Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.05 12:33 - Спагетени хора
Автор: lubovakoniamash Категория: Лични дневници   
Прочетен: 3152 Коментари: 0 Гласове:
4


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Неделя привечер. Метрото. Вагонът ни – нито пълен, нито празен. Тоест, бяха заети само седящите места. Почти всички от млади мъже. Повечето от тях в такава поза, сякаш ги духа силен насрещен вятър и трябва да са с широко разтворени крака, за да устоят на течението. Срещу мен се протягаше на седалката високо момче, очевидно спортист. Поне така се разбираше от разговора му по телефона. Не, не съм го подслушвал. Стоях си прав до една дръжка и се опитвах да чета акатист. Не много успешно, защото младежът така крещеше в слушалката, че целият вагон беше съпричастен с проблемите му. А те не бяха малки. Участвал в мач и там изгонили нечестно негов съотборник. Неспортсменски го накарали да напусне. Вероятно в най-важния момент. Може ли такова нещо?! И т.н.

През това време се качи млада майка с количка. Постоя малко с надежда някой да й отстъпи. Напомни ми за стар анекдот, в който красавица се качила в пълен трамвай и никой не й направил място да седне. Затова се разкрещяла: „Абе, тук няма ли кавалери?“ А някакъв чичко спокойно й отвърнал: „Кавалери има, но както виждаш, места няма!“ Тук не стана така. Жена на средна възраст се надигна и помогна на майката да се настани заедно с бебето си.

На следващата спирка се освободи място. Качиха се две баби. Едната от тях се опита да седне. Уви, не успя. Около 30-годишен мъж, заради предимство във възрастта и силата, само с два скока я изпревари и се свлече на опразненото място. Разбира се, с широко разтворени крака, за да балансира срещу въображаемия вятър. Или пък, защото и той като останалите си „колеги“ във вагона, мислеше, че половината от съседната седалка му се полага по право. Изгледах го възмутено. В глупавата си наивност все още си мисля, че укорителният поглед на свещеника може да накара някого да се засрами. Получих поредното доказателство, че срамът е забравен в някой стар куфар при пренасянето в новия век. А може би повечето хора са го качили в компютрите си, но после са забравили името на файла, в който са го пейстнали и сега ги мързи да търсят. Така продължихме да си пътуваме. А спортистът все така си крещеше колко важен е феърплеят…

Ще кажете: „Защо се вглеждаш чак толкова в детайлите? Младите хора винаги са били такива.“ Някой дори може да добави, че им липсва любов, а ние сме длъжни да им я покажем… Е, каква любов? Мъже-канари седнали като чорбаджии на миндер, разкрачили се и се правят на разсеяни. Или мажат с палец по телефоните, все едно са с броеници. А до тях жените – прави, без значение дали са стари баби или млади майки. Ако бях свещеник на място, трябваше да хвана един за ухото и да го вдигна. Или поне да му направя забележка. Но сега нали всички се стараем да сме готини. Сакън пък да не помислят, че се правя на морална полиция. Ето това ни е любовта, мислим само за себе си!

Не, не винаги младите хора са били такива. Ние сме напът да свикнем с типичното за времето ни равнодушие и да го вземем за норма. Имало е и друго. Сетих се за св. Паисий Светогорец, който казва, че днес хората са станали като сварени. Дори на излизане от метрото се засмях на това сравнение. Да, такива сме. Краката ни са като от приготвени за консумация спагети. Няма начин да те задържат прав. Особено ако не е в твой интерес. Сигурно затова са измислили онова за спагетеното чудовище. Както вървим, всички ще искат да се уподобят на него. И да го превърнат в религията на бъдещето.

Отец Паисий казва още: „Когато човек уважава ближния, тогава уважава и самия себе си, но поставя себе си на последно място. В уважението към ближния има любочестие, докато ако човек се грижи за себе си, в това няма любочестие.“

Светът ни се е технологизирал до такава степен, че можем за секунда да влезем във връзка с всекого почти по цялото земно кълбо. Но тази връзка е неустойчива, защото вътрешният ни интернет е слаб и постоянно прекъсва от егоизма ни. Наглед дребните случки като тази в метрото показват принципите на целия ни обществен живот. Ако човек не може да отстъпи един стол за пет минути, как ли ще се държи в работата си? Дали ще направи място на някого в изкачването на кариерната стълбица? Как ще се отнася с подчинените си? С шефовете си? А със семейството си? Или да си кажем – аз близките си обичам, а за непознатите не ми пука?

