Светците казват, че един от основните проблеми, които имаме, е забравянето. Освен чисто битовите неща, които трябва да свършим, ние забравяме и много други неща. Аз, например, вкъщи съм купил четири пакета сол, защото когато отида в магазина, си мисля, че може да е свършила и купувам. Така съм напълнил шкафа със сол. Забравям какво имам да правя и какво правя, но в пространството на духовния живот забравяме това, на което Христос ни учи. Резултатът от това е, че по време на изкушение ни обхваща паника, защото то ни се стоварва изненадващо и внезапно.
Светците казват, че всеки път, когато се чувстваме зле, независимо дали поради тревога или притеснение, или се сриваме, или ни обзема меланхолия или ни обхваща паника, със сигурност нещо сме забравили. Не е възможно в този час да си в съприкосновение с Бога, с Неговото учение и истини, с чувство в душата, а дори и само като мисъл. Не е възможно да се чувстваш толкова отпаднал. В момента, когато се чувстваме зле, нещо сме забравили. Добре е да си припомним това нещо. Затова служим постоянно света Литургия, затова постоянно четем, затова се молим постоянно, затова по време на св. Литургия свещениците казват: „пак и пак…”, отново и отново. Защо? Защото съм човек. Както казват някои – хубаво ги говориш тези неща и докато говориш, всичко е наред, но когато свършиш, започва пак същото – забравих думите ти. Отново чакам да те чуя и после пак забравям.
Коя е целта ни? Да дойде един момент в живота – ще е добре да не сме на 95 или 100 години, добре е все пак да е в тоя живот, в който тези истини ще намерят пространство в нас, ще започнат да доминират и ще бъдат основният елемент в нашия живот. Да ги почувстваме и те да ни напояват, за да живеем по-радостни и утешени. Една забравена истина е, че доказателство за духовен живот не са думите, а радостта, която се излъчва от нас. Можем да говорим много за Христос, но когато някой живее близо до нас, тогава вижда дали това, което казваме, ни е преобразило. Затова много често вкъщи се караме, притискаме другите, говорим им разни неща, припомняме им, но с това, което казваме, не докосваме сърцето им, защото не помним, че първото нещо, с което трябва да свидетелствам за Христос, е моят личен живот, а не думите. Думи в нашата епоха има много. Хората не се убеждават, защото казват –- добре говорите, но не живеете това, което казвате. Затова и Христос казва: „по това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако имате любов помежду си” (Ин. 13:35). Тоест не от това, което говорите, макар че и то е необходимо, но не е достатъчно, защото не убеждава. Следователно основна истина, която забравяме, е, че приоритет в духовния живот трябва да се отдаде на това доколко нещата, които говорим, преобразяват самите нас. Прави ли те щастлив това, в което вярваш, успокоява ли те, умиротворява ли те твоята вяра? Живей това, което казва Христос и остави хората на спокойствие и на мира.
Обикновено ние създаваме напрежение вкъщи, в околните, на работа, в семейството, уж за да им помогнем заради Христос… А в действителност избиваме собственото си напрежение и неудовлетвореност, нашите лични емоционални, психологични и духовни проблеми. Човекът, който има покой в себе си, е умиротворен. Иска всички да се спасят, има благото безпокойство, за което говори старецът Паисий. Това благо безпокойство не го подлудява, той спи спокойно, защото поверява живота на хората на Бога.
На Света Гора това ми го каза един монах от „Света Анна” през в 1986 г. – аз тогава бях малък и мислех, че ако вярваш в Бога, това задължително ще има за последица да говориш, да търчиш, да променяш хората насила, с добро и със зло. Питах се тогава за този монах: той какво ще прави тук, цял живот ще стои в планината? Струваше ми се много любопитно и странно. Имах малко детска дързост и го попитах:
– Отче, какво правиш тук? С какво ще помогнеш на обществото?
– Аз ще оставя хората на спокойствие, това ще е моят принос, няма да дразня и безпокоя хората с моите страсти, няма да ги оковавам с моя натиск, с моя характер, ще стоя тук, да придобия мир и покой.
След това ме попита:
– Можеш ли да обгърнеш нозете на Христос и да се преобразиш? Това искам да постигна!
Накрая ми каза: „Можеш ли да станеш свети мощи, това ще е твоят принос.” Направи живота си такъв, че ти да бъдеш, какъвто трябва да бъдеш, а остави хората да те усетят. Св. Нектарий Егински къде е сега в неделя сутрин и какво прави? Стои там, легнал е, там са неговите мощи. Корабите отиват и се връщат в Егина, посещават светеца, той е свят и притегля хората. Ако си такъв, какъвто Бог те иска, ще притегляш хората, ще идват другите да те намират, без самият ти да ги притискаш, да упражняваш натиск, това е изконна духовна истина, която не сме разбрали.
Много пъти нашата прекомерна екстровертност крие наши лични недостатъци и проблеми. Жени, които крещят постоянно на мъжете си, проповядват, поправят, желаят да сложат всички в ред. И жени, и мъже, всички страдат от това, което показва, че самите те на първо място не са достигнали мир и не са се уталожили. Спокойният човек оставя спокойствие у всички. Другият ще се спаси, но не от тебе. Ако ти не го убедиш, друг ще го стори, ей така внезапно, докато не очаква. Ще отиде на някакво поклонение, ще намери брошурка на входа, незначителни на пръв поглед неща и ще си каже: виж тук нещо Бог ми казва! Не ти ще го промениш. Ти се успокой. Велико нещо е да помним, че най-важното в духовния живот е ние да придобием мир и спокойствие, нека не забравяме това.
