Сами сме, защото по-голямата част от комуникацията ни е монологична, а не диалогична. И разбира се, един човек, който изпитва такова болезнено чувство за неудовлетвореност и за самота, има нужда от Църквата. И идва в Църквата. Но твърде често се случва да не я хареса. Да не намери в нея онова, което толкова много е търсил – удовлетворението на неговите вътрешни терзания. В повечето случаи това е, защото той чисто и просто не е разбрал Църквата. Влязъл е, надявайки се вътре да срещне Ангели, а вместо това вижда грешни хора (като мен). Виждайки тези грешни хора, той започва да се чувства задължен да реорганизира Църквата подобно на някаква партийна схема или фирма, в която нещата не са съвсем наред. Накрая, след като многократно опитва, се разочарова и си тръгва. Това често се случва. Или пък я критикува от гледна точка на своята индивидуалност, която не иска да загуби. Съвременният човек приема всяко изобличение като посегателство към неговата специалност. Той много често се гордее със себе си и се харесва такъв, какъвто е. Но така или иначе, не познава радостта. Не познава радостта, защото не е разбрал какво се случва на Петдесетница.
Петдесетница е не просто ключът за познаване на Църквата, а самата Църква е една несвършваща Петдесетница (по думите на свети Иустин Попович). Радост от това, че Господ Иисус Христос ни изпраща друг Утешител – Духа на Истината – Единосъщен на Отца и Сина, Който животвори и облагодатява всичко в нея. Затова и когато човек иска да влезе в Църквата, трябва да се научи да слуша. Да общува не монологично. Да излезе от своя собствен затвор, който простичко можем да наречем егоизъм. Да излезе от егоизма си и да започне да общува със Светия Дух така, както Църквата учи. А тя говори така: „Царю Небесни, Утешителю…“ Нека всеки страдащ, всеки притиснат от самотата и тъгата на този свят, знае това, че Светият Дух е Утешител на всяко страдание. „…Душе на Истината, дойди и се всели в нас, и ни очисти от всяка сквернота, и спаси, Благи, нашите души.“
Диалогът започва с това, че Бог изпраща благодатта Си, но очаква от нас и отговор. Какъв би могъл да бъде отговорът? Какво можем да кажем на Бога? „Очисти ни от всяка сквернота“. Трябва да сме готови да приемем себе си не като съвършени, не като едни нестандартни индивидуалисти, които се страхуват да не би да се погубят, а да пожелаем да се погубим. „Защото, който иска да спаси душата си, той ще я погуби; а който погуби душата си зарад Мене, той ще я спаси“ (Лука 9:24). Да погубим стария човек, изпълнен със сквернота. Да можем да се погледнем и да кажем: „Да! Аз имам нужда от Светия Дух – Утешител. Имам нужда да бъда лекуван, защото съм се провалил. Защото съм изпълнен със сквернота. Защото не знам какво да правя. Защото съм объркан. И защото не Църквата трябва да бъде реорганизирана, а моят живот трябва да бъде тотално пренареден. Защото аз съм грешен!“
Именно бягането от чувството за греховност води съвременния човек до самотност. Защото не отваря себе си за благодатта на Бога. И още… В Свещеното Писание Светият Дух е наречен Дух на премъдрост (Ис. 11:2). Каква е тази премъдрост? Спомнете си какво се пее в тропара на празника Петдесетница: „Благословен си, Христе Боже наш, който показа рибарите премъдри…“ Ако човек иска да получи благодатта на Светия Дух, той трябва изцяло да приема казаното от Него не като от някой страничен от нас, а така, както човек – несъвършен и изпълнен със скверноти – възприема Бога.
Свети Игнатий Брянчанинов казва, че всяка ерес съдържа в себе си хула против Светия Дух. Всяко лъжливо учение е оскърбление на светата Петдесетница, на това, което е Църквата. Защото Светият Дух е Дух на Истината. И защото казваме в Символа на вярата, че Духът е говорил чрез пророците… чрез апостолите, чрез светите отци. Затова човек или приема благодатния дъжд на Църквата, който освещава човека, приема и светостта на самата Църквата и се старае да се приравни към нея, или на практика отпада от Църквата. Но опитите на немощния човешки разсъдък да прибави или отнеме нещо от това, което е дело на Светия Дух, водят до трагедии. Затова трябва да бъдем много внимателни и да се отнасяме с необходимото смирение към изучаването на Православното учение. Нищо не започва от нас.
Въпросът за това дали ние усещаме радостта на светата Петдесетница е въпрос за нашия егоизъм и за нашата способност да се смиряваме. Не е достатъчно просто да се нахвърлим и лакомо да грабим Тайнствата и благата, които Църквата ни дава (както искат да правят сега някои). Важното е тези блага да бъдат задържани вътре в нас. Да ни променят, да ни правят по-малко скверни. По-очистени. По-способни да гледаме лицето на Бога в Царството Небесно и лицето на другия. Защото Раят не е просто да съзерцаваш Бога лице в лице, но да успееш да съзерцаваш и другия. И това да ти носи наслада.
Свети Макарий Велики веднъж видял черепа на един идолски жрец и по чуден начин започнал да говори с душата му. Жрецът казал, че се намира в ада и добавил: „Колкото е далече небето от земята, толкова е дълбок и огънят под нас, потопените в него от нозете до главата. И което е най-страшно – никой никого не може да види лице в лице, защото всички са прилепени с гръб един към друг. Когато обаче ти се помолиш за нас, тогава отчасти виждаме лицата си.“ В този смисъл съвременното общество сякаш все повече се стреми да посее порядките на ада в себе си… Ние все повече сме „с гръб един към друг“. И ако не са светиите да се молят за нас, кой знае какво би станало… А Църквата иска да ни обърне с лице към Бога и ближния и да ни даде неизказаната утеха на Светия Дух. Но затова е нужно и нашето желание.
Радостта от Петдесетницата се усеща само у тези, у които има себеотрицание. Себеотрицанието е обратното нещо на егоизма. Участието в Църквата не е за хора, които обичат себе си, а за такива, които са намразили себе си, стария си човек, дори до смърт. Дори до смърт са обикнали Бога. И са готови да положат душата си, за да я намерят нова, чиста, облагодатена, спасена и общуваща със Светия Дух на Истината. Общуваща до безкрай.
Автор:Отец Владимир Дойчев
От книгата “Среща с Живота”
