Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.12.2017 13:33 - Защо на мене, Боже мой?
Автор: lubovakoniamash Категория: Лични дневници   
Прочетен: 99 Коментари: 0 Гласове:
2



Много обичаен въпрос, който всички твърде много сме задавали. Ние, които се правим на учители на другите, трябва да имаме предвид, че най-близките уши на проповедника са неговите и това, което говори, пред всички други трябва той да го чува и да го преживява.


Един въпрос, който много пъти се чува от устата главно на християни, този прословут въпрос – защо на мен, Боже мой? Тоест защо да стават тези неща? Дали е оправдан този въпрос, дали е естествен, докъде можем да го артикулираме, от къде нататък става хула срещу Бога, какво представлява, какво ни липсва, че го задаваме, по какъв начин можем да спрем с него и на негово място да засадим нещо друго – малко вяра, защото, както ще видите накрая, това, което липсва, е вяра. Ако човекът има вяра в душевния си резервоар и е изпълнил пространството на душата си с вяра, тогава въпросите „защо“ намаляват по чудодеен начин.


Болката и след това смъртта е общочовешко наследство, което сме наследили след грехопадението. Както знаете, в Рая човекът не изпитвал болка, нито умирал, той бил създаден от Бога безсмъртен, нямаше да има болка и смърт, ако човек не беше излязъл от Рая. Болката и смъртта били наследени като болести, по-точно като последици от това наше излизане и изгнание от Рая. Дори когато Бог казал на първосъздадените хора, че в деня, в който ще ядете от този плод, в същия ден ще умрете, Той – използваме игра на думи – не спазил Своето обещание, хората не умрели в същия ден, а им дал една още една възможност – възможността на покаянието, на изповедта, на съзнанието на греха, който извършили. Но те отхвърлили и тази втората възможност. Дори св. отци казват, че ако бяха оползотворили тази възможност, навярно нещата нямаше да бъдат така, както станали впоследствие. Напротив, човек, вземайки справедливостта на своя страна, казал: „Не аз! Ева е виновна!“ А когато Бог се обърнал към нея, тя казала: „Не аз! Змията е виновна!“ Тоест отхвърлянето на отговорността, когато човек отърсва себе си от всяка вина, е обичайната реакция, и дори, както казват отците, ако искате да видите дали сме автентични чеда на Адам и Ева, няма какво друго да направите, освен да го видите по въпроса с отговорността. Винаги другите са виновни. Това доказва, че сме автентични деца и внуци на Адам и Ева. Болката и смъртта се наследяват в човешкия род и така човекът изпитва болка и умира. Гласът, който мъжът чува, че с пот на челото ще вади хляба си, и жената, че ще ражда с болки – тези болки отпечатват по този страшен начин страданието, което наследява човешкият род. Целият свят вече изпитва болка и не само изпитва болка, а изтлява и накрая умира. Наистина, ходът на човечеството без Боговъплъщението, без идването на Христос в света би било едно безутешно вървене към края, една тъмна пътека, която води единствено до по-гъст мрак. Какво преобръща този мрачен път? Нещо друго – идването на Иисус Христос на земята, когато Христос идва в историята, реално разсичайки човешката история, с идването Си отменя смъртта. Какво пеем в триумфалната песен на Възкресението? – „Със смъртта смъртта стъпка.“ Пеем, че чрез смъртта и Възкресението на Христос вече не съществува смърт и болка, човек не може вече да изпитва болка заради самата болка, една надгробна плоча вече не може да покрие свършека на човешкия живот. Това „Свърши се!” , което Христос изрече на Кръста, е начало на един друг живот, послание за всички нас. Сега покойниците спят и очакват тръбния зов на Ангела, бидейки по-живи от нас, защото те се намират в същинския живот, както се казва в една история в Атонския патерик. При възгласа Христос воскресе дяконът прикадявал и старецът казал на послушника – върви долу при починалите и им кажи Христос воскресе! Проявявайки послушание, калугерът взел ръчната кадилница, отишъл и казал: „старецът ми каза да ви кажа Христос воскресе, отци!“ и отците отговорили: „Воистину воскресе!“ – защото те са по-живи от нас. Христос казвал на ученика Си – остави мъртъвците да погребат своите мъртъвци. Има хора, които се движат между нас, и са умрели, и има хора, които са умрели, но са живи.


