Нека ти дам пример. Сега не търчиш да намериш пари, сега, в този миг, не страдаш и не викаш от страшна и ужасна болка, защото, ако изпитваш много голяма болка, нищо не можеш да четеш. В този миг си спокоен, в някоя стая, в офиса, в някое място, където е спокойно и можеш да почетеш. Затова нека кажем едно Благодаря! За Божията любов, Благодаря! На нашия Господ, Който ни дава възможност да имаме толкова дарове в живота, да кажем „Благодаря!“, че можем и правим този малък опит да кажем две думи и имаме възможност да слушаме, да говорим, да мислим, да се изразим и живеем в мирни обстоятелства и имаме толкова дарове и ако видиш сега, че котлонът в кухнята е включен и яденето ти се готви, и хладилникът ти е пълен с неща и блага – само колко дарове имаш в живота си!
Направи ми впечатление, че в нашата епоха през целия ден дават рецепти по телевизията, дават ястия, дават възможност да видиш нови готварски рецепти и нови предложения, което означава, ако добре помислиш, че нашите основни въпроси, необходимите неща, за да живеем, някак сме ги подсигурили и след това започва един лукс, който е луксът на тази възможност, т.е. нещо в повече, една рецепта, втора, с някоя рядка съставка, например да намериш джинджър – кой е познавал джинджъра преди няколко десетилетия в Гърция, кой е знаел за някои източни, индийски подправки? Това нещо означава, че имаме какво да ядем, остава ни ядене и му се наслаждаваме. И добре правим. Тоест кое? Това, че разкрасяваме живота си, че го правим по-богат, по-приятен, по-сладък, по-красив. Ако някой няма дори парче хляб, ако някой няма дори чиния ядене, дори една супа, дори фасул или пържен картоф или две пържени яйца, ако нямаш дори тези основни неща, къде ти да намериш време и кураж да уредиш един куп неща в кухнята и да следваш хубави рецепти? Обаче ти си свикнал с тези неща, смяташ ги за самопонятни, за даденост, че имаш тези неща и след това започваш и търсиш други неща и искам и други! Искам още! И не се задоволяваш с малкото, които имаш, което не е малко, изобщо не е малко, а изключително много. Не се задоволяваш със здравето, което имаш, но естествено когато го загубиш или ти се случи нещо, тогава казваш – как бяхме и колко добре бях и не го разбирах и колко дарове имах от Бога и не ги оценявах! И как тогава, когато не ме болеше глава, нямах още световъртеж, никогa не го бях оценил, че главата ми е здрава и не ме боли. И се сещаш, когато някога си спал добре и за теб е било нещо обичайно и рутинно в живота. Никога не си бил почувствал нуждата да прославиш Бога, да Му благодариш и от теб да излезе признателност, покой, щастие, тишина на душата, радост и да кажеш – слава Богу! Имам си яденето, имам си креватчето, имам си спокойствието, имам си мирните мисли и съзнание, спя и съм доволен! Не го разбираш това. След това обаче, когато започне безсънието, когато те обземе главоболие и казваш Боже мой, един ден да ми дадеш без главата да ме боли така ужасно и ще Ти кажа едно горещо „Благодаря“, както тези малки дарове, които поставят върху иконите, от мед, позлатени или сребърни дарове, върху които пише „Благодаря!“ за нещо, което Бог ти е дарил, някакво чудо, което е направил в живота ти – това благодарение. Аз днес искам това да направя, да кажа едно „Благодаря!“ в мене. За да мога да водя този разговор с тебе и това предаване, означава, че сега не страдам, не ме заплашва нещо, имам свободата да говоря, имам свобода на словото, имаме демокрация, не съм в опасност, тоест един пример: ако живеехме в Русия в началото на предишния век, нямаше да можем да кажем тези думи, нямаше да можем да ги кажем. Щях да отида в затвора, тоест днес това, което правя, ако го гледаше един свят свещеник от онази епоха – святи хора са били – те не можели да говорят, а ние грешните днес говорим. И тези светии тогава не можели да говорят, защото всяко обсъждане с духовно съдържание, за Бога, водело до затвор, до каторга, до принудителен труд, до изтезания, до мъчения, до страдания. А аз мога да говоря. Това е велико нещо. Имаш едно радио и сега седиш и може да си говорим, имаш едно радио, това не е самопонятно – майка ти, баба ти, дядо ти, всички те имали ли са радио? Да могат да слушат такива разговори? Бог ни е дал велики дарове в живота. Не го разбираме, а го смятаме за даденост. За колко неща в живота, ако седнеш и помислиш върху тях, трябва да кажеш едно „Благодаря!