Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.10 17:39 - Парадоксалното спасение
Автор: lubovakoniamash Категория: Лични дневници   
Прочетен: 157 Коментари: 8 Гласове:
3



Отец Рафаил е една от най-крупните фигури на съвременното Православие. Той се отличава от другите изтъкнати румънски богослови и духовници по това, че е духовно чедо на архимандрит Софроний (Сахаров), приемника на преподобни Силуан Атонски. Целият си съзнателен живот, от деветнадесетата до петдесет и първата си година, отец Рафаил е прекарал край отец Софроний. Втората важна черта на отец Рафаил е неговият дълбок духовен опит: той е отшелник и молитвеник, водещ подвижнически живот в продължение на половин век.


Иеромонах Рафаил (Нойка) е роден през 1942 г. в семейството на видния румънски философ Константин Нойка. През 1950 г., когато бил на тринадесет години, майка му го извежда от социалистическа Румъния и го завежда в своята родина – Англия. Скоро след това той среща там архимандрит Софроний (Сахаров), през 1965 г. приема монашески постриг и през следващите 28 години от своя живот се подвизава в един от манастирите в графство Есекс.


След смъртта на архимандрит Софроний през 1993 г., отец Рафаил се връща в Румъния и се заселва в уединения скит Лезещ в Западните планини (в планината Апусен). През 1994 г. излиза от печат неговата книга „Другият Нойка”, а през 2002 г. – „Култура на духа”. Отец Рафаил е превел от руски на румънски и наставленията на своя „духовен дядо” – преподобни Силуан Атонски, а така също и книгите на архимандрит Софроний (Сахаров). Той излиза от своя затвор много рядко за срещи с читатели. На една такава среща, състояла се в Букурещ на 19 ноември 2002 г., отец Рафаил изнася лекцията „За какво ни подготвя Добротолюбието?” След лекцията румънският духовник отговаря на въпроси на аудиторията. Неговите отговори можете да прочетете по-долу.


– Ние даже не си даваме сметка, до каква степен живеем във въображението си. Например, някой казва: „Дойде ми на ум”. Какво означава това, помислете си само: „Дойде ми на ум”. Откъде дойде? И какво представлява тази мисъл, която ми е дошла на ум?


Отец Софроний някъде казва така: всяка мисъл е дух. Ето ги мислите, които ни спохождат. Ние също имаме свои мисли, само че те са по-скоро наши мнения. Но ако при теб дойде някаква мисъл, идея, а понякога и видение, това вече е дух. Ако духът е Бог или изхожда от Бога, това е дух на живот, а ако дошлата мисъл те хвърля в отчаяние, провокира неверие или по някакъв начин те изважда от обичайното ти състояние и те хвърля в паника, ужас или мрак, тази мисъл е била от дух, който е чужд на Бога, от дух-убиец.


Ето ви един филокалически тест.(1) Духовната разсъдителност, различаването на духовете се придобива по следния път: трябва да гледаме не какво ни предлага мисълта, а какво въздействие ще окаже тя на моята душа. Ние не сме свикнали на това: идва ни на ум някаква мисъл и ние още от детството си, от ученическите си години сме свикнали да смиламе всичко, което ни дойде в главата. Ако можехме само да видим (и някога ще го видим) колко бесовски мисли сме предъвквали в свое време, мисля, че ще се удивим: как Бог ни е запазил живи? Защото всяка от мислите, с които ние сме беседвали, без да знаем нейния произход и сме приемали, ако е бесовска, непременно ни хвърля в отчаяние или ни носи смърт по много различни начини. Когато видим как Бог ни е запазил от това, мисля, че ще бъдем наистина изумени.


Част от филокалистическата култура, нейна главна, духовна част е не анализирането на мисълта, а определянето на нейния източник. Сега ще се отклоня от зададения ми въпрос, но ми се иска да споделя с вас следното: важно е да се знае източника на мисълта. Всичко, което изхожда от Бога, всяка мисъл, която е от Бога, винаги идва с някакъв мир. Даже ако тази мисъл те осъжда, в същото време тя ти носи мир, или надежда, или това, чрез което ще се спасиш.