Идването на Христос в света не оставя смъртта така, както я намерил, тоест тя не е краят на човешкия живот, не е адът, който се описва в превъзходното слово на св. Епифаний Кипърски за слизането на Христос в ада, когато Христос срещна този страшен ад, който св. Лазар съзрял, както се казва в житието му, че откакто слязъл в ада и се върнал в живота, не се засмял повторно, защото видял ада безутешен, страшен, тъмен преди идването на Христос. Адът (като място) вече бива осветен чрез идването на Христос. Смъртта за християнина, за църковния човек става мост, който свързва едната част с другата, едното място с другото. Тя не е нищо друго, освен мост, път, който отвежда човека оттук, от ефимерните и преходни неща, в другата страна, в Божията прегръдка.


В манастира имахме един човек от Закинтос – Таси, който беше много простодушен човек, от тези нежни хора, в които Бог почива. Попитах го: кажи ми, какво е смъртта? Как гледаш на нея? Той ми каза: „когато бях малък, имах един чичо, който много обичах и казвах: той трябва да живее дълги години, защото е добър човек!“


Сякаш Бог трябва да прибира само злите, а да оставя добрите, защото нещо подобно приписваме на Бога – което означава, че ако оставя злите и оставя нас, трябва да видим, да не би и ние да сме сред злите…


Той продължи: „имах този чичо и го обичах, много, но внезапно една сутрин той получи сърдечен удар и отмина (от този свят) като птиче, без хабер да си имаме. Аз се разстроих, обвиних Бога и Му казах – защо взе този добър човек? Има толкова други – еди-кой си онеправдава, другият краде брашно, защо го оставяш? И тогава разстроен нито се молех, нито „Отче наш” казвах, но в съня си видях чичо, който беше много радостен, хвана ме и ми каза – ела тук, Таси! Защо си разстроен? Разстроен съм, обвиних Бога, защото Бог те взе и майка ми каза, че Бог те е взел. Аз не искам Бог да те взема, искам аз да те имам! И чичо му го хванал за ръка, завел го и му показал един голям шкаф и му казал: „А видя ли този шкаф? Да. Е, в този шкаф бях през целия си живот, затворен там. След това, когато дойде час Бог да ме призове при Себе Си, Бог и отвори този шкаф и ми каза: ела, освободи се сега! Сега можеш да полетиш. Кажи ми наистина, можеш ли да се разстроиш ти, че оставих в миналото шкафа, в който бях цял живот затворен и заключен? Сега е животът, сега летиш, сега се простираш.


Чух този възглед за смъртта от Таси, но той го казва, не го казва някой друг, докато не прочетох точно същото слово, някак по-богословско в превъзходните текстове на св. Григорий Палама, където казва, че човекът е затворен в една черупка – използва красивия образ на пеперудата – и казва, че животът ни не е нищо друго, освен пашкул, но реалният му живот не е това, което се вижда, а другото, което започва. След като го казва св. Григорий Палама, сметнах че Тасос е прав!


В живота ни идват болката и смъртта. Живеем в Църквата, но изпитваме болка, умираме или губим скъпи лица – колко страшно и непоносимо по човешки, най-страшното нещо е една майка да загуби детето си. По-нататък ще ви кажа, че има и по-страшно от това. Хората изпитват болка, но казва св. Николай Велимирович, че без Бога не издържаш – ако е трудно за човека, който се бори в Църквата, какво да кажем за човека, който се намира в хаоса на неведението и неверието, защото там човекът няма надежда…


Болката идва в живота ни и изпитваме не само болка поради смъртта или загубата на близък човек, а имаме и душевните болести, проблемите, болестите от простото всекидневие. Виждате как оценихме много неща, които смятахме в живота ни за дадености. Преди казвахме за работата „Не работя много часове!“, а сега казваме „Слава Богу, имам работа! Слава на Бога, той намери работа!“ И не след дълго ще плащаме, за да работим! Така човек цени нещата най-много, когато те започват да се поклащат. Колкото пъти сме ходили в болницата и на излизане ни питат: как си? И казваме: здравето е над всичко, хора! Преди всичко здраве! Веднага щом малко загубиш здравето, веднага щом чакаш резултатите в коридора и ти казват, че днес няма да излязат резултатите, а другата седмица, се смущаваш. Болки отвсякъде, войни и затруднения. Колко хубаво описва този час на затруднението, жестокия и мрачен час, превъзходният поет, великият св. Григорий Богослов, който казва – никъде не се вижда светлина, сякаш Христос спи, сякаш не чува, да Му говоря, и да не ме чува. И за да ме чуе, Му казвам едно „Защо“. С това „защо“ се обръщам към Него лично – защо на мен? Тоест какво Ти сторих? Хора, които Ти сториха злини, се грижиш за тях, а на мене, който нищо не Ти сторих и Те обичам, защитавам Те, и елей Ти нося в църква, и свещи Ти паля, и на всички Литургии ходя, ме караш да изпитвам болка!


