Има една история от житието на св. ап. Иоан Богослов, която ме разплаква. Климент Александрийски разказва как веднъж любимият ученик на Господа отишъл на проповед в град Смирна. Там той се запознал с един юноша с изключително благородно и отзивчиво сърце. Апостолът видял в него голям потенциал и бащински го обикнал. Прибрал го при себе си, кръстил го и го поучавал. Но ето, че се наложило ап. Иоан да предприеме още едно от своите мисионерски пътувания и затова оставил момчето под грижите на местния епископ. За съжаление, духовникът се отнесъл пренебрежително към молбата на апостола. Юношата попаднал в общество на лениви, развратни и престъпни хора.

Напредвайки в злото, той дори станал техен главатар и с разбойническата си банда извършвал обири и убийства. След време ап. Иоан посетил отново същия град. Като свършил това, за което бил дошъл, той се обърнал към епископа с думите: „Върни ми дълга, който аз и Христос ти поверихме пред цялата Църква.“ Епископът се зачудил за какъв дълг става дума. „Искам от теб юношата, душата на брата!“ – рекъл апостолът. Епископът дълбоко въздъхнал, заплакал и отговорил: „Той умря“. „Как и от каква смърт?“ – учудил се св. Иоан. „Умря за Бога. – промълвил епископът – Стана зъл и гибелен човек, главатар на разбойници. И сега, вместо в Църквата, скита със своята шайка из планината.“ Тогава апостолът раздрал дрехата си в знак на голяма скръб и извикал: „Бързо ми пригответе кон и ми дайте водач.“ И тръгнал за планината. Като дошъл на оказаното място, бил хванат от предната стража на разбойниците. Апостолът не се съпротивлявал. Нито се опитал да избяга или да моли за пощада, а само викал: „Аз затова съм дошъл, заведете ме при вашия началник!“ Главатарят се въоръжил и зачакал, но като видял към него да идва св. Иоан, познал го и от срам побягнал. Апостолът се затичал след него колкото се може по-бързо, забравяйки за своята старост и викал: „Защо, сине мой, бягаш от мене, твоя отец, човек невъоръжен и стар? Бъди милостив към мене, ти, дете мое, и не се бой! Има още надежда за спасение. Аз се наемам да отговарям за тебе пред Христа и ако е нужно, аз ще отдам своята душа за твоята. Спри, повярвай, Христос ме е пратил!“ Като чул това разбойникът спрял и навел очи, после хвърлил оръжието и се облял в сълзи. Апостолът се приближил. А онзи като го прегърнал, с израз на най-голяма скръб, започнал да моли за прошка. Само криел зад гърба дясната си ръка, с която извършвал престъпленията. Но Христовият ученик се заклел, че ще изпроси от Спасителя прошка. Умолявал го, паднал пред него на колене и обцелувайки дясната му ръка, като вече очистена чрез покаянието, завел го отново в Църквата.

В дните, когато ми е било най-тежко, когато съм преминавал през най-големи изпитания в живота си, когато ми се е струвало, че ще пропадна и няма да успея да намеря почва под краката си, (знаете, всеки човек има такива моменти) винаги съм се сещал за тази част от житието на ап. Иоан и за това, че той тичал след своя пропаднал ученик. И в това през тези тежки дни намирах надежда. Утешавах се, че дори и аз да стана разбойник, дори да тръгна по най-лошия възможен път, светиите, светият Божий угодник Иоан, ще тичат след мене, ще ме настигнат и ще ме умият в банята на покаянието. Дори им казвах това: „По който и път да тръгна, вие, свети Божии угодници, сте такива, че вашата любов надвишава моите възможности за падение. Защото такъв е вашият и нашият Господ и вие сте се уподобили на Него.“

