Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.09 11:23 - “В Рая неразпънати няма!”
Автор: lubovakoniamash Категория: Лични дневници   
Прочетен: 187 Коментари: 0 Гласове:
2



Това е по-скоро тема за стихове. Неумел съм в римите. Предполагам, че съм твърде пораснал за тях. Остарях от ходене по гробове… Но все още успявам да я чуя… Великата проповедница есен… Когато косите побелеят, тя става любим сезон…

В началото на гробищата почти винаги има бариера. Някой я вдига. После я сваля. Ако си с кола – плащаш на излизане. Стига да намериш изхода. Стига да ти потрябва. Непрекъснато слагат табелки със стрелка откъде можеш да напуснеш тази територия. Но странно защо, те се чупят по-бързо от всичко друго. Сякаш сред надгробните плочи времето е по-живо от всякога и се подиграва над смешните ни опити да се измъкнем. Днес заникъде не бързах. Вървях между алеите и попивах поучения.

imageПак ги видях – жълтите ябълки, които никой не обира. С всеки следващ ден стават по-кафяви. Бавно изгниват. И падат на земята. Падат върху гробовете. За да се слеят с тях… Никой не посяга към тези ябълки. Макар че са много и са напълно безплатни. Дори и гробарите. Дори и бездомниците. Никой… Инстинктивно разбират, че корените на тези дървета смучат и съдържат в себе си хиляди смърти. Всеки се плаши от това. Така страхът от смъртта се превръща в стимул за постене. В поне едно въздържание.

Мислех си за това как плодът на греха капе и се разпада върху своето следствие. Есента разказва, че някога в Рая нашите прародители посегнали към забранената „ябълка“ и приели смърт от нея. Св. Василий Велики говори: „Ако Ева бе постила и не бе вкусила от дървото, сега не бихме имали нужда от пост… Ние сме повредени от греха – нека се изцерим чрез покаяние.“

Бедата е, че тази проповед се чува само до бариерата. Само до изхода. Напускайки гробищата, се стараем да забравим за смъртта. Изключваме я от себе си. Или по-скоро себе си от нея. Сякаш тя спира да съществува. Или не се отнася за нас. До следващото ходене на гробища, което може да е последно. Отвъд оградата започват риалити форматите. И търговци на ябълки ги продават на висока цена. Каквото и да правим, с каквото и да се занимаваме, почти винаги сме участници в шоу програма. Дори и духовността си превръщаме в това. В името на нещо, което ни се вижда по-важно – блясъка на този свят. И неговото тържествено непокаяние.

Ако искаш да станеш звезда – забрави за смъртта. Забрави, че трябва да даваш отговор. Пусни хаоса в себе си. Направи се, че беззаконието е ред. И ако не стане, наречи го любов. И го узакони. Крещи и бързай във всякакви посоки. Не спирай нито за миг, защото могат да те изпреварят. Някой може да вземе твоята власт. Твоите дрехи. Твоите пари. Твоята слава. Може да се поклонят на друг, а не на теб. А е толкова хубаво да сграбчиш мига, който все се изплъзва. Да му сложиш брокат.

Сега, преди да изтъргуват ябълките, ги мажат с восък. За да са по-трайни. Мумифицират ги, за да забавят тлението. И така прибавят още смърт към смъртта. Същото правят и с хората. Ще кажеш: „Аз не съм такъв!“ Но сме такива. Такива сме! Ако помнехме смъртта, нямаше да живеем, все едно, че не съществува. Все едно, че никога не е идвала в света. Все едно, че няма да дойде и за нас.

Мислим, че ябълките, които ядем, са по-луксозни от другите. Че нашият грях е специален сорт. Подобрена версия, съдържаща в себе си семе на оправдание. Светът ни е едно неочаквано гробище. Преяло с плод и недостатъчно уплашено. Безсмислието на живота ни идва от умишлено незнание, че скоро гробовете ще са пълни с живот. Онзи, който не е чул есента, няма как да разбере, че пролетта е още по-велика проповедница. Тогава есенното покаяние вече е покълнало и дава цвят. И благовести за Възкресението.

imageЩях да спра с текста си дотук, ако на връщане още нещо не ме бе поразило. Между два парцела имаше препълнено кошче за боклук. Там някой беше изхвърлил голям дървен кръст. Вероятно му се е сторил ненужен. Няма по-ясен образ на начина, по който живеем, от това. Искаме да възкръснем, без да сме се разпънали. Произвеждаме толкова много боклук. Претъпкали сме душите си с него, че накрая за кръста дори нямаме кътче и там… Разпятието на Онзи, дето нямаше де глава да подслони (Мат. 8:20), не намира място дори и на гробовете. Дори и сред сметта. Толкова е нежелан. Захвърлен там наоколо. И чакащ някой нов Симон Киринеец да го вдигне и да го поноси до Голгота (Марк 15:21). Християни без кръст. Това е най-трагичното изречение, което съм писал някога…

Скоро почина голям духовен писател и иконописец – архимандрит Лазар Абашидзе. Няколко дни след смъртта му прочетох негова проповед. Едни думи ме поразиха и не ми дават мира. Сякаш изобличителят на този свят – отец Лазар, ми ги каза от Царството Небесно. Все едно току-що е пристигнал и бърза да ми съобщи: „В Рая неразпънати няма!“
Автор:Отец Владимир Дойчев




Гласувай:
2
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lubovakoniamash
Категория: Лични дневници
Прочетен: 374939
Постинги: 726
Коментари: 1025
Гласове: 1177
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930