Мислите, които трябва да презираме (подчертавам: без да се боим от тях), са тези, които всяват в нас страх, мрак, неверие, неувереност, които предизвикват у нас паника, ужас. С всички тях (ако ги забележите, ако ги разкриете чрез молитва), не бива да дискутирате, особено духовниците. Трябва с презрение да ги отхвърлите. Светът на мрака не бива да ни плаши, тъй като Бог е всемогъщ и светът на мрака трябва да стане за нас нещо, с което нямаме никаква работа. Към него трябва да се отнасяме с пълно презрение.


- Светите отци, особено епископ Игнатий Брянчанинов, свидетелстват, че в наши дни исихазмът вече няма предишната духовна интензивност. Ако един исихаст няма до себе си старец, как може да се изправи, когато падне и как ще разбере, че е направил това? Според вас може ли в наши дни да говорим за исихазъм? Преживява ли исихастът с предишната интензивност Божественото Причастие? И успява ли той да стигне до нивото на християнския живот от първите векове?


- Ще Ви отговоря отново в духа на „Дръж ума си в ада и не се отчайвай!”. Първата част: „Дръж ума си в ада”. Не, това вече не е възможно. Ако св. Игнатий Брянчанинов е казал това преди 150 години, то сега са се прибавили още 150 години, изпълнени с много по-тежки грехове: две световни войни (отец Софроний казваше: „братоубийствени световни войни”) – първата в историята световна война от 1914 г. и Втората световна. Той казваше, че след Втората световна от земята е бил отнет онзи мир, който й е бил известен до този момент, това чувство за устроеност на света, което е съществувало преди. Когато започнала Първата световна война, той бил на 18 години, вече не бил дете, вече имал поглед върху живота. И той казва, че този мир бил отнет и над цялата земя се разпростряло отчаяние. Когато чул думите на свети Силуан: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай!”, той властно почувствал, че това било слово дадено на нашия пребиваващ в отчаяние свят. Той разказваше, че избягал от Русия, намерил приют във Франция и казваше: „Аз пристигнах и се запознах с Франция, която тържествуваше след войната. Отчаянието, помрачаващо този триумф, тази тържествуваща Франция, беше потресаващо”.


Той казваше, че след Втората световна война атмосферата в света станала още по-лоша и че ако започне трета световна война и самата вяра ще стане невъзможна. Настъпи перестройката и войната, за която се готвеха не започна. Но все пак ние живеем в състояние на световна война, започвайки от Втората световна и до днес.


Постмодерният свят, материалните условия не ни позволяват да продължим тази филокалистическа култура. За това може много да се говори, но аз ще резюмирам всичко това с думите: „Дръж ума си в ада”. Защо „дръж”? Защото реалността е такава. Не трябва да се стараем да гледаме на нея по друг начин, да се уповаваме на празни идеали. Това е реалността. Но и „не се отчайвай”. Други пътища, друго спасение, други, парадоксални начини на спасение ще даде днес Бог. Аз разсъждавам така: ако Бог допуска този така трагичен свят да става още по-трагичен, значи Бог още спасява, значи човек все още може да се спаси.


Христос е казал, и аз малко ще Го перифразирам: „Когато светът вече не може да се спаси, тогава историята ще свърши”. Той казва това по малко по-различен начин – прочетете в 13 глава от свети евангелист Марк или в 24 глава от Евангелието от свети евангелист Матей. (2) Може да се каже, че тогава нито една душа вече няма да може да се спаси и не защото Бог не може да спаси, а защото започват да се създават условия, при които хората, при които ние сме така форматирани (за разбиращите от компютри), че Бог вече няма достъп до нас. Бог говори, а човекът вече не разбира и вие ще видите това, ако четете Апокалипсиса.


Но у Бога спасението винаги е готово и доколкото спасението е възможно, знайте, че то е парадоксално. Аз получавам много писма, в които виждам в отчаялите се души изобилие от спасение, но не мога нищо да направя.


