§ 36. Значение на сакраменталната изповед за християнското душепастирство.
Както другаде, така и у нас, душепастирството днес преживява тежка криза. Наистина хиляди и милиони вярващи още следват духовното ръководство на Църквата, но и броят на тези, които незабелязано или явно се отклоняват от това ръководство, постоянно се увеличава. Причината за това съвсем не е, както някои мислят, че няма или не се чувствува вече нужда от душепастирство, т. е. от истинска душегрижа за съвременния човек. Действително това може да се показва някому така, когато наблюдава само повърхностно външния живот на обществото, явното нарастване само на телесните нужди и едностранчивото развитие (повече в материално отношение) на човешкия напредък. Но, ако могат да се проследят и съответно увеличаващите се най-разнообразни прояви на духовна безпътица и ожесточеност, престъпност и злоупотреби, ще трябва да се признае, че в годините след тези две световни войни душата на човека преживя и още преживява дълбоки сътресения и страдания.
Затова тя толкова повече и така остро се нуждае от духовна помощ и грижа, за да бъде предпазена и съветвана, излекувана и ръководена. Затова и днес, както преди 50 години, още в началото на нашия век, са многозначителни и пророчески предупредителни думите на именития немски педагог и философ Фридрих Паулсен: „Неотстранима е" нуждата от слово, което издига, и от ръководство в общите и лични дела.. . В обществения живот също има много място за словото, което възвисява душата; голяма е нуждата от него. И тая нужда всякога ще изисква хора, които издигат своя глас не случайно, а правят това по служебен дълг и по свое призвание
в живота.
А когато това служение се намира в опитни ръце ,, тогава и нуждата от ръководство на съвестта и от успокоение на душата ще търси удовлетворение в него".
За съжаление, обаче, днешното душепастирство стои като че безпомощно в много случаи. Дори може да се каже, заедно с проф. д-р В. Груен, рядко някога в историята на човечеството е съществувала такава дълбока пропаст, която разделя едни от други — „онези, които се нуждаят от помощ, от тези, които искат почтено да му помогнат . В същото време различни научни, идейни и политически групи, организации, партии и движения се надпреварват със своята помощ и грижа за днешния човек. При това съревнование техните усилия отбелязват явни и безспорни успехи, като помагат, макар в материалистичен и вече открито в противоцърковен дух на болния духовен живот на образовани и необразовани, на граждани и селяни в днешно време. Защото те са организирали в най-широки размери истинска грижа за човека: различни здравни и съвещателни станции, бюра, приемни часове, превъзпитаване на затворници и освободени, на деца и младежи, дори на възрастни, и още много други начинания са техен голям актив. Необяснимо и неоправдано е само, че посоченото от споменатия немски учен „много място в личния и дори обществен живот на човечеството за църковното душепастирство те не виждат (съзнателно или несъзнателно) и че то самото не си го извоюва със също такива усилия и съревнование за духовното благо на това човечество. ..
Наистина, и досега, и сега доста много говорим, но повече теоретически, за тая „неотстранима нужда от църковна душегрижа в живота на отделния човек и на обществото. Теоретически събираме и проучваме, но практически като че не можем да използуваме вековния душепастирски опит на Църквата. Явно е, че още нещо е нужно за градивното и творческо душепастирство в живота. И това „нещо" е твърде важно, дори много важно. Без него се чувствува голяма празнота в цялата ни работа. Чувствува се, как самото ни душапастирство остава безсилно и без голямо значение в повечето случаи.
Но кое собствено обезсилва така християнското душепастирство? И що е необходимо, за да може да се изгради истинска и активна църковна душегрижа? — Преди всичко, не може да се скрие фактът, че нашето душепастирство затова така често стои като че безпомощно пред душата на съвременния човек, защото то още не може да намери оня мост, който Да го свърже е нея, за да узнае, какви са нейните болки и нужди. То познава човека и неговата душа повече като отделни понятия, а не такива, каквито са в действителност — с техните духовни интереси и нужди, стремежи и идеали, от една страна, а, от друга, с техните безцелни лутания и търсения, борби и страдания, издигания и падения. Затова и днешното душепастирство не е в състояние всякога да индивидуализира творчески приложението на великите истини на Христовото учение в живота на днешните християни. Затова то не може градивно да конкретизира своите поучения и предупреждения, духовни съвети и ръководство, своята душегрижа с оглед към самата духовна действителност на днешното християнско човечество. Поради това то не е и не може да бъде много полезно дори за него. А е и си остава все така безсилно и безпомощно пред него. Ето защо то не ей така търсено, а се създава и търси друга, чужда и често явно враждебна на Църквата и на нейното душепастирство, грижа само за материалния живот на съвременния човек. Следователно, това, което е необходимо, за да се изгради истинско и творческо църковно душепастирство, е непосредствено и най-близко познаване на съвременния човек и на неговата душа, а оттук — и на пътищата или методите и средствата за най-целесъобразно въздействието върху тях.
