Човек често не вижда греховете си, защото грехът е отклоняване от светлината, напускане на светлината. И колкото повече грешим, толкова повече се отдалечаваме от нашия Създател, рискувайки да попаднем в такъв непрогледен духовен мрак, че в него вече няма да знаем дори в каква посока да вървим, за да се върнем. Ние чувстваме, че много пъти сме падали, че целите сме в кал и мръсотия, и разбираме, че ако не променим нещо в нашия живот, то блуждаенето в мрака може да завърши със счупен врат.

Бог не връзва нашата воля и ни дава свобода да Го напуснем, когато поискаме. Но Той никога не забравя Своите залутали се деца. Не е по силите ни да се върнем при Бога от тъмните дебри на нашата самост. Но винаги можем да Го повикаме, осъзнавайки колко ни е зле и колко сме безпомощни.

И Господ непременно ще отговори на този зов, ще ни докосне с лъчите на светлината Си. Само тогава, в тази светлина на Божията любов, ние ще можем да видим как сме осакатили и омърсили душата си, блуждаейки в мрака на нашите грехове.

В свещената история този зов за помощ винаги е бил съпътстван от пост.

Ако погледнем кога са постели хората в Стария Завет, ще видим, че те са разглеждали поста именно като израз на дълбока съкрушеност и покаяние, на отчаян вик към Бога. Мойсей постел, преди да застане пред Бога на планина Синай, и целият народ на Израил постел заедно с него. Постели жителите на Ниневия, когато греховете им препълнили Божието дълготърпение, постели юдеите, завръщайки се от Вавилонския плен. Изобщо пророците и царете на древния Израил са нареждали пост безброй много пъти. Сега, в епохата на Новия Завет, постят християните, и смисълът на поста си остава същият: постът е зов за помощ, който човекът отправя към своя Създател.

Но нима Бог няма да чуе човека без пост? Нима всемогъщият Творец на Вселената се нуждае от нашите хранителни ограничения? Не, разбира се! Не на Бога е нужен постът, а на нас. В книгата на пророк Захария Бог казва изрично това на юдеите: “…когато вие постихте и плакахте, за Мене ли постихте, за Мене ли? И кога ядете и пиете, не за себе си ли ядете и не за себе си ли пиете?” (Зах. 7:5-6).

Постът за човека е не повече от един инструмент. Отслабвайки тялото с въздържане от храна, ние правим душата по-възприемчива за Бога.

Но ако човекът, който се е отказал от месо и мляко, не се обръща към Бога, не плаче за греховете си, не се стреми към реално поправяне на живота си, то възниква въпросът: за какво му е този инструмент? Каква полза му носят всички тези усилия и мъки? Никаква.

Пост или имитация?

Постът няма да бъде угоден на Господа, молитвата няма да бъде приета от Него, нашият зов към Бога ще остане без отговор, ако нашето благочестие не се проявява като активна любов и милосърдие към хората. Любовта и милосърдието означават да бъдем съпричастни към чуждата беда, да помагаме на страдащите, да се жертваме заради другите. Ето какво казва за това св. Йоан Златоуст: “Смисълът на поста не в това да не ядеш едно или друго нещо, а в това сготвеното за теб да изяде бедният вместо теб. За теб това е двойно благо: и ти постиш, и другият не гладува”. Замяната на месото с риба св. Йоан обяснява с това, че рибата е по-евтина от месото и че икономисаните по този начин пари християнинът може да даде на нуждаещия се. Ето защо когато в наше време в “постното” меню на някой моден ресторант виждаме, да речем, “постни шишчета от есетра”, струващи “само” 500 рубли (около 10 лв. – бел. прев.), то неволно се замисляме за смисъла на един такъв “пост”.

А на корицата на поредната готварска книга с рецепти за “постни ястия” можем да прочетем и едно вече съвсем жизнерадостно заглавие: “Да постим с приятен пост!” Тук очевидно се предполага, че “приятността” на поста трябва да изпита самият постник, хапвайки си с удоволствие постни вкусотии според предложените му рецепти. В пълна забрава тъне истината за това, че постът е усилие, страдание, покаяние, жертва. Жертва за Бога. И тя трябва да е приятна не на нас, разбира се, а на Господа. Както пее за това Църквата на първия ден на Великия пост в стихирата на вечерната служба (откъдето собствено е и извадена тази фраза за “приятния пост”): “Да постим с пост приятен и благоугоден на Господа: истинският пост е загърбване на злобата, въздържане на езика, отхвърляне на похотите, осъждането, лъжата… Отказването от всичко това е истинският и благоприятен пост”.

Очевидно е, че тук няма да срещнем нито една рецепта за “постни ястия”. А пък в готварската книга с жизнерадостното заглавие липсва най-главната рецепта – онази, за която говори св. Йоан Златоуст. А той го е казал съвсем ясно: мини на по-проста, по-евтина храна и използвай парите, които си икономисал при това, за да помогнеш на онези, които са по-бедни и по-нещастни от теб. И тъкмо това ще е онзи благоугоден и приятен на Господа пост, към който Църквата те призовава.

…за да дойдем на себе си

Словосъчетанието “блудният син” е станало отдавна нарицателно дори сред невярващите. На всеки културен човек този евангелски сюжет е познат ако не от другаде, то поне от картината на Рембранд. Но не всички знаят, че историята на блудния син има най-непосредствено отношение към въпроса за смисъла на поста.