“ И още нещо – сега си свободен дори да смениш предаването и да кажеш: не искам да те слушам, омръзна ми, не искам да слушам тези думи. Пак си свободен. Нима това не е велик дар? Това, че никой не те принуждава насила да слушаш нещо, което не ти харесва. Ти избираш, подбираш, искаш да слушаш – слушаш, искаш да не слушаш – сменяш го, слушаш друго предаване. Правиш каквото искаш. Свободен си. Това не е ли велико? Казвам ти го, защото често твоят ум се фокусира постоянно в неприятни неща и все нещо ти е виновно, нещо ти липсва, от нещо се оплакваш и не можеш да разбереш, че ако помислиш по друг начин за живота си, тоест ако видиш нещата по друг начин и се промени зрителното поле на душата ти, ще разбереш, че за много неща вече трябва да си много доволен и радостен. Това недоволство означава, че душата ни не се фокусира правилно и постоянно гледа какво й липсва, какво не върви добре, какво ми е виновно, какво отсъства от живота ми. А ти си пълен с щастливи възможности, които Бог ти дава, възможности и дарове, но не ги разбираш, не ги оценяваш, не им се радваш. Как се казва за фотокамерата – фокусира, тоест къде се насочваш, къде се фокусираш – в жалванията, в негодуванието? В ропота? В отегчението, в това, че всички са ти виновни? Ти ще ми кажеш: коя най-накрая е темата на предаването? Нищо, това е темата. Това. Как да гледам нещата в живота ми, дори малките и незначителните, че не са изобщо незначителни, а дарове. Имаш много дарове. Какво правиш сега? Наливаш си вода? Не го казвам на тебе, защото някой ми каза: слушам те в кухнята, пия си кафето, водата, готвя яденето. Водата, която пиеш, да те питам – откъде си я взела? От чешмата, нали? Има ли вода в чешмата днес? Има. Смяташ го за даденост, смяташ за даденост, че от чешмата трябва да тече вода, да имаш и да пиеш. Затвори чешмата малко, спри я! Когато не я използваш, спри чешмата, толкова вода се губи. Ако си спомниш в по-стари времена, и аз сварих това, въпреки че не съм стар дядо, сварих го в селото, където израснах – имаше една чешма на централния площад и хората отиваха с туби и стомни и си наливаха за вкъщи. Нямаше чешми във всички къщи, където да тече постоянно и да имаме когато и колкото искаме и то чиста вода. И оценяваха водата. Оценил ли си я? Знаеш ли кога я оценяваш? Но пак не я оценяваш, а просто негодуваш – когато някой път слагат съобщения върху блока, че „поради ремонт утре от 6 сутринта до 11 ч. няма да има вода”. И как само реагираш: какво ще стане днес? Вързаха ни ръцете! Нямаме вода! Не мога да пусна пералнята! Не мога! Добре, негодуваш, а когато дойде водата? Айде, най-накрая дойде! Да свършваме! Дойде! Това ли беше? „Дойде!”? Не трябва ли от теб да излезе щастие? Ако умът ти не се научи да се радва така и да оставиш тази благодарност да напоява душата ти, както капката олио пада върху парче плат и се разстила, става петно, така да се получи в теб едно „петно” на голяма благодарност, да се разстели в тебе и да кажеш – леле, дойде водата! Толкова дни, когато имах, не го разбирах. Един ден се лиших от нея за четири часа и възнегодувах! Когато водата дойде отново и пия, готвя, мия се и чистя къщата с чиста вода, всичко това, я си представи – не чистиш къщата си, нито се миеш с вода, която е за градините и цветята, а с чиста вода, която би могъл да пиеш. Това не е било така в миналото. И днес има хора в страни от третия свят, които нямат чиста вода. Веднъж се връщах от Света Гора и спрях, за да взема вечерния влак, за да се върна в Атина и видях една изложба на Лекари без граници и имаше снимки от Африка, където ходили. На снимката имаше малко дете, което вземаше вода от заразен извор, понеже му тежи да ходи до извора с чиста вода и не знаеше каква е разликата между едната и другата вода. Едно малко детенце. И пишеше, че много семейства са умрели, понеже са взели вода от погрешен извор, от мръсни, заразени извори и пиели от водата. И това не става в епохи преди векове, а сега, в нашата епоха. Ние не сме си изпатили нищо подобно.
