Има една молитва в Требника, която свещениците четат над схванат човек. В нея се казва: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, Който някога изцели схванатата от осемнадесет години жена! Смили се над този нещастен твой раб, който по волята на сатаната страда от същия недъг! Изцели го и го издигни, за да ходи прав и да издига молитвен поглед съм Твоя небесен престол и да възпява Твоето преславно име…“ Хубаво е казано, че излекуването ще донесе на човека възможност да гледа към небесния Божи престол. Представяте ли си какво мъчение е това? Човек да е прегърбен в продължение на осемнадесет години… Спомнете си какви сте били преди толкова време. Колко вода е изтекла оттогава. Колко случки, колко истории… Ден след ден прегърбен. Какво облекчение е само най-после да можеш да се изправиш и да погледнеш към небето…

Но има и по-лошо. Човек може да бъде духовно прегърбен. Да е вперил взор към земята. Да е със схваната чувствителност. Дори да не му идва наум, че има небе. Колко може да продължава това състояние? Не просто осемнадесет години. Нито осемнадесет по осемнадесет. Човек би могъл да желае да заземи вечността. Да я направи плътска. Да иска да я отнесе към този свят. И да я остави тук. В пръстта.

С кого другиго да дам пример за този грях, за да стане разбираем, ако не със себе си? Спомням си, че бях студент първи курс, току-що излязъл от казармата. Пълен с противоречия. И носещ в джобовете на сърцето си съвсем малко вяра, малко наивна решимост и много агресия, породена от най-разнообразни и непреброени страхове. Беше късно вечер. Връщах се вкъщи с автобус. В него случайно се оказа един от моите учители в университета. Преподаваше ни някакъв предмет, като „Световни религии“ или нещо подобно. Записах го, защото много исках да науча нещо повече за Христос и Църквата. Както и да е. Заговорихме се. И от дума на дума той ме попита:

– Какви са ти плановете, какъв искаш да станеш?

Учех журналистика. Тъкмо ми бяха казали, че имам някакво талантче, свързано с писането. Затова без колебание отговорих:

– Ще пиша.

– Защо? – попита пак той.

– Как защо? – учудих се. – Защото искам да стана безсмъртен.

Да, разбирам колко глупаво звучи сега. Доста ме е срам, че съм го казал, но честна дума – тогава ми изглеждаше логично.

Преподавателят се засмя добродушно и подхвърли с топлина в гласа:

– Че то, ти и сега си безсмъртен. Не знаеш ли?

Тези думи ми подействаха като чук по главата. Звучаха с удивителна яснота. Не помня някой учител изобщо да е произнасял по-въздействащо нещо от това: „Ти и сега си безсмъртен!“ (в комбинация с топлина в гласа).

Не че има нещо общо с темата, но тук ще спомена, че години по-късно учех в Богословския факултет, но там получих много по-малко духовна подкрепа, отколкото в предишната си чисто светска специалност. Това е парадоксът на днешния ден. Тези, които се намират в центъра на света, копнеят за духовното, а духовните се осветскостяват. Но това е друга тема…

И досега се боря да бъда на висотата на откровението, което тогава получих в автобуса. Разбирате ли какво се опитваме на направим? Ние сме създадени от Бога за вечен живот в небесното Му царство. А вместо това сме се прегърбили, гледаме в земята, не я изпускаме от поглед. Почти всичко наше е свързано със земното. Нещо повече. Опитваме се да обезсмъртим земното. Да надхитрим смъртта и Бога едновременно. И поне с името си да останем в този свят завинаги. Защото той е нашият рай. И друг рай не търсим. Чувал съм много ужасни неща, но това е от лидерите в класацията – да се обезсмъртиш в този свят.

Не мога да спра да благодаря на Бога, че изпрати този преподавател. Почти не съм говорил с него повече. Той не е известен. Не съм чувал да е написал 8-9 книги. Всъщност, не съм го чувал да е написал нито една. Не е участник в дежурните разговори за църковна политика. Беше си нормален човек с дънки и катинарче. Него Бог изпрати, за да ме изправи. За да насочи погледа ми към небесния Божи престол. Странното в случая е, че съм бил държан в това прегърбено състояние съвсем малко повече от осемнадесет години. Точно толкова, колкото и жената в Евангелието.