Веднъж Галатия Сурели отишла при една баба, която й казала:
 

- Галатия, какво да ти кажа – имам големи проблеми! Детето ми е болно!
 

Галатия й отговорила:
 

- А-а-а, Бог те обича много!
 

- Да, но загубих и работата си!
 

- А-а-а, тогава те обича още повече!
 

- Да, но и мъжът ми е болен!
 

- А-а-а, Бог изключително много те обича!
 

- И в дома ни има много проблеми!
 

- Бог много, много те обича!- казвала Галатия.
 

Накрая бабата й казала:
 

- Е, няма ли да отиде да обикне и някой друг човек?! Все мен ще обича?!
 

Казваме, че изпитанието е Божията любов, но човекът трябва да има издръжливостта, но и обучението да го разбере.


Човекът, преживявайки това страшно събитие на болката, нейната острота, се намира в много труден момент, под напрежение, ще каже и една дума повече. Най-страшният момент в пътя на свещеника е когато трябва да опее млад човек – това е най-лошото, по-скоро най жестокото съизмерване със Свещенството, този разтърсващ момент, защото се връзва не само устата, но и душата ти.


Преди време ходих на опелото на един млад човек, войник, който загина при катастрофа. Беше дошъл един владика да извърши погребението, който ми каза: „Не мога, ще се разболея!“ Нищо не каза, нито думичка не продума (т.е. проповед).


В тези часове чува човек примерно майките, родителите да казват много неща, има мнозина, които обвиняват Бога, говорят тежки думи и хули, хулят и свещеника, сякаш той е виновен, че детето го няма, но наистина, с ръка на сърцето, особено отците, кой може да таи злоба към тази майка? Кой може да й каже, че не е добре, кой може да й го каже? След като нейната болка говори, нима може някой да й каже примерно, че сега не говориш добре? Да потърси обяснение от нея? Да й каже какво да ти сторя, след като не знаеш какво говориш? Ако ние като хора можем да правим така, нима Бог, Който е Баща и само с любов управлява света, отново с любов и разбиране няма да чуе тези страшни наши въпроси защо?


Св. Исаак Сириец казва – Бог не е справедлив, защото, ако беше справедлив, всички щяхме да сме в ада. Бог съди с любов, и виждайки болката на хората, не може да направи нещо друго, освен да разбере голямата болка, която кара човека да говори така.


Има и други моменти, говоря за всекидневната болка, където мнозина се чувстваме сякаш всичко е обърнато против нас, да нямаш накъде да се обърнеш, да чувстваш война отвсякъде, и въпросите „защо“ идват в повече. Защо, защо, защо на мене? Човек чувства, че Бог е жесток, неумолим, както казва св. Силуан Атонски, когато Го молил да Го види и години наред Бог не се явявал. Търся Те и не идваш в живота ми! Това естествено ли е? Тоест може ли човекът да има право в своето жалване, в това „защо“? Може ли да намерим оправдание? Когато една жена ражда и вика от болка, никой не може да й каже: „Виж, можеш да родиш, но болките имат един код – ще родиш с две „ах”“. Завчера четох, че когато една жена ражда, в нейното тяло едновременно сякаш се трошат не знам колко кости. Кой човек ще издържи това счупване, т.е. това мъчение върху себе си? Само една майка. Както много хубаво казва и митрополит Атанасий Лимасолски, как всемогъщият Бог е направил нещата – една майка, която издържа раждането, с такива болки, които един мъж никога не би издържал, същата жена, ако види един плъх вкъщи, вика полиция! Как Бог е направил така единият да допълва другия – това, което липсва на единия, другият да го има и никой да няма всичко.


Ние сме създадени от началото безсмъртни, душата ни е безсмъртна – такива сме в Божия замисъл, но смъртта дойде поради нашата незрялост и ни направи тленни и смъртни, умираме и страдаме, и изпитваме болка и се разстройваме. Човекът не е създаден за болка и смърт. Истината е, че колкото повече човек напредва духовно и увеличава своята духовна съпротива, тези въпроси „защо“ започват да намаляват, защото разбира, че това, което Божията любов е изпратила, е добро. Както при една покривка всичко е перфектно, отпред е красива, на задната страна, обаче, има много възли, стърчат конци и т.н. „Ние, хората“ – казва един подвижник – „виждаме обратната страна (болката), но Бог шие от лицевата страна (красивото изображение)“. Ние гледаме обратната страна, Бог гледа лицевата. Това е хубава мисъл, запомнете я.