Спомням си един човек, когото всяка вечер виждах в кафенето до блок, покрай който често минавах. Веднъж седнах на съседна до неговата маса и го чувах да се оплаква на свой приятел, че синът му нямал пари. „Аз ще му дам – казва. – Как няма да му дам, дете ми е. Ма откъде да ги взема?“ Помислих си: Ами например една вечер не пий водка…

Казвам това не за да съдя някого. Вероятно всеки си има своето оправдание. И може да каже: „Бе, не е баш така!“ Но и резултатът се усеща от всички ни. Където и да е. Докато шофираш. Докато пазаруваш в магазина. Докато гледаш героите на деня да мъдруват по телевизията. Дори докато си в храма. Непрекъснато си даваме доказателства, че фанатично мислим първо за нас си. И че, по думите на преподобния, не се грижим за себе си, защото нямаме любочестие. Повечето хора дори не знаят, че има такава дума. Защото не им е и хрумвало да практикуват безкористно добро, което не им носи никаква полза. Ей така, просто и само от любов…

И тъй, как да разкажеш на съвременния човек, който във всичко търси изгодата си, за Кръста на Спасителя? За това, че животът в Църквата трябва да бъде опит за подражание на Христовата саможертва… Може би хората в метрото биха отговорили като атиняните на ап. Павел: „Друг път щем те послуша за това“ (Деян. 17:32)…

И все пак е необходимо да се проповядва. И не само с думи. Когато видя някой много горделив човек, му казвам, че трябва да опита да стане уязвим, ако има поне малко вяра. Най-напред го казвам на себе си. Ей така, ставам сутрин, поглеждам се в огледалото и си го реквам в очите. После около час съм си сърдит, а след това го разправям и на другите. Е… шегувам се… Но не съвсем.

Можем поне понякога да не живеем по светските правила. Поне за някои неща да се проявяваме като „загубеняци“. Простете за жаргонната дума, но мисля, че е разбираема. Защото не говоря за любов към враговете или за любочестието, което е имал отец Паисий или някой от другите светии, а за простички неща. Като да не правиш кариера на всяка цена. Да не се вторачваш в дрехите си повече, отколкото в душата. Да се интересуваш от духовни книги поне толкова, колкото от колата си? Много ли е? Добре, като за начало може и по-малко. Опитай да не си слагаш количката в средата на магазина, докато оглеждаш някой рафт. Да не правиш сцени на колегите за най-малкото нещо. Вечер да целунеш жена си и да я питаш как е? Да спреш да пишеш хейтърски коментари във ФБ, за да си помпаш самочувствието. А ако си завършил Теология и поназнайваш някоя гръцка дума, проучи дали светите отци на Църквата са учели, че слънцето се върти около теб. Може да си пропуснал нещо в образованието си… Ако пък си професор (пенсиониран или не) – хей, човече, усмихни се поне веднъж, може да ти хареса… А! И ако се качи някоя баба в метрото, юначе, феърплей е да й отстъпиш мястото, на което седиш. Знам, че звучи като да се прецакаш, но всъщност не е чак толкова зле. Даже е яко.

Егото е тиранин, което постоянно кара човека да се състезава. И всяка малка добринка… Не, дори всяка обикновеност е глътка свеж въздух. И възможност да поправиш поне мъничко света. Защото и доброто е заразно. А когато човек вкуси сладкия му аромат, приисква му се още и още. Полека става готов да размени цели камари егоизъм за малко любочестие… Другите пък, като виждат, че е щастлив, пожелават да му подражават. Това се казва истинска проповед.

Е… Може би няма да станем като св. Григорий Палама, който изплакал очите си от любов към Спасителя. Може би няма да увредим краката си от стоене прав като св. Йоан Кукузел, който пеел на Пресвета Богородица. Но и да бъдем нормални в един ненормален свят не е малко. Поне за начало.
Автор:Отец Владимир Дойчев




Гласувай:
4
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lubovakoniamash
Категория: Лични дневници
Прочетен: 356872
Постинги: 703
Коментари: 929
Гласове: 1139
Календар
«  Август, 2018  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031