Аз не мога нито да отговоря, нито… а само да се моля на Господа. Понякога не зная какво да кажа, освен: „Господи, нека това бъде достатъчно за тези души и за всички, страдащи по подобен начин.”.


Не трябва да се отчайваме. Веднъж аз казах на един човек Бог няма да победи света, а когато той започна да изпада в паника, добавих: Той вече го е победил, вече не е нужно да го побеждава. Но има парадоксални форми…. В света, където греха не само е позволен, но и се проповядва, свободата достига до демонична разюзданост. Това е свят на свободата, в който ние също имаме свобода – да вървим към Бога, може би по-далеч от нашите бащи. Казвам това, основавайки се на Апокалипсиса, където пише: Неправедният нека върши още неправда; нечистият нека се още скверни; праведният нека върши още правда, а светият нека се още осветява (Откр. 22:11).


И тъй, Словото Божие предоставя тази свобода и на греха, и на праведността. А ако всесилното божие Слово предоставя свобода на праведността, значи спасението е възможно, само че в много по-парадоксални условия, но според пророчествата на отците, може би много по-сложни. Защото няколко пророчества от IV, V, VI в. гласят: „Какво ще направят тези, които ще дойдат след нас?” И отците отговарят: тези, които ще дойдат накрая, ще бъдат по-горе от нас и от тези, които са възкресявали мъртви. И именно затова, защото тогава условията ще бъдат по неблагоприятни. (3)


Аз забелязах, че когато на човек всичко му е добре, комфортно, Бог вече Го няма, т.е. той може да смята, че Него вече Го няма, струва му се, че Него Го няма. Т.е. съдейки по причината и следствието, сега минаваме без Бога. И само когато условията са така трагични, че вече нищо не ти остава, освен отчаяно да се надяваш: „Може би Някой там горе ще ме чуе”, едва тогава започва да се проявява Божията сила.


Една православна монахиня от Бейрут разказваше, че по време на войната срещу Садам Хюсеин, в Пасхалната нощ, в Бейрут боевете били така силни, че те не знаели ще могат ли да отслужат пасхалната служба или не. (4) И все пак православните решили да служат. Всеки момент можела да започне атака, да падне бомба, снаряд, ракета, но нищо не паднало. Те отслужили пасхалната Литургия под опасността от бомбардировка и тя си спомняше: „Никога не съм имала такова усещане за Възкресението, както в тази нощ. Казваше също: само в най-тежките моменти започваш реално да чувстваш присъствието на Бога, Който при други условия, като че ли… не съществува.


– Днес телевизорът е станал един от главните атрибути на нашия живот и общество. Почти всички прекарват с телевизора от няколко минути да няколко часа на ден. Как да се отнасяме към телевизора – какво ще ни посъветвате? По какъв начин той може да повлияе на нашия духовен живот? Как да си обясним неговата колосална притегателност за хората? Можем ли да говорим за, едва ли не, магическо влияние на въображаемия свят, когато ние проникваме в друг, нереален свят?


– Да, може, това е точно така. През петдесетте години, когато отидох в Англия, тъй като майка ми беше англичанка, у нас в Румъния нямаше телевизори и ние дори не бяхме чували за тях. И когато ги видях на една витрина, не разбирах какво е това – това радио с такова нещо, с екран. Попитах майка ми и тя ми каза, че „това е телевизор“. Още при първите ми контакти с телевизора изпитах неговата хипнотична сила. Това беше време, когато в Англия все още имаше малко предавания, телевизорите бяха черно-бели и на тези, до които имах достъп имаше само две копчета: „включено“ и „изключено“. Не може да става и сравнение с това богатство, което имате днес.