Когато избухвам, само и единствено аз имам проблем в себе си. Никой не ми е виновен. Никой. От това си патят много жени, които се омъжват, и ми казват:
– Аз, отче, се омъжих!
Когато я питам как е въпросният мъж, тя ми отвръща:
– Добре е… Не е много, както аз го искам, но ще го оправя. Лека-полека ще го променя.
И това е мечтата на живота й. Жени се, за да го оправи. И мъжът казва същото на приятелите си: не е както трябва, но ще я поправя. Единият се опитва да поправи другия, първият дърпа насам, вторият натам. Така се карат до дълбоки старини и никой не казва: аз трябва да оправя себе си. Не се ожених за жена си, за да се правя на мисионер, да я поправя насила. Основните елементи на личността не се променят, примерно – една жена, която има голям инат, упорство, характерът й е такъв, леко ще омекне, но няма да стане ангел. Това са практически неща. На теория може да вярваш, че може да стане ангел. Но съм изслушал много изповеди и съм разбрал, че не ставаме ангели по отношение на основните си съставни елементи. Родителите с времето омекват, стават по-благи, но не се променят коренно. Освен, когато остарееш напълно. Казах на една госпожа:
– Виждам, че си напреднала в духовния живот, че си много спокойна, не се караш.
– Е, какво да правя, отче, как да се скарам – нямам сили, остарях, и той не може, има и захар, има и чене, като го махне, не може да говори…
Това са истини, които изглеждат шеговити, но ако потърсиш по-дълбоко, те крият много сериозни проблеми в нашия духовен живот. Затова се фокусирайте върху себе си. Когато си Божий човек, не искаш да убедиш никого, а убеждава твоят живот и пример. Това, че в сряда и петък ще постиш, без при това да безпокоиш другия, който не пости. Убеждава това, че в неделя сутрин ти ще отидеш на църква, без да се връщаш вкъщи намръщен заради това, че другият не е отишъл. Убеждава това, че ще отидеш на беседа и ще се върнеш с мир, свобода и спокойствие. А не да казваш:трябваше и ти да дойдеш, да чуеш какво казаха за тебе! Всичко казано беше за теб! Тоест идваш на беседата с цел да промениш другия. С цел да създадеш смут, напрежение и другият съответно чувства това.
Много ни харесва да четем жития на светиите, но какво вземаме от тях? И преподобният старец Порфирий казва това: не говори постоянно на детето, защото ще влезе само в ухото, по-добре го кажи на Бога, Той да го вложи в сърцето на детето. Да го промени по мек начин. А ние говорим, говорим и положението все си остава същото. Защото ние не се променяме. Истинското себепознание е, когато разбера, че всички хора дълбоко в себе си търсят нещо хубаво и красиво. Това също го забравяме – че не съществува лош човек, не съществува такъв, който да е грешен по природа. Нашето сътворение е преплетено с любовта на Бога, с Неговата благодат. С прошката, която сме получили в кръщението, със светото миро, със светото Причастие, чрез което се опрощават нашите грехове. Когато виждаш някой човек и имаш вътрешно напрежение и искаш да се скараш, помни, че този човек страда. Един светогорец казваше: когато виждаш, че някой те напада и има агресия към тебе, обижда те, или говори рязко, в себе си не приготвяй оръжията, за да воюваш с него, а си казвай: колко страда този човек в момента, нещо го притеснява, наскърбява, нещо го измъчва. Колкото повече вика, кара се, толкова повече страда и се мъчи. Той повече се терзае от теб. Който съгрешава, е жаден.
Човек не знае къде да намери Христос и започва да върши грехове. Колкото по-жаден за грях човек видиш и колкото повече се потапя в наркотици, пороци, беззакония, да знаеш, че той не е лош човек – това са виждали всички светци. Но ние го забравяме, клеймим хората като добри и лоши, праведни и грешни. В същото време виждаме Христос, че е постоянно с тези лошите, виждаме Го да яде, да ходи, да говори и да ги обича, а другите да се скандализират. Тоест ние – „добрите”. Когато Му казали: защо отиваш при тях, не виждаш ли, че са лоши, Той отвърнал: „не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние” (Мт. 9:13). Тези хора всъщност дълбоко в себе си не обичат, Господ ги изобличава. Като отишъл в дома на Симон, Той Му казал: ти не ми даде целование, докато блудницата Му целувала нозете. Тази греховна душа… Греховна в своята повърхност и дела, тя проявявала любов. А ти показваше само порядъчност, самооправдание, удовлетворение. Казваш си: аз съм наред, не съм като другите, като своето дете, което има срязани панталони и обици, и татуировки, което съм длъжен да поуча и поправя. Но зад всички тези външни неща виждай другия печат, който е от Бога. Не гледай татуировката – зад нея се крие душа, която жадува да отпечата в себе си любовта, която не е получила. Но когато стане скандалът, ние забравяме това. Говорим сякаш сме врагове и вкъщи има лагери.
Някои жени го казват: всички са се обърнали срещу мен, всички воюват с мене. Аз я питам: къде живееш, в Афганистан? Как така всички воюват срещу тебе? Това е твоят дом, семейство, деца. Но тя говори с агресивни, нападателни термини, термини от войната. В тази къща – казва тя – са си наумили да ме подлудят! Кои са те? Мъжът ми, децата ми… Не разбира, че връзката е връзка на съвместно пътуване. Всички отиваме заедно да постигнем целта, която е радостта и покоят на душата и единството на сърцата и телата, когато става въпрос за съпрузи. Ако това не се постига, цари само напрежение.
