Случвало ми се е да се срещам с истински светци. Един от най-интересните и незабележимите от никого беше блаженият йеродякон Инокентий.Отец Инокентий беше йеродякон в нашия манастир. Той бе от далекоизточните емигранти, някога ходел на лов за тигри в Манджурия. Казват, бил вдовец. Когато дошъл в обителта, започнал да посещава усърдно всички богослужения. След година го постригали. Аз бях на послушание при него. Пчелите сами идваха при него и даваха приказно количество мед. Някои негови кошери бяха по 15 етажа и повече. Манастирът продаваше меда му и заработваше по 40 000 долара на година. По това време това бяха много големи пари. Той работеше непрестанно, без да отпуска ръце. Както в последствие видях, той спеше само по 2 часа в денонощие, наистина, единствено два часа неговата килия беше затворена. През тези часове той се оттегляше в своята килия след утринната работа. По обяд вече беше излязъл. През нощите, зима и лете, той ходеше на манастирското гробище и се молеше пред изоставените гробове. Сам приготвяше восъчни свещи и ги слагаше на гробовете. Независимо от сезона беше облечен по един и същ начин: подрасник, расо, мантия, камилавка и старички ботуши. А при нас, зимата достигаше до -38 градуса. Даже по време на виелица неговите свещички не гаснеха, докато той стоеше на колене пред някой гроб и се молеше за упокой на душата на някой напълно непознат човек. Притежаваше и дар на изцеление, който отчаяно скриваше и го приписваше на меда: „ Манастирски е, благодатен, ето че лекува!“

Рано сутринта чистеше снега от пътеките, водещи към храма, после чистеше целия храм, издържаше всички утринни служби, след което отново изчистваше целия храм и се оттегляше в килията си за два часа. Когато ми се случи да бъда на Светата Земя заедно с него, той ме излекува след отравяне и особено висока температура. Но ме предупреди сериозно да не говоря за това на никого, „ иначе, с приятелството ни е свършено и на този и на онзи свят. А когато умра, лъжи колкото искаш“. Когато се върнахме в обителта, той престана да скрива от мен благодатните си дарове, но повтори предупреждението си.

През живота си не съм виждал човек да влиза в олтара с такова благоговение. Когато отец Инокентий служеше, бъркаше службата. До днес не знам, дали го правеше като юродив, или действително от благоговеен страх.

Няма да пиша за всички известни и интересни събития от живота на отец Инокентий. Само ще кажа, че неговите наставления до сега измъчват душата ми и облекчават пастирското ми служение. Той умря през 80-те години, преди да доживее 60 години. Когато го отнасяха към братското гробище, над гроба му кръжеше цяло ято пчели, изплашвайки мнозина. Когато го заравяха, пчелите се спуснаха на хълмчето от пръст, жужейки и махайки с крилца. След това отлетяха, и дойдоха птичките, които той хранеше всяка зима. Те останаха там цял час и пяха – и то как пяха! Всички се просълзихме. След като се простиха с „господаря си“, отлетяха. В последствие някои от братята казал: „ може би ние нещо не разбрахме…Видно е, че отец Инокентий е бил Божий угодник.“

Спомням си за този случай с отец Инокентий. Беше зима, студ -35 градуса. Нощ. Аз си спях на топло дълбок сън, когато чух почукване на вратата, след което влезе отец Инокентий. Той каза, че му трябва помощ, да се облека и да изляза с него. Забелязах, че той беше напълно облечен: расо, камилавка и даже мантия. Нищо не разбирайки и сърдейки се на този„ робовладелец“, се облякох по-топло и излязох на двора. Студът ме прониза до кости, въпреки топлото яке. Пред семинарския корпус стоеше допотопното камионче на отец Инокентий, а той се мъчеше да вмъкне някакви големи медни контейнери в каросерията. Помъчих се да му помогна, но контейнерите бяха пълни и не можех да ги мръдна от мястото им. А той, по-нисък на ръст и по-слаб от мен, ги вдигаше и някак си ги вмъкваше. Това беше удивително. После ми даде ключовете и ме помоли да запаля двигателя, и побягна на някъде. Треперейки от студ, седнах в камиона, пъхнах ключа, където трябва, завъртях, но нищо не последва. Пробвах още няколко пъти – никакъв ефект. Махнах с ръка, пъхнах се по-дълбоко в якето и задрямах. Върна се отец Инокентий и веднага ми се нахвърли:„ Ти какво дремеш? Трябваше да запалиш двигателя!“ „ Да, но не пали. Пробвах няколко пъти“, – отговорих аз, обиден и на него, и на студа, и на съдбата изобщо, и на целия свят – просто е студено и ми се спи.

„ А ти прекръсти ли се?“ – попита отец Инокентий.

Не, разбира се, не се бях прекръстил. Беше студено, бях нещастен: експлоатираха ме. И някакъв луд – хрумнало му през нощта някъде да ходи и някаква контрабанда да носи!

Отец Инокентий ме изкара от кабината, махна с ръка и отвори капака. След това взе фенера и почна да оглежда двигателя. Аз също погледнах и не повярвах на очите си: половината двигател го нямаше! Останалата половина беше обвита с парцалчета, бинтове и евтино лепило за хартия.

Но отец Инокентий доволно извика, прекръсти този „двигател“, затвори капака и заповяда отново да запаля. Беше ми интересно, колко ли часа ще продължи това. Но за мое учудване, моторът веднага завъртя и плавно заработи. Отец Инокентий седна зад волана, погледна ме, усмихна се и каза: „ Маловерец си ти, безпомощен! А пък си ми иподякон !“ И тръгнахме. Седя замаен и мълча. Тогава той каза: „ Каквото Господ ти откри на Светата Земя, няма да го крия от тебе. Но помни предупреждението ми: никому ни дума, нито намек, защото…“ Само при мисълта, че ще се лиша от близостта и доверието му, внезапно ми стана страшно, и аз го уверих, че никому нищо няма да кажа.

Оказа се, че той през нощите разнасял остатъците от манастирската трапеза по домовете на бедните, самотни и болни хора в това село. Как е разбрал за нуждите им – ум не ми достига. На един донасял яйчица от своя курник, на други борш, на трети хляб. Разнесе ги в продължение на няколко часа, след това се върнахме в обителта, и аз пак се върнах в леглото. Но ми бе трудно да заспя, въпреки че бях уморен. Нали прекарах нощта със светец, с чудотворец!

Да, сред нас има забележителни Божии угодници. Но те често се крият, или по-право, скриват своите благодатни дарове.Човек може да се спаси и в нашето лукаво време.

свещеник Владимир Иванов