Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.01 16:59 - Не съществува Рай без другия
Автор: lubovakoniamash Категория: Лични дневници   
Прочетен: 119 Коментари: 0 Гласове:
4



Богопознанието, братопознанието и себепознанието. Това е един триптих, защото, ако поискаш да видиш само връзката си с Бога и не гледаш връзката си с брата, с другия човек и със себе си, тогава реално нищо не виждаш. Тази връзка е парализирана, осакатена. Богопознанието, братопознанието и себепознанието са скачените съдове на духовния живот. Едното дава на другото, едното събитие храни другото и така реално съществува равновесие. Говорихме предния път за богопознанието – за истинната, автентичната, съществената връзка с Христос. Днес ще преминем към братопознание, т.е. към връзката с другия човек.

 

Божият глас не е като нашия, той е вечното Слово, то е нещо, което пребъдва во веки веков, винаги се движи и докосва слуха на душата. Някои хора затварят слуха си, но при други, които искат да чуят Божия глас, този глас влиза, очиства, разтърсва, освещава осветлява техните души.

 

Нека чуем този глас на Бога днес – да сътворим човек. Само какви думи! Троичният Бог казва: да сътворим човек. Нека този глас остане в слуха на душата ни. Много важен глас. Бог сътворява човек, един човек, който може да стане човекотворец, но накрая с падението си, както казва св. Антоний Велики, става злотворец. Какво е онова, което ме прави човек? – връзката ми с Бога и връзката ми с другия човек. Това ме прави човек. В тази връзка ставам творец, т.е. правя от себе си човек и след това постигам обожение. Не ставам злотворец, т.е. злосторник. Моето падение и отдалечаване от Бога създава това разделение, това състояние. Бог човек създаде и това, което трябва да се върне и да се предаде на Бога, о-човек-овечен, а не о-зло-стен. В това е нашата отговорност – да сътворим човек. Човек ли съм? Какво ми показва дали реално съм човек? – връзката с човека, тя става везни, става мярка, и ми показва доколко съм човек. Нека видим и една картина. Имаме Божия глас – да сътворим човек. Разпнатият Христос. Ако помислим, че Христос се разпва за всеки човек, за всеки от нас, тогава можем да осъзнаем и да почувстваме, че всеки човек има огромна ценност, която произтича от Христовата жертва, и дори само това ме кара да ценя човека и така да служа на Бога.

 

Христос говори и за Второто Пришествие, т.е. втората ни среща с Него. Гладен бях, и Ми дадохте да ям, жаден бях, и Ми дадохте да пия. И, разбира се, праведните хора ще Му кажат „Кога Ти сторихме това?“. Същият въпрос имат и онези, които не са в Неговата благодат, които не са човекотворци, а злотворци. От момента, в който го сторихте на Мен, на брата ми, го сторихте на Мен. Е, има ли по-голяма ценност за човека от тези Божии думи?

 

Нека видим колко голяма ценност Бог придава на човека. Да сътворим човек – едно съвършено творение, на такава висота, че да може да има гледка към своя Творец. Бог това направил, поставил ни на такова място, където можем да Го виждаме, да виждаме тази слава на божеството. Сам Бог се жертва за този човек, за всеки човек, от всяка епоха, и ни поставя да видим в лицето на човека Самия Бог.

 

Така разбираме ценността, която Бог придава на човека и тогава чувстваме нечестивото и хулно отношение, което имаме към собственото ни аз и към нашия брат. Бог, Който сътворява човека, го поставя на едно много високо духовно равнище, жертва се за този човек, отива и намира този човек където и да е паднал, стига дори до ада на този човек, до най-ниската точка, почита го, храни го със Собственото Си Тяло и Кръв. Но докато Бог го цени, уважава, издига, ние го хулим и вместо да го издигаме, го погребваме. Такава е връзката ни с другия човек.

 

Нека видим два източника. В живота ни винаги има една движеща сила. Имаме два източника и ние се движим, черпейки от тях. Нека ги разгледаме.

 

Първият източник и движеща сила на човека спрямо неговия брат е егоизмът. Страшен източник, нека видим как се изразява, когато вземаме материал от този източник.