А в това отношение най-голямо значение има християнското тайнство Покаяние, изобщо, и по-частно, изповедта на греховете пред свещеника при това тайнство или т. н. сакраментална изповед, като видима съставна част и съществена външна форма в него. Тази сакраментална изповед именно представя оня мост за най-близък подход към отделната човешка душа, за най-добро опознаване и най-целесъобразно въздействие върху нея. Така, преди всичко, главно при изповедта душепастирят може да получи точни познания за различните духовни слабости и болести у човека. Само с нейна помощ той може да открие не само отделни падения на човешката душа, а може да проникне по-дълбоко в нея — в нейната сложна вътрешна борба. При това душепастирят може чрез нея да проследи, как се образуват у човека постепенно различни помисли и страсти, добродетели и пороци. Поради това тук той получава най-добра възможност да даде и съответните най-полезни съвети, да предложи най-подходящото лекарство и ръководство. Само въз основа на направена пред него изповед на греховете християнският душепастир може да прецени правилно душевното състояние на отделния човек, неговото вътрешно разположение и участие, отговорност и виновност, случайност или навик в поведението и в живота му.
Така само, намерил в нея правилен и особено ценен метод за индивидуално душепастирствуване, той може най-успешно да упражнява своето възвишено служение на духовен баща и учител, лекар и съдия на вярващата човешка душа.
От друга страна, сакраменталната изповед е, която води днешния човек към най-добро самопознание, което е основата на неговото нравствено съвършенство. Затова особено съдействува самоизпитването или проверката на собствената съвест, които предхождат самата изповед.
При това самоизпитване и самопознание изповядващият е, озарен от светлината на вярата, сам открива дълбочината на своята душа.
Той сам вижда най-добре всички свои грешки и слабости, които се намират в нея, заедно с всички добри наклонности или несъвършенства, които образуват, така да се каже, нейното качество. Този поглед навътре, към себе си, вече сам допринася да се роди и узрее в сърцето на човека желание и усърдие за искрена вътрешна обнова. Освен това, като съпоставя така задълбочено и сериозно най-високата и вечна цел на човека с великата пречка, която съществува у него за постигането й —, с греха и вината, изповедта най-убедително подтиква човека да върви по пътя, който води към неговата най-висока цел — към религиозно нравствено съвършенство. А това е целта на истинското душепастирство. По такъв начин на сакраменталната изповед не трябва да се гледа като на самоцел.
В нея — освен свръхестественият фактор — взаимно си съдействуват и сътрудничат за постигане на тая главна цел на душепастирството и двата естествени човешки фактори: от една страна, душепастирят изповедник и, от друга, изповядващият се християнин. В никое друго църковно тайнство няма такова взаимно сътрудничене. Затова християнската сакраментална изповед е най-могъщото средство, чрез което се създава непосредствена близост и духовно родство и лично се закрепва най-тясна духовна връзка между душепастиря и вярващия човек. А това, също има много важно значение за неговото искрено поправяне и правилно насочване към религиозно нравствено съвършенство. Ето защо с право сакраменталната изповед се смята за център на индивидуалното душепастирствуване досежно всички, които изпадат в повече или по-малко тежки грехове след кръщението. Защото в нея почти всички средства на индивидуалното душепастирствуване излизат и се връщат като лъчи: и поучения, и увещания, и утешения, и наказания, и съвети, и ръководство се съединяват най-тясно в нея. Няма друго християнско църковно тайнство, в което толкова действени духовни средства да се събират в едно и които
така дълбоко да обхващат всички душевни сили у човека и толкова много да му помагат за неговото религиозно нравствено обръщане, издигане и усъвършенствуване.
Всичко това придава извънредно голямо, възпитателно и образователно, значение на сакраменталната изповед при индивидуалното душепастирствуване. То лежи в упражнението и развитието и на трите основни душевни сили (на разума, чувството и волята), които участвуват, кога повече, кога по-малко в процеса на изповедта. Последната, макар да насажда в душата на човека свръхестествени познания и блага и макар да я озарява със свръхестествена светлина, в същото време развива и тези естествени сили и способности у него. Тя възпитава и развива и естествения човек. Преди всичко изостря окото на разума и за естествената светлина. Насърчава и естественото познание — което тъй бляскаво доказва и естественият напредък в християнските страни. Особено сакраменталната изповед развива и волевата сила у човека, като я насърчава към най-благородни намерения, решения и дела: Изобщо тя подига, развива и усъвършенствува всички духовни заложби у вярващия човек.
