Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.12.2017 12:51 - Кефът няма цена
Автор: lubovakoniamash Категория: Лични дневници   
Прочетен: 212 Коментари: 0 Гласове:
4



Сигурно и вие знаете тази реплика „кефът няма цена“. Чух я за пръв път от един погребален агент. Тъкмо излизах от храма на Централни гробища след Опело. Две яки момчета качиха ковчега в катафалката и тя си замина. Не знам в каква посока… Към крематориума или към Царството Небесно… Така свършва всичко.

Докато проследявах колата с поглед, чух част от разговор. Беше за някакви курорти, за екстри, за ол инклузив… (За какво друго могат да си говорят хората на входа на гробищната църква…) Накрая погребалният агент каза: „Кефът няма цена!“ В смисъл, че всякакви жертви са оправдани, за да бъде удоволствието пълно. Събеседниците му кимнаха замислено с глава. Сякаш току-що бяха чули една от най-големите мъдрости в живота си.

Нещата, които могат да ни се случат, са по-потресаващи от всеки филм. В един контекст попаднаха смъртта, скръбта, молитвата (а значи и надеждата) с удоволствията и светската мъдрост. Беше само кратък поучителен миг. После ежедневието се върна. Докато си прибера епитрахила в чантата, дойде друг погребален агент. Вкараха в църквата друг покойник. Останаха само въпросите за онова, което няма цена.

Би било прекалено елементарно, ако свържем думата кеф само с обичайните удоволствия на плътта. Кеф не е само да лежиш по гащи на шезлонг край брега на морето и да пиеш коктейл с чадърче за сметка на хотела. Тази дума съдържа далеч по-тънки уловки. Да оставим жените, парите и колите… Има и интелектуален кеф, който е възхита от самия себе си – насладата от онова, което притежавам, е все пак нищо, пред онова, което съм самият аз в собствените си очи… Само дето в това има нещо, което не е докрай вярно. Цената за кефа понякога е много висока. Непоносимо висока…

Христос разказва притча за богат човек, който поканил мнозина на голяма вечеря, но те взели да се извиняват, че не могат да дойдат. Един си купил нива, друг волове, трети се оженил. Ясно е, че богатият човек е Бог. Тези, които отказали, могат да бъдат иудеите. Но ако се вгледаме по-сериозно, ще намерим нещичко за себе си.

На каква вечеря ни кани Христос? Той казва: „Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил.“ (Иоан 4:34) Ние сме повикани да ядем и да пием с Него точно тази храна. Да я споделим в Царството на любовта. Защото Господ още казва: „Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби; а който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам… Който Ме не люби, не спазва словата Ми; а словото, що слушате, не е Мое, а на Отца Ми, Който Ме е пратил.“ (Иоан 14:21, 24)

Живеем във време, в което непрекъснато си говорим за любов. И колкото повече говорим за нея, търсим я от другите, тя повече липсва. Обяснението за това е просто – не стига само да говорим. Трябват реални дела на любов, а иначе казано – реално изпълнение на закона Господен за любовта. Господ казва за последните времена: „…и понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта.“ (Мат. 24:12) Всички ние отказваме от храната, която Христос ни предлага, отхвърляме залога за бъдещия живот. И знаете ли защо? За кеф! Защото кефът е голям кеф! А ние сме намерили гранично съществуване между насладите на греха и насладите на бъдещия век. Упражняваме някаква курортна аскеза. Сигурен съм, че след време, ще се намерят хора, които да я вкарат в туристическите пакети. Или в някой западен университет ще въведат нов теологичен предмет, а ние ще изпращаме представители на научни конференции, за да се възхищават от темата за ол инклузив християнството. На дълги банкети след докладите ще вдигат наздравици на немски и ще се радват.

С единия крак сме в храма. Много сме благочестиви. Правим намръщени физиономии, сякаш внимаваме във всяка дума от богослужението. Участваме на Трапезата на Христос. Настояваме да бъдем колкото се може по-чести участници на нея. А после излизаме и ядем ближните си. Някак естествено. „Заслужено!“

Защо онези хора от притчата се отказали да отидат при Бога? Никой не е толкова глупав, че да си мисли, че едните волове или едната кола са по-скъпи от онова, което Бог има да даде. Знаете ли кое ги прави ценни? Това, че са мои! Моите волове! Моята кола! Открили сме начин как да не откажем напълно на Христос, но и воловете да наглеждаме. Сякаш че сме сложили камери и през телефоните онлайн ги надзираваме да не са избягали, докато хапваме на богатата Господня Трапеза.

Въпросът не е в материалните неща. Не говоря само за тях. Проблемът е в гордостта. В това, че измерваме всичко около себе си с мерната единица АЗ. Самолюбието ни се е превърнало в критерий за любов, с който се опитваме да премерим самия Христос. Мерим безграничността с линийка и транспортир, който показва колко големи са ъглите на падение на другите хора.

Наслаждаваме се, опияняваме се от невъзможността и нежеланието да се изправим срещу греховете си. Защото да се бориш с греховете си е трудно и болезнено, а болката прогонва кефа. Господ обаче казва: „Който обича душата си, ще я изгуби; а който мрази душата си на тоя свят, ще я запази за вечен живот.“ (Иоан 12:25) Тежки за слушане думи. Още по-тежки за изпълнение.