Почувствал ли си това, излезе ли от тебе като вълна на благодарение? Да кажеш едно Благодаря!? Естествено това не можеш да го правиш и да се стягаш насила, не ти идва, разбирам те, не може насила да излезе, какво да кажеш, като не ти идва, не ти идва. Но помисли малко за тези неща, а именно, че живееш сред даровете, но на твоя ум му е станало нещо и не оценяваш нещата правилно, не ги цениш. Ако направиш подарък на една жена, някакво много скъпо бижу и тя те гледа в очите с вкаменен поглед, хладно и безразлично, няма ли да кажеш, че нещо не върви добре с тази жена? Ще кажеш – не се трогва! Правя й такъв подарък, много скъп, не го ли разбира? Всички ние сме такива пред Благодетеля на нашия живот, пред Бога, пред даровете, които ни дава чрез природата, в природата, но не го разбираме. И колко други дарове, ако помислиш за тях, ще спреш хленченето. Имаш изключително много неща. Имаш своя ум и мислиш. Разбираш това, когато имаш един приятел, чийто ум се разболява и тогава се кръстиш и казваш – Боже мой, пази ми ума! Разбираш го сега, когато можеш да ходиш и говориш и седиш. Седиш ли? Сега седиш ли? Да прославяш Бога, че можеш да седиш! Казах това веднъж на децата в училище и те ме попитаха защо? – прославете Бога, че можете да седите и нямате болки! И това не е мое вдъхновение, четох това в книга на стареца Паисий, където се казва, че той сам дава такъв съвет – да благодариш на Бога, че можеш да седиш! Аз го разбрах, когато ми се появи рак на дебелото черво и тогава вече не можех да седна отново. И когато лягах да спя, се въртях в леглото да намеря едно място, но не намирах мира, защото, накъдето и да се обърна, ме болеше. И след това разбрах, че толкова време, когато седях на пейчицата ми, върху пъна, върху един камък, където и да е, беше Божие благодеяние. Никога не го бях оценил. Смятах, че да мога да седя е самопонятно.
Днес не ти казвам нещо велико, не ти говоря за висше богословие, не зная да ти казвам възвишени неща, но знам, че тези прости неща могат да задвижат механизмите на нашата душа и да предизвикат сълзи и това го смятам за много велико нещо. Това душата ти да може да стане чувствителна, сърцето ти да стане меко, от плът, а не каменно. От каменно да стане от плът.
Или търчим по магистрали, за които толкова хора са се трудили, докато поставяли тези циментови блокове и понесли студ и пек, но в нас не чувстваме, че трябва да им благодарим за това. Това, на което аз сега се наслаждавам, някои хора са се изморили заради мене, за да ми улеснят живота. Никога не го помислям. Минавам оттам, гледам си пътя, имам своите нерви, тревога, стрес, бързам да стигна и другият казва – това са сантименталности, романтизми и глупости! Моля те! Животът е жесток! Животът е жесток, но тази жестокост на живота, ако не те накара да бъдеш малко по-чувстлителен, накрая и ти ставаш много жесток и какво е заключението? Какво?
Днес животът толкова се улеснява, но душата пак не се отморява, имаме всичко и пак не сме доволни. Ако започнеш да казваш „Благодаря!“ за всички неща в живота си, постоянно ще имаш поводи да си доволен. Просто това искам да ти кажа днес. Потърси да кажеш едно Благодаря!