Сега се старая да се пазя от всеки опит на земната слава да ми предложи нещо. Понякога се измъквам, понякога не. От онзи разговор минаха много години. Срещнах се с известни хора. Големи имена в литературата и журналистиката. И изобщо в сферите, които обитават. Гледах как се състезават с времето. Как копнеят да бъдат известни още малко, а всъщност завинаги. Не става дума за парите. Парите са уловка за най-елементарните хора с талант. Истинското изкушение е хорското признание. Хорската слава. Да ти се покланят и да казват: „Чест и почитание! Вие сте новият Иван Вазов. Името ви ще се нареди до това на Елин Пелин. Вие сте сегашният патриарх на българското слово.“ Затваряш очи и си представяш, че те цитират: „Както казват нашите сърцеведи – Йордан Йовков и… (до него твоето име)“… Примамливо. Топлина се разлива по тялото ти. Дори започваш да поглеждаш така, сякаш виждаш през вековете… Това важи за всички хора на изкуството, не само за писателите.

Случи ми се веднъж да споря с една дама. Художничка. И тънък ценител на изкуството. Даже рисуваше и икони. Твърдеше и че е вярваща. Тя ми каза: „В света на творците вашите канони и вашето Евангелие нямат сила. Те не важат там.“ После ме нарече горделив, защото не разбирам, че „изкуството е отделна вселена“. Помислих си, че тази отделна вселена има по-просто име и то е ад. Къде другаде каноните и Евангелието не важат, освен в ада? Изкуството би могло да бъде и много често е просто една увертюра към преизподнята. Звучи страшничко, нали? На човек инстинктивно му се приисква да отхвърли тази мисъл. Паралените вселени са вид дрога, чрез която бягаме от ужасната действителност на нашето непокаяние.

Много трудно може да се намери по-нелепа илюзия. Да допуснем, че човек наистина има талант. Нима той му е даден, за да го принесе на идола на човешката си суета? Хората нямат слава. Не могат да ти дадат това, което нямат. Не могат да ти дадат и безсмъртие. Както казва псалмопевецът: „Човек не може да изкупи брата си, нито да даде откуп Богу за него.“ И още малко по-натам: „Не бой се кога човек богатее, кога славата на дома му расте: защото, умирайки, нищо няма да вземе; славата не ще отиде подире му… Човек, който е в почит и е неразумен, е подобен на животните, които загиват.“ (Пс. 48:8, 17-18, 21) Слава има само у Бога. И бъдеще за човека има само там.

Попитали владика Николай Велимирович какво означават думите “вечна памет”, които се пеят в края на панихидата. В своите „Мисионерски писма“ светителят отговаря: „Веднъж чух някой да казва над един покойник: „Вечна ти памет на тази земя“. Учудих се на това грешно тълкуване на нашата вяра. Може ли да има нещо вечно тук, на земята, където всичко е мимолетно и преходно? Наистина, когато пожелаваме на покойника да бъде споменаван вечно на този свят, който и сам се приближава към своя край, ние му желаем нещо съвсем нищожно. Дори ако някой бъде споменаван на земята до края на времето, каква полза за него от това, ако бъде забравен на небесата? Правилно е да се мисли, че ние пожелаваме на покойника името му да бъде споменавано във вечността, във вечния живот и в Царството Божие. Това е именно е смисълът на думите „вечна памет“… Който желае безсмъртно споменаване във вечността, желае евангелско благо. А който желае безсмъртно име на земята, желае суетно нещо. Знай, че мнозина, които тихо и незабелязано са преминали този живот, са придобили безсмъртно име на онзи свят, над всяка смърт и промяна.“

Да, има хора, които са останали със словото и делата си запомнени на земята. Но нима това им носи някаква полза? Нима могат да се наслаждават на човешката си слава на небето? Нима могат да се радват и там на нея? Освен, ако не са угодили на Бога. Но ние знаем, че един е човешкият съд, а друг е Съдът Божий. В Божието царство не се приемат тукашните випове по презумпция. По-скоро е обратното. Първенство имат смирените, тихи и кротки хора. Онези, които са се трудили, не за да угодят на себе си, а на Бога. Тези, които са полагали живота си за ближния. И често са били обект на подигравки. Големите мъдреци на този свят там могат да се окажат не чак толкова мъдри. А статуетките им златно еди-какво си – да се превърнат в суетни боклуци. Не случайно свети Варсануфий Оптински говори в една проповед: „Пазете своето кандило на вярата и любовта към Бога. При Толстой то се счупи и той загина навеки… А по-рано е бил вярващ човек…“