Работата е там, че началото на Великия пост в Църквата се предхожда от няколко недели, подготвящи християните за идващото време на покаяние. Една от тях така се и нарича – Неделя на блудния син. На този ден в храма се чете притчата от Евангелието от Лука, която удивително точно обяснява християнското разбиране за взаимоотношенията на падналия човек и неговия Създател:

”Един човек имаше двама сина; и по-младият от тях рече на баща си: татко, дай ми дела, който ми се пада от имота. И бащата им раздели имота. Не след много дни, младият син, като събра всичко, отиде в далечна страна, и там прахоса имота си, като живееше разпътно. А след като той разпиля всичко, настана голям глад в оная страна, и той изпадна в нужда; и отиде та се нае у едного от жителите на оная страна, а онзи го прати по земите си да пасе свини; и той бе петимен да напълни корема си с рожкове, що свините ядяха, но никой не му даваше.

А като дойде на себе си, рече: колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам! Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си. И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го разцелува.

А синът му рече: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син. А бащата рече на слугите си: изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете; па докарайте и заколете угоеното теле: нека ядем и се веселим, защото тоя мой син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше и се намери!” (Лук. 15:11-24).

В тази кратка история се съдържа безкрайно дълбок смисъл. С греховете си човекът доброволно се отлъчва от Бога, както по-младият син сам се е отлъчил от баща си. И в това отлъчване е причината за всички човешки беди, проблеми и несгоди. Мъчителният копнеж по някаква друга реалност, горчивото чувство, че в този свят ти не си свой, че духовно си се запилял в някаква далечна страна, че не си у дома, а в чужбина – това е може би главното условие за истинското християнско покаяние. Само онзи човек може да се върне у дома, който е разбрал, че го е напуснал.

Но кога в притчата блудният син е “дошъл на себе си” и решил да зареже свинете и да се върне в бащиния си дом? След като останал без храна. Тоест след пост, макар и не доброволен.

А християните постоят доброволно, без да чакат момента, в който греховете им ще ги завлекат окончателно в “далечна страна”, ще им отнемат всички дадени от Бога дарове и ще ги докарат до пълна свинщина. Затова постът в Църквата е своего рода опомняне, копнеж да се завърнеш в родината, и, както и при блудния син, сигурно средство най-после да “дойдеш на себе си”.

Диета или подвиг?

Св. Теофан Затворник казва, че животът ни без Бога е подобен на стружка, която се усуква около собствената си пустота. Човек усеща тази пустота, тя го измъчва и плаши. С всички сили се опитва той да заглуши мъчителното чувство за пустота по различни начини – с ядене и пиене, ресторанти и курорти, секс и алкохол…

Той се опитва да не мисли за това, че смъртта рано или късно ще му отнеме всички тези играчки и ще го изправи безпомощен, треперещ и гол пред суровия Съдия. Ще бъде ли тази среща радостна за онзи, който цял живот се е стараел да избяга, да се скрие от своя Създател?

Ред в душата си трябва да въведем, докато животът ни още не е свършил. В това собствено е и главният смисъл на Великия пост.

Св. Йоан Златоуст пише: “И тъй, какво ти, брате, постигна чрез поста? Не ми казвай: “Аз толкова дни постих, това и това не ядох, вино не пих”, а ми кажи: стана ли кротък, след като беше злобен? стана ли човеколюбив, след като беше жесток? Защото ако си изпълнен с гняв, то за какво ти е да угнетяваш своята плът? Ако в душата ти царува завист и користолюбие, то каква полза от това, че пиеш само вода?”.

Отказвайки се от вкусна храна, алкохол, удоволствия и развлечения по време на Великия пост, вярващият човек не извършва някакъв велик подвиг. Той просто решава да поживее без тези видове самоупойка и наркоза поне седем седмици, за да надникне най-после в мрачините на своята душа.

Постът не е диета, а време на голямо духовно усилие. Той няма никакъв смисъл, ако не искаме да се покаем, да викнем с отчаян вик към Бога, да поправим реално своя живот. Нямаме никаква полза от поста, ако го разбираме само като ритуално въздържане от храна и нищо повече:

”Такъв ли е постът, който съм Аз избрал? – казва Господ. – Ето поста, който Аз избрах: разкъсай оковите на неправдата, развържи връзките на ярема, и угнетените пусни на свобода и всеки ярем разкъсай; раздели хляба си с гладните, и скитниците сиромаси заведи у дома си; видиш ли гол – облечи го, и от еднокръвния си не се крий” (Ис. 58:6-7).

”Умийте се, очистете се; махнете от очите Ми злите си деяния; престанете да правите зло; търсете правда, избавяйте угнетен, защищавайте сирак, застъпяйте се за вдовица. Тогава елате – и ще отсъдим, казва Господ” (Ис. 1:18).

И св. Йоан Златоуст ни учи на истинския смисъл на християнския пост: “Ти постиш? Нахрани гладните, напои жадните, посети болните, не забравяй затворените. Утеши скърбящите и плачещите; бъди милосърден, кротък, добър, тих, дълготърпелив, незлопаметен, благоговеен, истинен, благочестив, за да приеме Бог твоя пост и да ти дари в изобилие плодовете на покаянието”.

Всеки постник трябва да има пред очите си и в сърцето си тези повели на Господа и на светите отци. Само тогава постът ще стане за него истински духовен подвиг и ще престане да бъде макар и полезна за организма, но абсолютно безполезна за душата диета.