И когато беше „включено“, трябваше нещо да гледам, но в часовете, когато това ми беше възможно, нямаше нито една програма, която да представлява интерес за мен. Искаше ми се да погледам някой каубойски филм или нещо друго подобно, но това което предаваха беше пълна скука за мен и въпреки това аз не можех да откъсна поглед от телевизора! Разбрах, че Бог ми подсказва решението никога в живота си да нямам телевизор, защото знаех, че съм слаб, че няма такъв наркотик, който ако го опитам, бих могъл да го оставя. Тогава реших никога да не държа в дома си телевизор. Обзе ме някакъв свещен страх пред него. Аз, разбира се, бих препоръчвал това на всички, но сега няма да ви държа проповеди; а че той има такова влияние, това е явно.
Откакто телевизорът започна да добива власт, забелязах че родителите на Запад загубиха контрол над децата си. Децата започнаха да се възпитават по-скоро от това, което виждат по телевизията, отколкото от това, което им говорят родителите. Защото в това, което гледаш по телевизията ти биваш въвлечен и живееш, а това, което ти говорят, е някакво абстрактно понятие, чуваш го с ушите си, но ако го сравним с преживяването – независимо дали то е реално или виртуално – преживяването побеждава.


В нашата Църква преживяване имаме при богослуженията и молитвата – килийната (т.е домашната) и общата, в храма на литургията. Това също са преживявания: там ти не си зрител на някакъв театрален спектакъл, а съ-служител, съ-молитвеник на свещениците и на всички присъстващи, стига само правилно да живеем тази култура.


Телевизорът замества всичко това и предлага една реалност, в една или друга степен виртуална. Защо казвам „в една или друга степен“? Защото гледаш ли филм, който като цяло е въображение, имитация на действителността, или новините – все пак едно е да гледаш това на екрана, а друго – самият ти да си там.


Ще добавя тук и компютърът и този нов свят, който носи със себе си цялата тази електроника, целият този виртуален свят, който все повече ни откъсва от действителността. Това е една от причините да не можем да живеем с молитвата и с реалността, защото ние непрекъснато се намираме в своето въображение, в своята „мислелогия“: като се започне от детството ни, ние, благодарение на едни ли други средства, в това число и електронните, пребиваваме във виртуалното. Ние сме свикнали и Бога по някакъв начин да не виждаме конкретно, а да Го изтласкваме на виртуално ниво и вече да не вярваме в Него.


Това отново се отнася до първата част на словото – „дръж ума си в ада“. Сега, с моя жизнен опит и от тази перспектива, от която съм се старал да гледам на света, аз намирам цялата тази електроника за нещо ужасно… Ясно е, че всичко това е не нещо друго, а средство, което би следвало да използваме за добро. И по телевизията има чудесни предавания, назидателни и възвисяващи, но реалността на днешния живот и свят е такава, че всичко това много по-често се използва за зло.


Не знам какво да ви кажа, не знам къде е избавлението – може би само в едно – в завръщането към молитвата, за която ви говорих. Когато виждате това, което виждате, казвайте от време на време: „Господи!“, молете се за пребъдващите в беда, молете се Бог да ви защити.


Накрая ще ви кажа и това. Какъвто и да е нашият опит – получен чрез книга, чрез телевизор или в хода на самия живот, позитивен или негативен, т.е. опит от греха – в нашето приближаване до Бога, той може да стане позитивен и да се превърне в благо. А това вече се отнася до втората част на словото – „и не се отчайвай“.


Ние с вас говорихме за света Мария Египетска. Многократно е било забелязвано, особено във филокалистичния период на Църквата, но също и преди и след него, че понякога най-големите грешници (за такива ги смятаме ние, не знам, как Бог гледа на тях) стават най-велики светци. И съзнанието за своята греховност, което те имат, често по някакъв начин им помага да вървят по-бързо и да изпреварят тези, които живеят, трупайки позитивни знания. Тук се крие парадокс: не че можем да проповядваме непотребния живот в качеството на начин за спасение, но все пак Бог прави така, че и животът на блудния син, ако той се върне при Бога, се превръща в спасение. По какъв начин?