Впрочем, същият свети Варсануфий Оптински, който някога, преди да стане монах, е бил част от руското висше общество, разказва още една интересна история: „…От нашите руски писатели най-много от другите е търсил Бога Пушкин, но дали Го е намерил – не зная. Със сигурност е известно, че той бил решил да постъпи в манастир, но не му се удало да изпълни това желание. Помня веднъж се замислих за него. Каква слава е имал Пушкин приживе, а бива прославян и след смъртта. Произведенията му са преведени на всички европейски езици, а как ли се чувства сега там? На вечерната молитва го споменах, като казах: „Упокой, Господи, душата на починалия Твой раб Александър“, и заспах с мисълта за него. Сънувам сън: безпределна, равна степ. Никакви селища, издига се само стара, наклонена на една страна къща с мецанин. Много народ отива там, отивам и аз, качвам се на разклатения вход, след това – по стълбата нагоре. Влизам в една зала. Там има множество хора, цялото им внимание е съсредоточено върху Пушкин, който декламира нещо от „Евгений Онегин“. Едно място от тази поема ми беше неясно и реших да попитам Пушкин. Проправям си път към него. Той ме гледа и произнася забележителни думи, които не намирам за нужно да ви предавам. След това Пушкин напуска залата. Вървя след него. Щом излезе от къщата, поетът изведнъж се измени. Стана стар, плешив, жалък човек. Като се обърна към мен, той каза: „Слава? За какво ми е тя сега?“ Тъжно поклати глава и тихо тръгна по степта, ставайки постепенно все по-малък и по-малък, и накрая се сля с хоризонта. Този сън беше отговор на моите мисли за Пушкин. Впрочем, може би Господ ще му вмени самото желание за чист живот за дело…“

В Оптинския манастир се преобърнал живота и на Н. В. Гогол след срещата му със стареца Макарий. Известният писател излязъл от скромната килия на преподобния и възкликнал: „Да, казаха ми истината! Това е единственият от всички хора, които познавам, който има власт и сила да поведе към извор с жива вода.“

Към този извор с жива вода ни зове Господ като казва на Самарянката пред кладенеца: „Всякой, който пие от тая вода, пак ще ожаднее; а който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее; но водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен.“ (Иоан 4:13-14)

Виждал съм уж мъдри и умни хора. Всички ги почитат. Говорят им уважително. Би трябвало да са доволни от живота си. А в очите им една тъга. Сами не могат да я дефинират. Не тъга, а направо безнадеждност. Сякаш са пили вода, от която още повече ожадняват, но времето изтича, не остава кога да се наситиш. А едновременно с това са толкова сериозни и респектиращи, че малцина се престрашават да им говорят за покаяние. Аз съм свещеник и съм длъжен да опитвам. Но грехът не е моментна беля. Той е болест, която уврежда душата. Мисълта за човешката слава до такава степен е превзела сърцето, че то се е втвърдило и не може да разбере защо трябва да се кае. Не може да разбере защо трябва да гледа към небето, а не към земята. Прегърбена душа, която не иска да бъде излекувана. И това го има. Гледа към гроба и непрестанно тренира как да го прескочи. Счита тези подскоци за полет. Иди убеди такава душа, че не е възвишена. Че има друг полет. Че това, което прави, не е високо. Че има небесни височини. Тя мисли гроба за небе, а слизането в него за възвишеност. Вярва в себе си. Покъртително…

Написах това, защото врагът на човешкото спасение мами всички ни с желание да се прославим в този свят. Възможно е човек, преследвайки илюзии, да загуби целия си живот, всичкото си време за покаяние. Възможно е, вярвайки в себе си, да изгубиш вярата в Христос, понякога самозалъгвайки се, че го правиш в Негово име. Трябва да разберем, че онова, което е ценно у нас, е дадено от Бога, за да послужи за наше спасение. За наша прослава на небесата, а не тук под формата на прашен трофей върху секцията в хола. Ние не сме необходими на никого, освен на Христос. Той е най-важният Оценител на трудовете ни и най-големият ни Съработник. Трябва да подчиним усилията си на Него.

Не бива да се вслушваме в гласа на фарисеите, които ни обясняват, че сега е време за почивка и забавление. Не за почивка е време, а за работа над душата. За следване на светиите – най-непрегърбените хора в този свят, които (според израза на свети Николай Велимирович) много често са си тръгвали от него като последни, а са стигали на небето като първи. Светиите са нашите патерици, които могат да ни заведат при Спасителя, Който ни очаква, за да ни изправи.

Живеем във времето на прегърбените хора, които мислят изправянето за болест, а проповедите за покаянието за ненужно вменяване на вина. Но в крайна сметка, случвало ли ви се е да се възхищавате на безграничния полет на някоя кокошка? И бихте ли искали като нея да се реете в небето?

Автор:Отец Владимир Дойчев