Драмата на повечето от нас е, че се опитваме да разберем Църквата отвън, а не отвътре. Животът на Църквата обаче може да бъде разбран единствено когато участваме в нея. За съжаление, ние сме склонни да възприемаме това, което тя ни предлага, само в теоретичен план. Защото нямаме смелост да го живеем. Затова е станало модерно мнозина клирици да поставят акцент в проповедническа си дейност върху емоционално-психологическата реторика. В рамките на тази реторика почти всичко се осмисля, обяснява и оправдава с лошото емоционално-психологическо състояние на човека. С тази цел истината се преиначава, за да не нараним „наранения”; аскетиката се оставя за накрая, за да не измъчим съвременния разглезен човек; молитвата се представя като време за отпускане; светотайнственият живот се принизява до свободно избираема дейност; а духовникът просто играе алтернативната роля на психолог. Всичко това показва, че нямаме смелост да живеем истинно, т.е. христоподражателно. Искаме просто да се чувстваме добре.

Църквата обаче няма за цел да ни накара да се чувстваме по-добре на емоционално-психологическо равнище. Трябва най-накрая да разберем това. Защото, ако не го разберем, винаги ще попадаме в изкушението да гледаме на Църквата като на едно пространство за философия, ритуалност, оказване на психологическа подкрепа. А всъщност Църквата ни дава Христос — с други думи, дава ни спасение. Затова в началото говорихме за драма. Защото, макар и да можем да живеем истинно, предпочитаме да живеем добре; макар и да можем да живеем с Христос, предпочитаме да живеем с егото си.

Големият ни крах е, че бихме могли да познаем Христос и да се свържем с Него, но предпочитаме просто да се свържем с някой духовник, който да ни кара да се чувстваме по-добре. Голямият ни крах е, че вместо да живеем Истината чрез аскеза и светотайнствен живот, ние предпочитаме да четем книги с препоръки за щастлив светски живот, подхранвайки в себе си заблудата, че постъпваме правилно само защото авторът е някой клирик.

Ако стомахът не се въздържа, ако езикът не замълчи, ако коленете не кървят от поклони, ако очите не придобият сълзи (не егоистични, а покайни), ако умът не стане бдителен, ако не участваме съзнателно в тайнствата на Църквата, ако не се отречем от егото си, ако не понесем кръста си, ако не станем петимни за Божията милост, няма да познаем Христос.

Колкото и да се умиляваме, докато слушаме химни и гледаме Разпятието, нека не се заблуждаваме — ние не познаваме Христос.

Христос и грехът не могат да съществуват заедно. Христос и светският живот са несъвместими. Христос и егоизмът са противоположни един на друг. Понеже си наранен и смяташ, че си онеправдан и че хората не те разбират, не си мисли, че си като Христос. Защото Христос наистина е бил невинен — ти обаче не си. Все има нещо, в което грешиш. А най-голямата ти грешка е да смяташ, че другите са виновни, и да ги обвиняваш. Христос никого не обвинил, напротив, оправдал Своите мъчители, казвайки от Кръста: Отче! прости им, понеже не знаят, що правят. Единственото, което можеш да направиш, е да претърпиш, да се смирищ, да заплачеш за греховете си, да се покаеш. Разбира се, ако  искаш да се спасиш в Христа.
Автор: архим. Павел Пападопулос