Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.02 17:58 - На Дядо Добре, с любов
Автор: lubovakoniamash Категория: Лични дневници   
Прочетен: 289 Коментари: 0 Гласове:
7


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Докато колата ни подскачаше по селския път, разсъждавахме наум и споделяхме на глас един с друг: как така всеки ден в продължение на години е извървявал пеш това разстояние София-Байлово и обратно, общо около 90 км?!

Вероятно пътят е лесен, бремето е леко и игото е благо, когато знаеш Кой е Пътят, Истината и Животът.

* * *

Наложи ми се предния ден да пътувам и нощувам в провинцията и тази сутрин тръгнах рано в 6:00 за столицата и сетне за опелото и погребението в селото. В 11:30 вече бяхме там. Нямаше как да не отидем.
Дали друг път през живота си ще бъдем на погребение на светец?

Очаквах повече хора. Да се наводни селото от народ, но не би. Малкият храм все пак беше пълен с глави до кьошетата. Патриархът също беше тук. Помня един 1 януари – Обрезание Господне и св. Василий Велики – как Дядото търсеше да си вземе благословия от него и как наистина се срещнаха и как беше трогателно… Днес са отново един до друг – двата ангела на България с бели коси като шумящи потоци. Единият още е в Земната, воюваща Църква, а другият е вече в Небесната, празнуваща победата над смъртта.

А Дядо Добре светеше в ковчега. Ей, хора, наистина светеше упокоен и благ! Наведох се да му целуна ръка и си спомних. Приживе той целуваше ръка на всички, които пускаха монета или банкнота в чашката му. На всички – деца и старци, духовници и миряни. Даже на политиците целуваше ръцете, когато грозно опираха до него в предизборните си кампании.

Погледнах го пак в лицето – вярно светeше. В съвсем прекия смисъл на онова “Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец”. Над окото му голяма рана. Последните години все стоеше така набразден от кървав прорез на лицето. Кръвта на много старите хора трудно се съсирва. Доказателство, че все пак беше човек, а не ангел. Дясното му око страдаше. Течеше и беше станало едно такова голямо, съвсем приличаше на серафим, имаше нещо нереално в целия му образ.

* * *

Когато научих, че е починал, тръгнах да се моля за него, но се сепнах и само изрекох на глас:
“Дядо Добре, моли Бога за нас!“. Това беше съвсем спонтанната ми реакция и вероятно издава неразумна дързост в молитвата. Все пак се молим за спасението на душите на починалите, но както споделяхме всички на погребението – някак си неведомо вярваме, подразбираме, знаем, че той вече е пред престола на Пресветата Троица, огрян от нетварната, невечерна, Таворска светлина от лицето на Господа. И наистина се моли за нас.

* * *
Отец Георги от “Св. Петка Самарджийска“ ни беше събрал в полукръг в двора на селския храм и също говореше в тоя дух:

– Да, има болка, но сякаш повече е мирът и тихата радост от срещата на праведника с Бога.

А актьорът Тошко Башиянов, един от дузината в нашата група, каза:

– Хора, едва ли ще бъдем някога на друго радостно погребение като това…


Снимка: Денислав Стойчев

Сам Дядо Неофит в словото си беше повече от красноречив:

“По човешки скърбим за края на земния път на новопреставилия се дядо Добре и се молим Бог да приеме душата му в селенията на праведните. Там е мястото, което Бог е приготвил за всички, които Го обичат, а знаем, че той обичаше най-много от всичко Господ Иисус Христос и Му служеше с чисто сърце. Чистите по сърце са блажени, защото те ще видят Бога (срв. Мат. 5:8). Затова вярваме, че Христос ще го приеме пред лицето си като истински безсребърник, който за последните 30 години дари всичко, което притежаваше и което събираше пред храмовете в страната.”.

Дали и кога Дядо Добре ще просияе канонизиран от Светата Църква, знае само Бог. Но белобрадият байловец вече се присъедини към групата на духовните старци на България, отишли си в последните години – архимандрит Назарий от Кокалянския манастир, отец Георги от Жегларци… Нека имаме молитвите им…

* * *

След погребението влязохме в малката схлупена постройка в двора на селската църквица, където в последните години живееше: легло, печка и икони. И мир. Кандилото гореше пред Йерусалимската Богородица с Младенеца. Но не дървена, рисувана или сребърна икона, а изрезка от старо списание.
Когато веднъж един монах потърсил св. Паисий Светогорец в килията му на Атон, защото от 40 дена не се появявал сред братството в манастира „Кутлумуш“, заварил го приседнал на столче, изтощен от молитва, но извънредно омиротворен. Пред него имало прясно изпечена нафора и красива чепка грозде с големи червени зърна. Св. Паисий казал, че това небесно причастие му било донесено от Божията Майка. Монахът веднага попитал как изглежда тя, а той посочил тъкмо Йерусалимската икона на стената.

