Когато един вярващ човек чете творенията на Светите отци, той забелязва, че на никоя друга добродетел те не обръщат такова внимание, колкото на смирението. Именно към него те насочват взора на подвизаващите се. Поставят го пред всички останали добродетели и подчертават, че е ключът за вратата на рая и за живот в Царството Божие. Нищо друго не е толкова важно в изпълнението на най-важната задача, която стои пред всеки вярващ, както спасението на неговата душа. Невъзможно е да се спасим, без да се смирим, да бъдем допуснати на място, което е отдясно на Бога, ако не поведем борба с първородния грях – с гордостта.

Но смирението има и пряко отношение към нашия живот, тук и сега, когато сме потопени в почти непоносимия ритъм на връхлитащото ни ежедневие. То е разковниче за постигане на изцяло реалистични и дори практически цели и се оказва идеална рецепта за решаване на всеки проблем.

Когато през XIX в. в Оптинската пустиня идвали поклоници при известния подвижник св. Амвросий, за да получат съвет или някакво душеспасително наставление, той внимателно ги изслушвал и тихо продумвал: „Смирявай се!“. Продължавал да слуша, изчаквал и пак не след дълго промълвял: „Смирявай се!“. Накрая на беседата кротко завършвал думите си с лека въздишка: „Смирявай се и всичките ти неща ще потръгнат!“. Правило впечатление на млади и стари монаси, че независимо от разнообразието на светските проблеми, старецът твърде често казвал едно и също. С тези думи се обръщал към мъже и жени, към висшестоящи и просяци, към руснаци и чужденци. По този начин изтъквал неговото ключово значение за разрешаването на заплетените житейски проблеми и за намирането на изход във всяка житейска ситуация. Насочвал взора на поклоника към търсенете на проблема дълбоко в него самия и го тласкал към помиряването му с Бога. Тогава в имперска Русия имало един интересен случай, който станал достояние на цялото общество. Той бил много особен и бил описан в един от водещите вестници в страната. Когато императорът като баща на своите поданици посетил една от известните каторги в Сибир и обходил килиите, за да разбере причините, поради които каторжниците са на това място, всички те се оправдавали и обвинявали други за своето сегашно състояние. Повечето от тях даже и не помисляли да потърсят грешката в себе си и поне донякъде да се признаят за виновни. Само един каторжник самокритично заявил, че е осъден заслужено, дори присъдата му е малка за престъпленията, които е сторил. Царят така се трогнал, че веднага разпоредил в рамките на своята височайша власт този мъж да бъде освободен и с първия потеглящ влак да бъде върнат обратно в цивилния живот. Разтърсен от неговото духовно мъжество и искрена самооценка, той му дал възможност за нов свободен живот в пределите на отечеството. Батюшка Амвросий държал вестника в килията си и често го размахвал на идващите при него поклоници, като пример за промяна и успех, като казвал: „Виждате ли колко важно е смирението. Представете си – това може земният цар, а колко повече може Небесният!“. По този начин сочел резултатите от него – не като нещо абстрактно, а като духовно упражнение, което има отношение към вечния живот, а именно – като метод за разрешаване на прагматични проблеми. Дори в рамките на настоящия живот посочвал неговия преобразяващ ефект и изтъквал, че смирението е ключ за решаване на всеки проблем и намиране на изход и в случаи, които изглеждат на пръв поглед нерешими. Повтарял, че нещата намират своето решение не само добре, но и по-добре от очакваното. Акцентирал върху това, че постигнатият резултат дори надминава и най-добрите очаквания, когато човек се смирява не само пред Бога, но и пред хората. Не само пред Твореца, но и пред творенията Му.

За изненада на мнозина смирението е най-благоприятен изход във всяка една житейска ситуация, колкото и сложна да е тя. Да се смириш, означава да излезеш от заблудата, в която сам си се поставил с неправилната оценка, че си по-значим, отколкото реално си; да не бързаш да обвиняваш другите за своите неуспехи, а да потърсиш грешката в себе си; да си припомниш, че си само човек, един от многото, удостоен с чудото на живота от Всеподателя, и да признаеш немощта си; да приемеш своя дял и последицата от първородния грях, че си несъвършен и дълбоко грешен, повреден от бунта на прародителите си.