Старецът Паисий казва, че когато бил на планината Синай, където се подвизавал няколко години, нямало питейна вода. Трябвало да ходи далеч, 30 минути пеша, от една скала капела вода и то не винаги. Той казва: „Трябваше да ходя половин час пеша и когато се свивах в края на планината, гледах отдалеч да видя дали скалата блести от слънцето – ако блестеше, означаваше, че имаше вода. Ако не, означаваше, че е суха и днес не капе вода. Когато виждах, че капе, леле, не можеш да си представиш колко щастлив се чувствах!“ Една чашка вода може да стане за теб извор на щастие. Мислил ли си това? Чувствал ли си се някога щастлив, пиейки една чаша вода? Никога. Ти – да. Но говоря по принцип. Старецът Паисий продължава: „Вземах водата в килията ми и я пазех дори капка да не падне, защото капеше много слабо. След това дойдох на Света Гора, където навсякъде има извори, течащи и чиста вода, свикнах с това и то се превърна в нещо самопонятно за мене. И след това видях, че от мене изчезна тази благодарност, тази радост, която чувствах за чашката вода.“
Предния път ти казах за случая, когато той ядял един сухар и домат и благодарил на Бога, че ядял един сухар с домат. Знаеш ли, много е важно как мислиш за нещата в живота – не знам дали си съгласен. Въпрос на помисъл е – тоест как гледаш на нещата. Ако започнеш да гледаш на тях негативно, с ропот, с негодувание, е, всичко ще ти изглежда грозно, но ако ги видиш с добри помисли, с философска нагласа, тогава всичко става извор на радост и ликуване. Виж сега какво мислел старецът Паисий с един домат и малко сухар. Той казвал – аз съм в Света Гора, сред природата, други живеят в града, сред вредните изпарения, леле, Боже мой, благодаря Ти! Аз съм в една къщичка – и какво имал – една колибка, много бедна, много проста, нито мозайки вътре, нито мокети, нито паркет, а дърва, слепени едно до друго, много бедна и оскъдна обстановка. Но въпреки това казвал – аз имам моята къщичка – нито наем, нито нищо. Другите – тревога да намерят дом, да живеят под наем, да плащат за децата си, училището, разходи, а аз тук имам толкова братя наоколо, поздравяват ме, помагат ми, казват ми – Добър ден! Благословете! Господ (да благослови)! Други в света нямат един познат, в една кооперация живеят и не си говорят помежду си. Той мислел различни такива неща. Мене Бог ме направи монах, помогна ми да повярвам в Него, да Го обичам. Други хора не знаят какво да вярват, объркани са; аз спя вечерта спокоен, други нямат сън – такива неща мислел. Внезапно започнал да плаче, държейки в ръката си един домат и малко сухар. И дошъл друг човек и го видял, а старецът Паисий влязъл вътре да се скрие, да си избърше очите, а този, който бил отвън, си казал: а-а-а, добре, нещо крие! Нещо подозрително прави старецът Паисий! Веднага като ме видя, отиде вътре! Кой знае какво прави! И другият не разбра защо отидох вътре, не исках да ме види така, както бях развълнуван – казва старецът.