* * *

Помня нашите светли малки-големи срещи в мрачните притвори на “Невски“. Навеждах се към него, пусках лептата в чашката, той ми даваше малка книжка, обикновено “Христос побеждава“, целувахме ръцете си. Говореше неразбираемо, но всички долавяхме:

– Молете се на Божията Майка!

– Доброто дири доброто!

– Имаш ли Бога, имаш всичко!

* * *

Преди някакво време с Яската Гешев и Nasimo от “Urban Creatures” въртяхме совалки из гетото: Хаджи Димитър, Подуяне, Сухата река. Пишех материал за тях в едно списание. Накрая стигнахме до съкровището между панелките – образа на Дядо Добре. Наблюдавахме мълчаливо през предното стъкло, после излязохме и опряхме ръце на отворените врати, сетне седалища на предния капак. Гледахме и мълчахме… Тъкмо тия момчета го издигнаха във визуалния пиедестал на родното обществено съзнание с тази стена. Беше 2013-та, протестите, всички питаха #КОЙ? #КОЙ?. Това беше техният отговор: наместо някакви илюзорни личности и събирателни образи на тъмното задкулисие – Истинският пример за Светлина. Тогава били още в началото, първите стени, никой не бил правил нещо толкова мащабно, всичко вървяло някак тегаво… При тях един ден дошла някаква жена и им казала да се помолят заедно. Посъветвала ги да включат Белия гълъб в изображението … Помня, че Ясен тогава ми каза:

– Брат, бяхме православни, католици, Настера, Ислам, който е мюсюлманин и работи с нас, атеисти, всякакви. И тя вика “Дайте да се помолим!”. Ако щеш вярвай, на другия ден всичко тръгна нагоре. Преди това беше ужасно, включително бях получил микроинсулт.

Цялата тази картина – образът на Дядо Добре със свещ в ръка над сивото нищо – беше потресаваща. Дядо Добре над опиканите треви и ценности; над дилърите, които предлагат дрога на децата; над малолетните проститутки; над обезчовечените човеци, които бързат към работата и смъртта; над българския свят; над всички нас.

* * *

Дядо Добре вече е спомен. Помен за възможното Добро. Дядо Добре е камбанен звън за всички нас, зовящ към обръщане и покаяние. Единственият истински светъл човек, който имахме и продължаваме да имаме някъде там отвъд. Едновременно обедняхме и се обогатихме с него. Има ли изобщо някой, който да не признава автентичността на тази личност? Странно е как има хора, които се покланят на неговия пример и в същото време громят нашата вяра, последно покрай тая конвенция. Били сме православни и първобитни. И да можеше, Дядо Добре никога нямаше да бъде многословен и умозрителен за джендъри и прочее. Той просто винаги беше себе си, беше Божий, без подробности, без извивки на Божието Слово.

Дядо Добре беше истински православен християнин. Дядо Добре е такъв заради истинната, спасителна, Христова вера. Той е такъв заради Христа. Ни повече, ни по малко. Добре е да знаем и помним това. Не, той нямаше добро сърце, не вършеше добри дела, не беше пример – той просто беше Христов. Христос живееше в него. Така учат светите отци на Църквата, че именно това е целта и смисълът на живота ни – да вървим на пътя на обожението, да бъдем действителен Божий образ и подобие, не само външно, но и по вътрешен духовен живот, вяра и дела.

И както Спасителят проповядваше, без да насилва ничия свободна воля, така и Дядо Добре тихо проповядваше, седнал на неизменното столче в притвора. Който искаше, се спираше при него, пускаше в чашката и се замисляше…

* * *

Когато в края на погребението Патриарх, духовници, свят, звяр и природа запяха Пасхалния тропар (който ще гръмне величествено след малко повече от 40 дни): “Христос възкръсна от мъртвите, със смъртта си смъртта победи и на тия, които са в гробовете, дарува живот!“, тогава сякаш чухме в сърцата си от дъното на прясно изкопаната бездна милият Дядо Добре, който повтаряше апостол Павловите думи:

... според както очаквам с нетърпение и се надявам, че в нищо не ще се посрамя, но при всяко дръзновение, както винаги, и сега ще се възвеличи Христос в тялото ми – било чрез живот, било чрез смърт. Защото за мене животът е Христос, а смъртта – придобивка.“
Автор:
· Ангел Иванов




Гласувай:
7
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lubovakoniamash
Категория: Лични дневници
Прочетен: 369295
Постинги: 714
Коментари: 962
Гласове: 1159
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031