Гордостта е опиянение, някакъв особен личностен екстаз, излизане извън себе си, вид прелест, която те лишава от трезв поглед. Горделивият не е в състояние да прави верни изводи и да взема правилни решения по абстрактни или конкретни житейски въпроси. Той бърка още в постановката на нещата, в постройката на мисълта, а оттам греши в използваните методи за решаване на проблемите. Заблудилият се не знае, че е заблуден, както понякога болният не осъзнава, че е болен… Той прилича на човек, който е застанал пред криво огледало и не само приема, но и изцяло вярва на това, което вижда. А искрено смиряващият се предизвиква снизхождението на околните, предразполага ги към проява на милост и топло великодушие и в случаи, когато преди това ги е засегнал или обидил. Докосва нежно сърцето им, обръща се към светлината в техните души. Протяга ръка, без дори да ги задължава да я приемат, прави мостове, без да изисква другите да тръгнат по тях. Не само учението на Светата църква, но и натрупаният опит в школата на живота показват, че само любовта и търпението дават трайни резултати. Конфронтацията е най-лошият възможен подход, а смирението е най-добрата стратегия на духа. То е най-лекият начин да извървиш пътя си.

Най-красноречив пример за това е блудният син от притчата в Евангелието на св. ап. Лука. След като се възгордява, той взима своя дял и се отдалечава от дома на баща си, където не е бил лишаван от нищо. Скоро след направения избор да продължи сам напред, встрани от бащината опека, синът трагично катастрофира. Осъзнавайки грешката си, проявява искрено разкаяние, навежда горделивата си глава и смирено се връща при своя отец. Това той прави без излишен патос и артистичност, изпълнен с горчилка и дълбоко съжаление за постъпката си. След като се прибира у дома си, той не пожелава нищо допълнително. Признава вината си и моли искрено, от сърце да бъде приет, при това не като равноправен, а като един от многото наемници, работещи за незначителна печалба в стопанството на богатия си родственик. Синът пожелава възможно най-малкото, но получава най-многото – развълнуваният баща не само го приема, но прави това с радост и любов, като го целува и прегръща. Нещо повече – сваля пръстена от ръката си и му го дарява като символ на своята власт и проявеното доверие. С това малкият син не само се връща в предишното си достояние, но неочаквано получава повече.     Станало е това, за което говори Спасителят: „… всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен, а който се смирява, ще бъде въздигнат!“ /Лук. 14:11/. Синът първо е бил заслепен от свободата, която е имал, а после, след унижението, което преживява, се смирява. Осъзнавайки своето падение, той проявява смирение и затова е бил въздигнат. Преживява своята метаноя и преодолява своята трагедия само защото се смирява не само в душата си, но и чрез поведението си.

Един от известните боговидци на XX в., старецът Тадей Витовнишки, казва така: „Човек страда, докогато се смири!“. Това е прозрение не само от духа Светаго, но и плод на неговия горчив житейски опит. Осъзнал е, че когато човек прояви гордост и в резултат на това излезе извън благословения дом на Бога, той се самонаранява, а когато се отдалечи, се саморазрушава. Гордостта на практика означава да предадеш Божието в себе си, да го захвърлиш някъде настрани в ъгъла на душата си, а на престола да поставиш своето нереално Аз. Проявената гордост е най-сигурният начин да вървиш против себе си и да си доведеш неприятности от всякакъв характер. Сам и дори без да разбираш, да затваряш вратите пред своите пътища и да си създаваш врагове. Да дълбаеш упорито в неправилната посока и да хвърляш пръста на главата си, като пречиш на другите и на самия себе си. Горделивият отблъсква хората, а смиряващият се ги привлича. Те самите търсят присъствието на смирения, заради топлия му магнетизъм и балансираните му чувства. Горделивият блъска вратата, но не може да влезе, а смиреният леко почуква и тя се отваря.

Във всяка житейска ситуация смирението е най-добрата защита. То е най-сигурният щит против нажежените стрели на лукавия, лек е за всяка душевна болка и най-благоприятен изход и при най-заплетените проблеми. Най-интелигентното решание на всяка поставена от Бог задача. Нещо повече – най-доброто оръжие срещу невидимите и видими врагове, сигурна преграда пред зложелатели, тихо пристанище от всяка връхлитаща буря в живота. Истински покров против завистта и лицемерието на околните, превъзходна тактика за победа, утвърждаване на своята позиция и отстояване на своето лично верую. Когато милостивият Бог види, че някой се смирява и търси искрено и дълбоко грешката в себе си, Той незабавно изпраща в подкрепа Своите свети ангели и Сам поема неговата защита. Проявеното смирение винаги е лекарство, балсам за изцеление на неизбежните рани, получени от ударите в живота. То е изпитан метод за избягване на страданията не само в този, но и в бъдещия век.

Амин!
Автор:отец Ясен Шинев