Чувал съм християни как честно и съвсем искрено казват колко са умни и колко са духовни. Как всички трябва да ги слушат, да им оказват чест. Виждал съм интернет форуми на хора, които претендират, че са православни, далеч надминаващи по вулгарност футболни чатове. Сочещи с пръст изобличители на всичко около себе си, които в същото време изискват лично към тях цялата милост, която съществува на този свят. И всичко това с претенция, че е Христово. Волове ли? Любовта към себе си е много по-страшна от което и да е скотолюбие. Нима такива са били светиите? Нима те са били горделиви и пристрастни към логиката на този свят? Нима можем да седнем на една маса с тях, които са изобличавали най-напред себе си? Нима този, който е намразил себе си, може да бъде сътрапезник във вечното Царство с онзи, който е намразил другите? Нима този, който е обикнал до смърт другите, има нещо общо с този, който е обикнал до смърт себе си? Може, но не така, както си мислим… Не произволно. Не нахално. Не безсрамно.

Притчата, която разказва Господ, има и продължение. На вечерята вместо отказалите се, били повикани разни хора, хванати от улицата. Грешници. Някой би опонирал: „Пак грешници, каква е разликата?“ Разликата е в това, което казва Христос: „Митарите и блудниците преварват ви в царството Божие.“ (Мат. 21:31) Как ни преварват? С покаянието си! С желанието за промяна. С това, че изваждат от сърцата си насладата към себе си. Чупят линийката и транспортира. И поставят за основен критерий Христос. Плачат. И сълзите им логично ги отвеждат на светата Трапеза. Понеже сълзите имат това качество да пренесат човека на Кръста Христов. И човек да стане умит. Като тези, които изобщо не са се цапали…

Днес е много модерно да се казва, че не е задължително да се изповядваш, преди да се причастяваш. Разбира се, че не е задължително. За всяко своеволие човек може да си вземе „благословение“. В крайна сметка в Църквата всичко е пожелание. Може въобще да не се каеш. Може въобще нищо да не правиш. Само да консумираш и да се хвалиш колко си църковен. Но трябва да носиш отговорност за това. Вече споменах за цената, която може да се окаже непосилно висока.

Веднъж един човек ми каза: „Аз понеже не мога да преборя гордостта и изобщо не се боря с нея. Даже си мисля, че никой не може да я пребори, та по-добре да не я изповядвам въобще.“ „Не ти ли е неудобно от Господа?“ – отвърнах му аз. „Е, Господ е милостив!“ – обясни ми човекът. Правим си каквото си искаме и разчитаме, че Господ е милостив и ще превърне Царството Си в мол. Който иска може да влезе и дори да няма много пари, все ще хване някоя промоцийка или сезонно намаление по джоба си…

Помните ли житието на свети Бонифаций, който се чества на 19 декември? Той живеел разгулен живот, но когато видял подвига на светите мъченици, сърцето му трепнало и пожелал да има тяхната любов. Така сам станал мъченик. Сигурно не ви се вярва, но такива хора все още има. Не говоря за светии. А за съвсем обикновени хора, които подобно на свети Бонифаций гледат към светиите и искат да са като тях. Когато не успяват – плачат. Виждам как Христос внимателно се грижи за тях, сякаш ги е хванал за ръчичка и ги води към Царството Си така, както баща връща детето си от училище вкъщи. А те, милите, не знаят колко са красиви. Само стоят тихо и чакат някой да им каже нещо полезно, защото много често са срамежливи. Има някаква свенливост в тях. Нямат мисия. Не са готови да бъдат велики пред света. Не искат да му угодят, та и той да им угажда. Просто са повярвали в Евангелието така, както то учи. Такива хора ми дават сили да продължавам напред. Струва ми се, че слънцето изгрява и залязва заради тях. И когато те изчезнат, когато се свършат всички каещи се и богобоязливи, тогава ще свърши и светът. Много бих искал да съм като тях. Но съм напълно наясно, че не съм. И благодаря на Бога, че все още ме боли от това. И тази болка ме кара да продължавам да опитвам.

Не ме разбирайте погрешно. Няма нищо лошо в ходенето на курорт. Нито в карането на кола. Не това ни прави негодни за вечната радост на Господния пир. А сърцето. Доволството от себе си. Наслаждението от собствените неща. Тираничното желание да ни служат, което се премества от един на друг човек, докато накрая стигне до Самия Бог. Да, Христос дойде, за да ни послужи, но да послужи на нашето спасение, а не на погибелта ни. Каза, че по това ще се познае, че сме Негови ученици, ако имаме любов, а не самолюбие.

Знаете ли какъв му беше кусурът на погребалния агент? Не беше забелязал погребението. Служителят на смъртта се беше погрижил за ковчега, но не виждаше смъртта, защото умът му беше ослепял от глада за кефа на тоя свят. Така и ние много често влизаме в Църквата. Прекарваме в нея доста време, години, понякога цял живот. Но не успяваме да видим Христос. Синът Божий и Пратеник Божий, Който ни вика на Божията Вечеря с думите: „…покайте се, защото се приближи царството небесно“ (Мат. 4:17).
Автор:Отец Владимир Дойчев




Гласувай:
4
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lubovakoniamash
Категория: Лични дневници
Прочетен: 328257
Постинги: 679
Коментари: 882
Гласове: 1091
Календар
«  Април, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30