Ти се задавяш в мисли, които те карат да виждаш всичко в живота в черно. Недоумявам защо правиш това, недоумявам и определени пъти си поставил като цел в живота си да мислиш постоянно за неприятните неща, да виждат всичко наопаки и отчаяно. Казват ти – имаш дом! А ти: какво като имам? На мене ми липсва това и това! Имаш дом! Всеки ли има дом? Плащаш ли наем? Твой е? Твой е! И пак не го оценяваш. И дори да живееш под наем – лесно ли е всеки днес да наеме дом? Не го оценяваш, не го разбираш. Знаеш ли какво правиш сега? Сякаш казваш – Боже мой, не разпознавам Твоя дар, не го разбирам, не го ценя! И предизвикваш Бога, предизвикваш самия живот да ти вземе този дар, не от отмъстителност, а защото вижда, че дарът е загубил своята цел. Ако дарът, който Бог ти изпраща, за да те направи по-чувствителен, по-мек, по–признателен, по-смирен, по-доволен, по-спокоен човек, не те прави такъв, тогава защо да го имаш? И Бог казва донеси го, остави го, донеси го да ти го взема малко – не защото не искам да ти го дам. Аз искам да ти дам и други, но не можеш да задържиш малкото и да ти дам многото? И не мисли, че понеже имаш малко или много, ще си по-щастлив. Хленчещият е хленчещ и с много, а щастливият и спокойният е такъв и с малко. Това, което казва св. ап. Павел – научих се да живея и с много, и с малко. И в лишение да съм, и на изобилие да се наслаждавам. Във всичко да съм доволен. Намирам такива помисли, привеждам ги в мене и не се оплаквам. Спри жалването. Научи се да благодариш на Бога дори за нещата, които се случват наобратно в живота си. Как да стигнем момента, където един човек казвал – благодаря Ти, Боже, че имам рак! Тука аз не благодаря, че имам здраве! Как да благодаря, че имам рак? Друг казвал – благодаря Ти, Боже, че се разболях! Защо го казва, след като се е разболял? Да, но болестта знаеш ли колко ме поучи, леле! Научих се на търпение, любов, смирение, молитва, незлопаметност, надежда, вяра, мислене за смъртта, надеждата във възкресението – всичко това го научих от рака. Не е ли дар? И другият го изгледал. И другият има всичко, пращи от здраве, но душата му била в униние. Знаеш ли какво е да имаш здраве и да имаш униние? Знаеш ли какво е да имаш всичко и да не знаеш какво ти е виновно и какво ти липсва и постоянно да се жалваш в живота? Ама казва – аз, отче, се разведох, скарах се с мъжа си, жена ми не ме иска, ще се разведем – е как да бъдем доволни? Ама и тези неща – ако вложиш проблемите в Божия ум и помолиш Бога да ти каже Неговата мисъл, ще направи така, че да разбереш, че и за тези неща трябва да кажеш „Благодаря!“ Казвам ти го. Навярно не можеш да го кажеш днес, защото не можеш, защото, ако раната е прясна, и раздялата е отскоро – не можеш да разбереш, че дори това е било за твое добро, т.е. това, което ти се е случило. Казвам ти го, истина ти казвам.
Благодеяние е. Благодарим Ти за всички видими и невидими благодеяния. Всичко в живота е дар от Бога. Но не си видял така нещата. Не си ги видял. Мъжът ми липсва половин година по корабите и аз какво съм виновна да се лишавам от него и да съм сама и да се притеснявам – казвала една жена. След това старецът Паисий говорил на тази жена и й припомнил нейната неблагодарност, защото била забравила – защо си такава? Сещаш ли се, когато беше млада и се косеше и казваше – Боже мой, искам да стана монахиня и защо да не стана калугерка и да не се посветя на Тебе? Не го ли казваше? Казвах го, но след това в мене надделя това – хайде да се оженя, защото не мога! Добре. Бог е чул молитвата, когато каза, че искаш и двете и не знаеше какво да избереш. А сега негодуваш. Е как да не негодувам, след като мъжът ми отсъства половин година! Ама ти не се ли молеше да си сама като монахиня и след това казваше да се оженя или да стана монахиня. Ето отговорът от Бога. И жената се шокирала и си припомнила, че наистина на младини молела Бога да направи едно от двете, но не знаела какво да реши и Бог я направил калугерка половин година, защото, когато мъжът й бил по корабите, тя живяла сама с децата си и така била посветена на Бога, на служение и себежертва, и другата половина от годината като съпруга със съпруга си и децата – водила нормален семеен живот, когато мъжът й половин година бил с нея. И тя казала – леле, имате право! Вместо да негодуваш – й казал старецът – мисли!