 

Помните ли ложето на Прокруст от древността? Той какво направил? Поставял човека на едно легло и ако човекът бил висок и стърчал от леглото, му отрязвал крайниците, а когато човекът бил нисък, го разтягал, за да пасне на леглото. Ето движещата сила на егоизма, която поставя връзката с другия върху прокруството ложе: всичко, което не ми е от полза, го режа и премахвам; всичко, което не ми достига, го разтягам, за да достигне моите мерки и накрая тази връзка става любезно убийство, става насилване спрямо другия и вместо тя да изпълва мен и другия, ни опразва. Вместо да чувствам пълнота чрез тази връзка, чувствам празнота. В крайна сметка осакатявам другия, това е връзка, която вместо да обединява, осакатява, вместо да ме съединява с другия, ни отрязва крайниците.

 

Помните ли Цирцея (в древногръцката митология нимфа, дъщеря на Хелиос и океанидата Персеида, сестра на колхидския цар Еет и Пасифея (съпругата на Минос)? Какво правила? Превръщала хората в свине. Много пъти това става с нас – не ми казвайте, че нашата алчност, надменност, завист, злорадството, омраза не са скотски състояния. И имаме един Христос, Който идва – помните в Евангелието – да удави свинете, да ни освободи от това скотско състояние. Нас обаче ни движат тези скотски състояния на страстите. Това, което даваме на другия, е нашето скотско състояние. Едно прасе, едно животно какво носи със себе си – лош мирис и кал. Много пъти това пренасям в другия, движи се не моята любов, моята грижа, моето смирение, а всичко скотско, което съм развил в мен, това давам на другия. И докато така замърсявам моя живот, замърсявам и живота на другия.

 

Представяте ли си, вие, които чистите вашия дом, другият да влезе в него и да доведе животните си със себе си? Колко грозно би ни се сторило: животното – прасето, кокошката, магарето да влезе в дома ви? Ако тази картина изглежда грозна, поради зловонието и безпорядъкът, които животното носи в един чист дом, където живеят хора, защо не ни се струва грозно, когато пренасяме нашето скотско състояние в живота на другия човек? Защо? За съжаление нашият егоизмът ни оскотява и ни изопачава. Докато Христос ни преобразява и така от зверството на страстите стигаме до светостта и обожението.

 

Помните ли Циклопа? Той имал един око. За съжаление същите ни прави егоизмът ни. Кара ни да гледаме другия с едно око – кое е това око? Това е окото на изгодата. Онова око на егоизма, където не гледаме другия с две очи, не го гледаме от много страни, а с окото на изгодата. Това око защо е отговорно? Ще ви кажа – ние сме като циклопите – с едно око, тоест тяло без душа, душа без същност, молитва без любов, вяра без смирение. Гледаме като циклопите само това, което егоизмът ни показва в живота на другия. Виждаш само това, в което нашият егоизъм почива. Това искаме и затова много пъти влизаме в живота на другия, простете ми, както животните в един дом. Така влизаме в живота му. Това е трагичното. Черпим от източника на егоизма и резултатът е, че нашият град, квартали, домове, семейства не са място за среща, съвместно съществуване и сътрудничество, а поле за взаимно избиване. Това е нашият голям проблем.

 

Ние вървим по пътя, бързаме, смутени, стресирани, но знаете ли на какво обръщаме внимание? На цените по витрините на магазините. И мисля за цената, гледам я, и не гледам човекът, който е ценния. Помисляли ли сме някога това? – гледам цената и не гледам ценния, т.е. почетения от Самия Бог (думата τιμή на гръцка означава чест, почест, уважение и цена). Помислете колко трагично е това. Другият отсъства от нашите всекидневни постъпки – не се намира в нашето духовно поле и затова чувстваме тази непоносима самота, която не съставя единствено картината на ада. Знаете ли как изглежда животът? Как го възприемаме? Като музей – всички сме влезли в един музей и гледаме експонатите: статуи, картини. И така, ние искаме другите в живота ни да бъдат като музейни експонати – неподвижни, непомръдващи, мълчаливи. Защо? За да може да се движи, изразява и говори само нашият егоизъм. Такива ги искаме – да ги поставим там, където ние искаме, както искаме и без никакво тяхно движение, изразяване и дума. Това място заема другият човек в живота ни. Виждаме един Бог, Който оставя човека свободен – така се изразява любовта на човека, чрез свободата. Виждаме бащата на блудния син, който го оставя да върви свободен дори към разпътство. Без обаче да осъзнаваме, че тази свобода на бащата става път на завръщане за неговия син. Ние обвързваме децата ни, не искаме да се движат така, както те се чувстват, а както ние искаме. Затова и животът ни е мъртъв, като музей, а другите за нас са неподвижни и мълчаливи, за да може егоизмът ни свободно да танцува и да звучат „инструментите” на нашия егоизъм.