Това, което направил св. Иоан, не е измислено от него. Той го е видял от своя Божествен Учител. Защото нали и сам апостолът казва, че „Божията любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него. В това се състои любовта, че не ние възлюбихме Бога, а Той ни възлюби и проводи Сина Си да стане умилостивение за нашите грехове. Възлюбени, ако тъй ни възлюби Бог, и ние сме длъжни да любим един другиго.“ (1 Иоан 4:9-11). Такава е тайната на любовта, която е видял, съзерцавал ап. Иоан. Къде я е видял ли? Разбира се, в чудесата на Спасителя, в изцеленията, в думите Му за вечен живот, във всеки ден, прекаран с Него, във всяко движение на Христос… Но най-вече на Кръста. Там, където Божията любов е най-потресаваща. Видял е, че Добрият Бог се въплъти, за да намери изпадналия в разбойничество човешки род. Видял е, че Господ не просто тича след изгубилия се човек, но и успя да го намери в пропастта и го измъкна от нея, умирайки вместо него. И апостолът е от тези хора, които съумяха да отговорят на тази Божествена любов с любов. И вървя след своя Учител навсякъде, дори и тогава, когато Той беше унизен, дори и тогава, когато беше разпънат. И получи неща, които надвишават човешкия ум…

Този, който успее да обикне Бога, който успее да отговори на Бога така, с подадена ръка, става Божий сродник и Божий приятел. Не вярвате ли? Ето вижте – ап. Иоан става син на Божията Майка и такъв го прави не някой друг, а Разпънатият Христос, като казва: „Ето майка ти!“ (Иоан 19:27). Ап. Иоан става чедо на Богородица вместо Разпъналия се Христос и пребивавайки на земята, той, като своя Учител, става пример на грижа не само към Пречистата Божия Майка, но и към целия човешки род. Това може да се случи с всеки, който пожелае да върви след Господа. Пресвета Богородица ще осинови и него и ще го има за чедо, заедно със своя Божествен Син.

Затова апостолът тича след юношата, търсейки душата му, за да я спаси. Защото се е охристовил и върши Христовите дела в света. Такава трябва да бъде и нашата любов към ближните ни. Защото ап. Иоан казва още: „Любовта познахме по това, че Той положи за нас душата си: и ние сме длъжни да полагаме души си за братята.“ (1 Иоан 3:16). Да ги възлюбим докрай. Днешният свят много говори за любов, но рядко я вижда. Проблемът е, че ние винаги имаме, вариант Б. Задна врата за измъкване. Свободно пространство, където за момент можеш да избягаш от отдадеността към ближния и да поживееш индивидуално. Затова любовта ни е непълна. А човек трябва да се отдава изцяло – на другия, на ближния, на всеки. Да забрави за себе си и напълно да му съчувства. Не само на този, който е бил добър с него, но и на врага, на всеки, когото Бог е изпратил пред него. Да го догони, да го вземе, да го приклони и да го занесе до Бога. Така, както направил ап. Иоан. И застанал пред Спасителя да Му каже: „Ето, нося при теб този човек и Те моля да му простиш… Защото аз му простих и го обикнах. Обикнах го не заради това, че той ми прави добро или зло, а защото той е Твой образ. Защото Ти го взе и прикова греховете му на Кръста, а той се кае за тях. Защото знам, че нашите сълзи няма да останат незабелязани от милостта Ти. И защото толкова ми се иска да приличам на Теб.“

Ето на такова приятелство ни учи ап. Иоан и то е много оскъдняло в днешно време. Днес всички деспотично искат да бъдат обичани, но малцина желаят да обичат, малцина искат да приличат на Христос. Мнозина имат готови рецепти за това какво е любов, има цели стратегии на тази тема… Но Бог да благослови тези, които съм виждал да тичат (включително и след мен). Те изобщо не са много…

С тази неумела проповед искам да ви предложа никога да не губим надежда в Божието милосърдие и в добродетелите на светиите. Да не си позволяваме да се отчайваме, а да имаме пред очи изцеляващата сила на покаянието. И заедно с това ви предлагам най-после да се разтичаме след ближните си. И самите ние да станем носители на утеха.
Автор:Отец Владимир Дойчев