Ако помислиш правилно, ако се просветли умът ти, който е помрачен от скръб, от депресия, от тревога, от умора, от този ропот и скорост, която имаш, защото някои по навик мислят постоянно за неприятните неща, така са свикнали и са се научили. Някои не понасят радостта. Не я понасят. Даваш им радост и не могат да разберат, че Бог им дава радост, не я асимилират, дълбоко в себе си не я искат. Не говоря лъжи. Казваш – възможно ли е някой да не иска радостта? Ама сериозно ли говориш? Ама всичко за това се борим – да се радваме! Когато обаче радостта дойде да те намери – някои чувстват голяма сигурност с това да имат проблеми, да се занимават с проблеми, те да изпълват живота им, да имаме с нещо да се занимаваме! Можем да направим една кавга да мине денят. Не могат да свикнат с мира и спокойствието, с поправянето на проблема, затова виждаш хора, на които се решава даден проблем и след това търсят друг и самички си създават проблеми. Не поради активност и съзидателност, а поради това недоволство, което имат, което отново иска нов материал, за да недоволства. Иска да му дадеш материал да недоволства и го търси.
Направи ми впечатление – някой искаше да се ожени и все негодуваше – Бог не помага, не ми изпраща, какво ще стане? Казах му – добре, де, детето ми, не прави това, Бог има Своята причина, за добро ще се окаже! Мина времето, той пак негодуваше и внезапно намери една девойка, за която Бог показваше, че нещата ще вървят добре и можеше да създаде успешна връзка. Той пак започна да негодува – не мога да повярвам! Не е възможно! Не може нещата да са така?! Толкова добре! Нещо ми говори, че тази връзка няма да върви добре! Добре, извинявай – му казах – толкова време се молеше да стане! Сега е на път да стане, Бог ти дава решение на проблема ти и ти настояваш, недоволен си, оплакваш се, отритваш щастието, което идва, т.е. търсиш нещастието, търсиш изолацията и унинието. Ти ги търсиш. Нещо е станало с душата ни. Не знам. Не искаме, не ни харесва щастието ли? Не понасяме щастието, защото – вземи един хартиен лист, казал някога един духовник на своите духовни чеда. Вземи един лист и ти, и това не е рецепта и напиши сам някои неща, които, ако промислиш върху тях, ще видиш, че са велики Божии дарове в живота ти. Напиши, да видиш колко ще се съберат. И ако обединиш всички тях, това би трябвало да ти доставя много голяма радост. Питам те, погледни ме в очите, защо не излъчваш радост? Защо не си радостен? Защото, виж, пишеш, и добре правиш, че го правиш, казваш – благодаря на Бога, че имам моето здраве, семейство, деца, добра съпруга, добър съпруг, пари, дом, автомобил, топлина, работа, вила, роднини, хора, които ни обичат, които ни помагат, добри приятели, близки и съседи т.н., едно дете благодареше и за кучето си, да, благодари на Бога и за това! имам едно кученце, едно котенце, какво трябва да кажеш – понеже е кученце трябва да го изхвърлиш? И него го обичаш. Благодариш на Бога за толкова неща, тоест имаш толкова поводи да изпитваш радост, утеха и щастие. Щастлив ли си? Този духовник им казал да направят списък и да напишат нещата, Божии дарове в живота си, да ги четат и когато ви обхваща това недоволство и отегчение, да четете този лист и да казвате – как дръзваш да недоволстваш! Един от тях бил по-духовен човек и написал – благодаря на Бога, че имам възможност за молитва! Друг – защото може да се причастява, и той си мислел и казвал – как дръзваш да недоволстваш, след като се причастяваш? След като се изповядваш – и се оплакваш? След като можеш да четеш Евангелието, виждаш Христос да говори за любовта, смирението и Той става твой приятел и ти пак имаш оплаквания? Е, какво е това нещо? И когато ме обхващаха тези трудни моменти – казва той – веднага вземах този лист, четях го и казвах на себе си – приземи се, срамно е да имаш оплаквания, да си неблагодарен, това е голямо зло. Душата, която не благодари на Бога, е болна. Бог не наказва, нито отмъщава, но се опасявам, че както казва св. Йоан Златоуст, когато искаш да получиш и други дарове от Бога, първо трябва да благодариш за тези, които имаш, Бог да те види, че си оценил тези, които имаш, и когато види такива радостни души, които трептят от радост, щастие и признателност, тогава Той дава и други. Вземете, деца, вземете! И когато вижда очите ти да сияят от Неговите дарове, да блестят, тогава ти дава и други, защото казва – защо да не му дам? Това Мое дете взема даровете, радва им се, благодари Ми, прославя Ме и не е неблагодарно!