 

Имаме и безпокойството за нашето всемогъщество, искаме да сме всемогъщи, първи, оттук искам другия реално мъртъв, за да мога да го местя в живота си както аз искам. Един мъртвец не може да се движи. И не разбирам, че когато черпя материал от източника на егоизма, умъртвявам другия и чрез умъртвяването на другия аз самият умирам.

 

Ще ви кажа нещо от живота на Александър Велики (Македонски). Когато бил дете, веднъж играел на един бряг с приятели. Тъй като бил дете на царя, имало стражи и войници. Внезапно някой от приятелите му бил попаднал в морето и щял да се удави. Тогава Александър се втурнал да го спаси, а войниците хукнали да му попречат. Чуйте каква заповед им дал:

 

- Отдръпнете се!

 

- Ама ако ти се случи нещо? Ти си цар! Ти ли ще отидеш да спасиш това дете?

 

- Отдръпнете се, предпочитам да стана съпричастен на смъртта на моя приятел, отколкото зрител.

 

Позволете ми да кажа, понеже днес черпим материал само от източника на егоизма ни, ние ставаме безчувствените зрители на смъртта на хората около нас. Един човек умира по много начини, аз ставам зрител на смъртта, на самотата на един човек, на глада, на болката, на болестта, и съм безчувствен зрител. Настръхвам, когато виждам себе си да ям пред телевизора, където гледам новините, по които излъчват кланета, катастрофи, а аз равнодушно стоя и апетитът ми не секва, защото в крайна сметка не успях да стана това, което бил Александър. Тоест съпричастен, ближен, съработник. Не разбрах, че така се лишавам от Рая, защото, ако искате да напишете думата Рай с една друга дума, използвайте думата συγχωρώ (прощавам, но и правя място на другия в мен, съвместявам). Това е Рай. Заедно сме с другите, не съществува Рай без другия, ние сме зрители на смъртта на хората, апатични, безчувствени, ние сме онези, които обръщаме внимание на цените, но не на ценния за Бога човек, ние сме онези, които оставаме в нашето скотско състояние, където инатливо стоим на пода на падението, а не на онова равнище, което Бог дал на човека. Това става, когато черпя от източника на егоизма. Знаете ли колко важно е да пресуша този източник. В нашата област имаше един водоем, от който идваха големи облаци от комари и хората страдаха от болести и умираха, както и от глад, защото нямаха земя, която да обработват. И тогава, казаха – ще го пресушим. Първото пресушаване го направил св. Йоан Калоктенис – първи Тивски епископ и нов Милостиви. Пресушаване, за да спре болестта и човекът да може да обработва земята. Пресушаване на източника на егоизма, за да спре болестта на тази душа и човек да може да обработи всичко духовно, което може да го доближи до Бога и да го съедини с човека, с ближния му, с брата му.

 

Нека видим обаче какво става, когато човек реши да вземе материал от друг източник. Кой е той?

 

Колкото повече пресушаваш източника на егоизма, толкова по-буен става потокът от другия източник – Христос, толкова повече се развива в живота ти.

 

Човекът, движен от Христос, трайно се покайва, защото вижда раните, раните на душата си, които сам е причинил с помощта на егоизма си. Защото този човек вижда своите страсти, които разяждат същността на душата му, вижда своето безсилие, цялото това трагично състояние. Помните ли св. цар и пророк Давид – колко хубаво го казва: „моят грях е винаги пред мене“ – ама виждам кой съм. Когато човек вижда цялата своя трагичност, единствено може да състрадава, да обича, да прощава и да се смирява пред брата си. Ако не видиш твоето състояние, ако не почувстваш твоята душевна трагичност, ще отидеш и ще стъпчеш другия. Но когато виждаш, че имаш същите страсти, които има другият, когато го разбираш, му състрадаваш. Словото на старите хора било откриване на тяхното духовно състояние. Помня един възрастен свещеник, който дойде от много далеч, часове наред пътува, дойде и ми каза:

 

- Бре детето ми, домъчня ми за теб и исках да те видя!