Всички вие знаете евангелската притча за блудния син, който се връща у дома, защото се е разкаял за това, че е прахосал бащиния имот, своето наследство в греховете на този свят и се връща у дома, при бащината любов. Кой сега ще го откъсне от нея, кой ще го примами далеч от бащината любов? Кой грях би могъл да го оплете и отново да го изведе от бащиния дом? Той вече има този опит и съзнателно остава при баща си. А неговият брат, който е живял при баща си (забележете, и тук има парадокс), го ревнува от своя блуден брат, който се е завърнал, и за когото бащата от радост заколва охраненото теле. Синът, живял винаги в чистота и праведност, изведнъж се изкушава по неочакван начин – изпада в завист:


– Татко, ти нито веднъж не си ми дал и козле, а когато дойде този твой син, който прахоса имота ти, за него ти закла угоеното теле (срав. Лук.15:29-30).


И както виждаме, изглежда, че блудният и разкаялият се син сега е спасен, той е така да се каже непоколебим; а в спасението на този, който е живял така, както трябва, не сме съвсем уверени.
Но пак казвам, това не означава, че пътят на блудния син е най-спасителният или надеждният, защото ако този гибелен път е станал благодарение на спасението по-надежден, тогава Божията Майка би била най-малка от всички светии, защото е живяла в съвършена святост и чистота още от най-ранна възраст, а може би дори, от майчина утроба. Истинският път е този на Божията Майка, но аз искам да кажа, че Бог действа така парадоксално, че в нашия живот често изглежда, че най-лошият човек става в ръцете на нашия Бог най-добрият.


И тъй, и нашият живот, който е по-трагичен от когато и да било, съдържа в себе си обещания, може би по-големи от когато и да било. Бог да открие на всеки от вас, особено чрез вашите духовници, но и с всички други средства, известни Нему, тази тайна. А отговора на този въпрос ще завърша отново със същото слово и нека то ви бъде предпазна мрежа във всички възможни случаи: „Дръж ума си в ада“, но и там не се отчайвай. И ми се иска да добавя: особено там.


– Отче, Вие ни говорихте по забележителен начин за обожението, но нашият живот е толкова жалък, сив, непотребен от духовна гледна точка, че ние не можем да се смятаме дори за достойни хора, а какво остава за „богове“. С ума си ревнуваме по тези идеали, а животът ни си остава посредствен или по-лош от средното ниво. Не затова ли именно, че да „бъдеш християнин е невъзможно“, ние усвояваме формализма, като най-удобен начин да бъдем християни? Какъв друг път имаме още?


– Отец Софроний често се оплакваше, че ние, църковните хора (или, както казваме – Църквата) сме се осуетили до там, че сме свели духовността до един блудкав морал; и с това аз бих могъл, може би, да резюмирам този въпрос. Ние сме длъжни да излезем от тази блудкавост. Духовността не е морал, моралът е първата, най-примитивната крачка по пътя на нашето покаяние. А това, което ни предлага Благата Вест, Евангелието е Живот.


Преди малко аз казах, че дори виртуалния живот, който предлага телевизията е по-силен от това, което ни се предлага абстрактно, с думи: ти трябва да бъдеш такъв и такъв, такъв и такъв – но телевизора ми дава преживяване на нещо друго, и това друго ми въздейства по-силно… Затова ние трябва да придобием този Живот, през призмата на който целият този биологичен, да се изразим така, земен живот, би станал блудкав и тогава ние все повече и повече ще жадуваме за истинския. Но как, как да се доберем до този праг?


Отговорите са изключително много… Но аз не виждам нито един пряк отговор на този въпрос. При всеки ще бъде по различен начин. Но ми се иска да ви кажа: вгледайте се в нашата епоха, която се нарича „ню-ейдж“ („нов век“). „Ню-ейдж“ е синоним на постмодернизма, но болшинството хора го свързват с религиозните и парарелигиозните феномени на нашата епоха: йога, биоенергетиката, наркотиците, сатанизма. Не знам какво да кажа – тях просто ги подхвърлят в света… Какво търсят тези „ню-ейджисти“? Те се стремят да развият своя телепатичен, биоенергичен потенциал и не знам какво още… Но нали именно това [развитието на способностите] виждаме да се проявява в историята на Църквата, ако ние я разбираме правилно. И може би си струва да започнем с това, да молим Бога: „Господи, покажи ми какво е Църквата!“, особено ние, свещениците, духовниците, но и всички. Това, което нашите съвременници търсят в различните религиозни практики е именно това, което Бог иска да ни дари. Само че често ние търсим не както трябва и наблизо.