Тая важна особеност и голяма терапевтично-педагогическа ценност на душегрижата при сакраменталната изповед дълбоко разбира и има пред очи великият немски поет и мислител Гьоте, когато казва: „Тук на християнина — в безкрайната бъркотия, в която той е принуден да се заплита поради противоречието на естествените и религиозните изисквания — се дава прекрасно средство да повери своите постъпки и простъпки, своите недостатъци и съмнения на достоен, изрично затова поставен, мъж, който знае, как да го успокои и предпази, подкрепи и накаже чрез също такива символични наказания и най-после да го ощастливи с пълно премахване на неговата вина и така да му връчи пак чисти и ненаписани скрижалите на човечеството". А Песталоци потвърждава и разширява тая мисъл, като казва: „Да, в изповедта лежи голяма сила за възпитанието на народа".
Така в Църквата изповедта е център на човешките отношения към Бога и най-силният лост за лично усъвършенствуване. Защото в задължението да изповядваме своите грехове тайно, пред бащински отнасящия се посредник (между нас и Божията благодат), който се явява като съдия и душепастир и в същото време е длъжен да пази най-строго тайната
на изповедта, наистина се открива Божията мъдрост и снизходителност.
В това задължение истински се оплодотворяват няколко важни душевни състояния у човека. Въз основа на тях и на самата изповед душепастирят може не произволно, а сигурно да узнава и правилно да преценява неговото вътрешно състояние. Според случайния пък или постоянен характер, според по-голямата или по-малка наклонност или навик към греха, виновност и готовност за поправяне на живота, душепастирят може да упражнява своето служение, като негов баща и учител, лекар и съдия и може твърдо да ръководи душата му към по-нататъшно усъвършенствуване, към временно и вечно спасение.
Поради това на сакраменталната изповед в християнството не трябва да се гледа само като на учителска или проповедническа катедра или като на съдилище, а тя е едно от най-първите и най-светите места на божествената терапия и педагогия за излекуване на покаяника и за възпитание на неговата воля, съобразно с Христовия закон и с църковната дисциплина. По-частно в Православната Църква няма друго такова учреждение, в което главните възпитателни фактори и лечебни средства могат да се събират и действуват така съгласувано и мощно, могат така да обхващат човека от дълбочината на всички душевни сили и могат да съдействуват толкова много за неговото религиозно и нравствено издигане и усъвършенствуване, както това наистина става при изповедта на греховете. В тоя смисъл от индивидуално и социално, народно и държавно :,дори гледище християнската сакраментална изповед е била и ще бъде могъща юзда, както за греховете на отделния човек, така и за тези на обществото, на цял народ и на самата държава.
Тя е най-добрата защита на справедливостта и законността и най-силно терапевтично възпитателно средство за оздравяване и упътване на индивидуалната и обществена, народна и общочовешка съвест, както и за насърчаване и развиване на всяка правда, истина и доброчестина в живота изобщо.
Ето защо християнската сакраментална изповед в това отношение е сърце на истинското църковно, индивидуално и колективно душепастирствуване и представя извор на най-чиста и най-богата радост за душепастиря във всяко време. — „Искате ли да знаете, пише известният пасторолог д-р Йох. Хризост. Шулте, кой бе най-щастливият ден в моя свещенически живот? Денят на моето първо свето причастие? Хубав ден — все пак не най-хубавият! Или денят на моето ръкоположение за свещеник или на моето първо встъпване в длъжност? Хубави дни също — и все пак не най-хубавите! Веднъж, обаче, когато късно през нощта, след дълго и тежко из- повядване, уморен и без сили, исках вече да се прибера в свещеническия дом, при мене се доближи един още много известен сред обществото господин, който с години и десетилетия беше служил за голяма съблазън. Когато аз, след дълга беседа, можах да помогна на този нещастен човек, върху чийто живот наистина лежеше страшна трагедия, и когато можах да го възвърна към Спасителя и Църквата, тогава, напущайки посред нощ Божия дом, аз имах съзнанието: това е" моят най-хубав ден през живота ми като свещеник". Такива признания са правили и правят мнозина душепастири в миналото и днес... Те са безбройно много. И те са особено важни, защото чрез тях говори вековният и жив (личен, вярвам, и на мнозина от вас, и мой) опит на църковното душепастирство за голямото значение на християнската изповед на греховете в служение особено много на индивидуалното душепастирствуване в днешно време.
Иначе, както вече казах, липсата или недостатъчността на сакраменталната изповед може да ни доведе до твърде печални резултати. Те заставят мнозина днес да търсят помощ за различните си душевни страдания и болести не в Църквата, а другаде. . . А тази сериозна конкуренция, както отбелязах, става причина да се отдалечават много съвременни люде от Църквата... Затова тези резултати са сериозни сигнали и предупреждения и в същото време решителни подкани към Църквата и към: нас, днешните душепастири, да издигнем отново, да задълбочим и по-скоро да приспособим към психологията на вярващия човек днес това могъщо средство на индивидуалното християнско душепастирство, каквото е частната и тайна изповед при тайнството Покаяние в нашата Православна Църква.
Автор: професор протойерей Христо Попов