Аз недоумявам, когато гледам двойки, да дам пример, съпрузи, които се наслаждават на радостта на любовта и не благодарят на Бога и не са щастливи. Какво говориш, Бог ти е дал женичката, децата ти, здравето ти, имаш любовта си, радостта си – нима това не е достатъчно, за да те накара да благодариш на Бога? – че живееш това съпружеско единство, където други твои приятели не могат да създадат семейство, закъснели са, имат проблеми, имат притеснения, а ти се наслаждаваш на такива дарове и не се радваш и да кажеш на Бога едно „Благодаря!“ и постоянно негодуваш. Ако Бог види – казва св. Йоан Златоуст, че не цениш даровете, тогава не може да ти даде други, не защото няма, а какво да ги правиш? То е като майката, която прави хубаво ядене и вижда, че децата й не го ядат. Захвърлят го в ъгъла, а тя има като цел до вечерта да направи друго, и питка, и пица, и сладки, и пасти и всичко това и си казва – какво да правя? Аз имам намерение, но те не разбират, не казват „Благодаря!“, не се радват, не ги ядат, не се наслаждават на тях. Това е причината, по която нямаш. Нямаш, защото не можеш да задържиш това, което вече имаш. Това е истината. Огорчих те, наскърбих те малко, но това е истината. Аз се радвам – когато мисля това – никога не трябва да негодуваш.
Това, за което ти говоря, знаеш ли какво е? – да се отворят очите ти. Това, което хубаво казва старецът Паисий, духовното пробуждане. Да се пробудиш, като будилника и да кажеш – къде живея, бре, детето ми, къде живея? В моята слепота съм, не виждам Божиите дарове, аз съм един неблагодарник! И да отидеш до някое гробище на разходка, да се поразходиш, да запалиш някое кандило на някой познат или една свещ и в крайна сметка да кажеш – жив съм, ходя, имам възможност за избор, за покаяние, да живея, да върша различни неща, да се опитам, да съм активен, да се поправя. Другият излязъл от вкъщи и гледал един бор – в неговия квартал. Едно котенце минавало оттам, а той гледал хората да отиват по работи и ми каза – почувствах се най-щастливият човек на света! Казали му: какво ти стана? Видях един бор, видях слънцето, което даваше своята светлина в новия ден и се трогнах. А ти никога не се трогваш.
Затова не се радваш – защото не си се научил да се дивиш. Всичко може да стане извор на удивление, на радост, без никаква рутина и само от това, че те виждам и те слушам и че влизам във връзка и контакт с тебе сега чрез предаването, в мене би трябвало да извират вълни на благодарение и радост, понеже общувам с хората. Малко нещо ли е това? – да виждаш Божието творение, създанията на Неговата любов, хората, творението, всичко.
Трябва да помислим някои неща по друг начин, да благодарим на Бога за това, което вече имаме, да заподозрем, да Го попитаме и да Му кажем – Господи, някъде чух – да кажем в молитвата си – някъде чух, че съществуват и определени тайни, които, ако ги науча, ще се науча да Ти благодаря и за неприятните неща, които си ми дал, които, и ако вникна в тях, ще разбера, че не са неприятни.
Първо обаче трябва да благодариш за тези дарове, които Бог ти дава, а след това душата ти ще стане нежна, сърцето ти ще стане по-чувствително, ще схванеш всичко и ще разбереш, че всичко в тебе може да се изтълкува и да се претвори в извор на радост и щастие. И да ти кажа – заслужаваш да бъдеш радостен! Жалко е да минават годините на живота ти сред тъга, плач, униние, рутина – животът е хубав, но се нуждае от духовно пробуждане, от любомъдра мисъл, от любочестно усилие, от смирение и просветление от Бога и дано разберем нещо от всичко това!
Автор : Архим. Андрей Конанос