Думата „грях“… На гръцки има две думи за грях – „амартия“ (αμαρτία) и „астохия“ (αστοχία), като и двете означават „да пропуснеш целта“. Може би в известен смисъл най-правилният превод на думата „грях“ би бил „грешка“. Ние грешим, когато извършваме грях. Ние търсим, но търсим неправилно.


Но ще ви кажа: молете се, не се съблазнявайте, верни чеда на Църквата, не се съблазнявайте от скандалите, случващи се днес в нея и от нашите – на вашите пастири – грехове. Молете се Бог да ни просвети, да ни прости, да ни очисти, да очисти нашата Църква от всичко недостойно за нейната святост.


И така, не се съблазнявайте, молете се с прости думи, както ви предложих току-що. А ние, служителите на Бога, също трябва да Го молим да ни даде правилно разбиране. Вие знаете, че „правилно разбиране“ е едно от значенията на думата „Православие“, „ортодоксия“. „Докса“ означава не само „слава“: тази дума произхожда от понятието „мнение“, „правилно мнение“ и „правилно разбиране“ – това е Православието и ние трябва да се върнем към правилното разбиране.


Ако ние изповядваме „Една, Свята, Съборна, Апостолска Църква“, трябва да се върнем към апостолското разбиране, а не да свеждаме вярата до този редукционизъм, в който сме изпаднали. Разбира се моралът също е важен, но трябва да знаем, че това е само първата крачка.


И може би същността на моя отговор би била следната: вие, народе Божий, се молете за нас, вашите пастири, а ние сме длъжни да се молим за вас. И така ще се подкрепяме едни други, вместо да се въвеждаме един друг в съблазън, а от всички съблазни може да ни изведе Бог. Мисля, че това е пътят, по който ще съумеем да започнем да възстановяваме разбирането за нашата Църква и… Иска ми се да кажа нещо повече, но оставям на Божия Дух да ви внуши отговора на този въпрос.

Автор : иеромонах Рафаил (Нойка)




Гласувай:
3
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. ivoki - Гласувам за твоите публикации,
23.10 21:49
но не се отразява :-(
цитирай
2. siainia - Бог
24.10 02:00
Ако иска да ти каже нещо независимо от обърканото ти възприятие ще го разбереш може да го направи с дух който носи самата мисъл и понеже духа е чист няма обременения на мозъка от него ..
цитирай
3. siainia - Бог
24.10 02:12
Ако умът ти е в рая няма да можеш да извършиш никаква физическа работа но умът трябва да стои в мир и покой и да го употребякаш в крайна необходимост
цитирай
4. siainia - Мислите и сънищата
24.10 02:27
Някой мисли и сънищата са внушения без наличието на дух в мозъка..чрез изпракане на определени трептения мозъка визоализира чуства и определенш събития
цитирай
5. siainia - Някак
24.10 02:49
Това немога да го възприема с радост да заколи охраненото теле та той ако има милост не би могъл да заколи и риба ..с "радост"
цитирай
6. siainia - Грах не е грешка
24.10 03:07
Грях е когато причиняваш щета,но аз примерно под въздеъствието на чужд грях мога да допусна грешка ,примерно твоят дух който е пред бог извърши духовен грях този грях става като събласън за душата понеже тя се храни от духа
цитирай
7. siainia - Църквата
24.10 03:19
На Бог не е изградена от камани тя е изградена в хора
цитирай
8. siainia - Молете се
24.10 03:38
На бог да даде милос на злото понеже в сегашния му вид нито то ще се харесва нито на нас ще ни бъде приятно от него,и поради нашата милос не бихме искали то да изглежда така..
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: lubovakoniamash
Категория: Лични дневници
Прочетен: 374926
Постинги: 726
Коментари: 1025
Гласове: 1177
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930