Тя е обикновена, кротка и самотна жена на средна възраст. Не е успяла да се реализира професионално, в любовта не й е провървяло, а със здравето има сериозни проблеми. Животът я е принудил да напусне родината и да заживее в странство, за да се оцелява. Не е нито умна, нито красива, нито пък има амбиции. Затова работи една от най-неблагодарните и тежки работи и е винаги изморена. Вечер хапва нещичко, измива се, казва една кратка молитва, прекръства се, целува иконата над леглото си и заспива. Животът й е сив и скучен. Една вечер обаче се случило нещо, което я разтърсило. Посред нощ изведнъж в стаята станало светло. Тя се сепнала и отворила очи. Срещу нея стоял красив, необикновен мъж, облечен в снежнобели дрехи. „Защо го правиш?“ попитал тихо той. Жената се стреснала. Мъжът бил толкова чуден и красив, че езикът й залепнал за небцето и не могла в първия момент да каже нищо. „Когато викаш към Господа ти разтърсваш небесните селения“, казал той, а тя се смутила. „Но аз не викам – промълвила учудено, – моля се наум.“ Той я доближил и я погледнал с такава чиста любов, че дъхът и спрял. „Господи, Ти знаеш, че те обичам! Моля Те, прости ми!“, повторил нейната тайна молитва чудния мъж. „Но... аз казвам това винаги наум. Никога не съм викала“, опитала се да се оправдае отново жената. „Дали е на глас или е наум, няма значение, защото сърдечния ти вопъл винаги разтърсва небесата – отвърнал той благо. – Аз съм твоят ангел-пазител! И съм тук, за да ти кажа, че Господ те обича!“