 

Колко хубаво да кажеш „домъчня ми“, тоест отдавна не съм те виждал и твоето отсъствие ме измъчи. И колко трагично, когато присъствието на другия ни измъчва и с нашия егоизъм бихме искали да премахнем това присъствие. И да идва другият и да ти казва „Домъчня ми за теб!“. И какво направи той? Каза ми: „Донесох ти един портокал от градината ми, да се подсладиш“. Ето раят, човекът, който е рай, и ти казва „Домъчня ми за теб”. Старите хора не можели да се помолят, ако не влагали всеки човек в молитвата си. Нашите баби били най-големи учители на молитвата. Баба ми, когато се молеше, чувах я, като дете бях в същата стая, накрая на молитвата казваше: „Христе мой, Пресвета Богородице, помогни и покрий децата по целия свят – как действа майчинството! Тя се прекръстваше и казваше: „и след това моите, ако искаш!“ Как една такава молитва да не бъда чута, където човек поставя първо всички хора и последен влиза на опашката!

 

Когато имаш Христос, имаш покаяние, и когато имаш покаяние, влизаш с пълно уважение в живота на другия – с пълно уважение, тъй като покаянието е хирургически скалпел, то е страдание, но сладко страдание на душата. Когато се покайваш и чувстваш тази сърдечна болка, тогава влизаш в живота на другия с пълно уважение сякаш влизаш в храмовия олтар.

 

Човекът, който черпи от Христос във връзката си с другия, е свободен човек, голям революционер, защото се опитва да се освободи от тиранията на страстите, обича свободата, затова този човек влиза в живота на другия и зачита неговия живот, не иска да властва над този живот, не го стъпква, не го разкъсва, не го връзва, не влиза като завоевател, а влиза в живота на другия както свещеникът влиза в храма, както всеки от нас влиза в храма, а не като тиранин и завоевател. Влизаш, когато имаш Христос. Ето, имаш Христос, имаш покаяние, уважаваш другия и ти самият се освобождаваш чрез тази връзка.

 

Днес четох в един вестник за един археолог – важна личност, за когото направили документален филм със заглавие от три думи – „Докосна, обикна, заплака” – и понеже мислех за днешната тема, си казах колко хубави стъпки са това. Защо да не влизаме в живота на другия с тези стъпки? Докосни болката на другия, виж състоянието му, почувствай неговия кръст, затруднение, проблем, глад, самота, докосни живота му. Обикни – когато докоснеш, когато почувстваш живота на другия, ще го обикнеш, и след това, ако го обикнеш, ще заплачеш заедно с него. Това е реалното единство, тези свещени стъпки реално дават любящо измерение и Божията благодат в отношенията на хората.

 

Всяка връзка без Христос е обречена да стане ад, ако не черпя от източника на Христос, а се храня само от моя егоизъм.

 

И тъй, другият има своите проблеми и много пъти той, както и ние, се движи като кукла на конци. Така биваме движени от страстите, от егоизма. И другият се движи така и ни причинява рани. Какво правя? – ако се храня от Христос, превръщам раната в източник и тя става духовна възможност; ако другият ме опразва, това е възможност да се изпълня с Божията благодат; ако другият ме смирява, ми дава възможност да се свържа по-силно и ме подтиква по-близо до Христос. Ако другият ме ранява, реално ми открива моите болести и слаби места и ме кара да търся още по-силно Божията благодат. Този, който ме ранява, е мой благодетел. Ако черпя от източника на Христос, ще видя раната като хирургическа интервенция, другият може да забие ножа, но ако се оставя с доверие в ръцете на Бога, накрая Бог ще извърши операцията.

 

Определени пъти казваме, че другият идва и ми копае гроба! Не се бой! Копаейки твоя гроб, вътре ще намериш много неща, които не си видял – много просто, копаейки гроба ти, открива за теб много голяма духовна възможност. Не забравяйте, че земята крие съкровища. Другият ми копае гроба? Не гледай кой ти копае гроба, а виж какво ще намериш в този ров, който копае за теб.

 

Другият ми нанася удари? Чрез този удар да бъда сигурен, че ако черпя от Христос, ще се облагодетелствам.

 

Ще ви кажа един много прост пример от нашето всекидневие. Веднъж един човек дойде и ми каза:

 

- Отче, само какво си изпатих!

 

- Какво?

 

- Вървях по пътя и едно куче ме ухапа.

 

- И?

 

- Бог го прати!

 

- Кучето?

 

- Да – защото отидох в болницата и там ми казаха, че трябва да се прегледам и правейки прегледите, откриха една болест в начален стадий, която нямаше да усетя и със сигурност щеше да ме доведе до много тежко състояние.

 

Запомних този случай. Когато другият ни „хапе”, това става по някаква причина и чрез неговото ухапване наистина мога да намеря изцелението на болестите, които съществуват в мен и не съм открил. Затова нека превърна раната в източник.

 

Обикновено чрез осъждането хапем другия или той ни хапе. Някога извикали един старец и му казали – „ела да видиш един брат, който върши грях!“ Старецът отишъл и веднага щом го видял, седнал на земята, сложил ръцете си на лицето му и започнал да плаче. Помните ли случая? И му казали:

 

- Ама плачеш за този непотребен човек?

 

- Не. За мене плача.

 

- Защо, отче, за теб?

 

- Защото днес моят брат върши грях, утре съм аз. Утре е мой ред. И той чрез греха може да се покае и да се спаси, но аз чрез моя грях може да не се покая и да погина.

 

За да не осъжда, той поставял себе си под този, който съгрешавал.

 

Друг случай от живота на св. Теодор Студит. Веднъж светецът вървял в двора на манастира и видял един брат, който крещял, махал с ръце и се карал на друг монах. Той се доближил до него и му казал:

 

- Детето ми, кога слезе от кръста? Защо махаш с ръце срещу другия? Кога сне живота си от кръста Христов, кога се отдели от Христос?

 

- Не се отделих от Него!

 

- Как се държиш така спрямо брата си?

 

Виждате ли, разпнатият човек, смиреният човек, човекът на покаянието, който се бори да се освободи от страстите си, той ще влезе с пълно уважение в живота на другия, ще влезе като свещенослужител, а не като завоевател.

 

Това са двата източника, от които черпим и аналогично се отнасяме към другия.

 

Помня стиха от една песен – „ако можеше странникът до нас да стане обичен нам човек“. Ако можеше да видим така всеки човек.

 

Бих искал да завърша с нещо от областта, от която идвам – от Тива. Там, преди много векове живял Едип от древногръцката митология. Имало едно чудовище, което наричали Сфинкс. Чували сте го. Това чудовище задавало на всеки пътник загадката „Сутрин ходи на четири крака, по пладне – на два, а вечер на три крака. Що е то?“ Който не отговарял, бил разкъсван от Сфинкс, но Едип дал правилния отговор. И кой бил той? – човекът. Така Сфинкс бил победен, пътят към Тива – открит, а благодарните жители на Тива провъзгласили Едип за свой цар. Това, което може да победи чудовището, скота в нас, е човекът. Затова се подвизаваме, за да умъртвяваме постоянно чудовището, което се опитва да се развие в нас, нашия егоизъм, и да разкъса живота ни и този на другия. Опитваме се постоянно да го убием в хода на живота ни и да проявим човека. Кой човек? Онзи, за който троичният Бог казал да сътворим човек, дотам стигаме, когато проявяваме човека, връщаме се при най-съвършеното творение на Бога. Стигаме до човека, за който Христос се разпва, човекът, който, държейки в своите душевни обятия всеки човек, придобива гледка към Бога.

Автор : О. Спиридон Василакос



Гласувай:
4
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lubovakoniamash
Категория: Лични дневници
Прочетен: 338973
Постинги: 690
Коментари: 893
Гласове: 1109
Календар
«  Май, 2018  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031