В руския патерик се казва за един калугер в голям манастир, който работил в магерницата, където отсреща имало една икона на Света Богородица и всеки път, когато я поглеждал, изпадал в умиление и в сълзи. Той обаче имал и други послушания в манастира – бил просфорник, и дохиар, и трапезар. Дошъл му помисъл да каже на игумена да снеме от него някои послушания, за да има повече време да се моли повече и да има по-голямо умиление. Страшно нещо е помисълът. Ако те убеди, че „така е!“, става непобедим. Той отишъл и казал това на стареца:
 

- Геронда, вземи от мен част от послушанията, за да мога да са се моля повече!
 

Старецът му казал:
 

- За да изпадаш в умиление с тези послушания, означава, че Бог по този начин почива в теб.
 

- Не! Ти не знаеш!
 

Както казваше един старец, патериците започвали с думите „старецът рече“, сега е „младият рече“. Младият знае всичко. И тъй, старецът какво да прави, в даден момент изпълнил желанието му. От послушанията постепенно останала само магерницата. Малко труд, без голямо усилие от негова страна, не се потил по цял ден, е, след всичко това гледал и иконата на Света Богородица, но къде били сълзите? Къде било умилението? Вече нищо нямало. Тогава отишъл при стареца и му казал:
 

- Дай ми от послушанията, които имах, и още толкова!
 

Защото очевидно Бог така почивал в него. Така напредваме в духовните неща. Ето, от друга страна са трудностите, но Бог прави така, за да извлечем от това много по-поразителна полза от затруднението, през което минаваме. Много пъти, когато обвиняват някого, той казва нещо, което всички го казваме – „Мравка не съм закачил!“ Тези мравки кой ги закача – защото смятаме, че сме добри хора и след като сме добри, Бог не трябва да ни наказва. С това сякаш казваме на Бога: „Ближния накажи!“ Но нима това е доброта? Тоест сме толкова добри, че Бог трябва да започне да наказва от ближните? Нима това е духовен живот? Сякаш казваш на Бога: „Не виждаш, несправедлив си!“


Св. Олимпиада написала едно писмо на св. Йоан Златоуст, в което му пише, че злото и неправдата е навсякъде, как Бог търпи това? А св. Йоан Златоуст й отговаря хубаво: Бог оставя неправедните, за да се покаят, за да изчерпи всички граници на любовта, и взема праведните в техния най-добър час, за да не се осквернят, докато другите ги оставя, за да им каже – „дадох ви всички възможности да се покаете“.


Не може един баща да не изпитва същата любов и към неправедното и праведното дете – вие имате деца, родители сте и го знаете по-добре – децата, които са ви причинили повече изпитания, които са ви изпекли и от двете страни, ги обичате повече, повече се грижите за тях, защото чувствате, че имат по-голяма нужда от вас. Така прави и Бог, не че обича порочните повече от другите, а им дава време докрай да оползотворят всички възможности за покаяние.


Дали изпитаният са Божие наказание? – тоест аз съм един добър човек и вместо добрините, които правя, Бог ми дава тези болки? Според православното учение изпитанията не са Божие наказание, или във всеки случай не винаги са Божие наказание, защото има случаи в историята на Църквата, където Божията справедливост наказала човека, тъй като животът на всеки един човек е проповед, не само за него, но и за другите. Но богословието на Църквата ни казва: „Не, изпитанията не се третират както в Стария Завет, т.е. неправедният пред Бога би наследил тази болест, тази болка, той и неговият род“. В Православната Църква изпитанията не са нищо друго от същия жребий, който имал нашият Господ, т.е. същото „кърваво ходене“, където Христос оставил Своите следи върху земята, същият път, по който ходил първият сред мъчениците Стефан, всички апостоли, всички мъченици от първите векове, всички светци на Църквата, новомъчениците, мъчениците в Русия, съвременните мъченици в Сирия, тоест има Божии хора, които ходят по същите стъпки. Накратко, изпитанието, болката е жребий на праведниците. Не може човек да види първо Бога, ако не се изпече в пещта на изпитанието. Това не се харесва на никого, да ти каже Бог искаш ли да имаш изпитания? Кой ще каже така доброволно: аз! Никой. Една баба искала много да отиде в Рая и помолила своя Ангел да й каже как може да отиде в рая. Тя видяла в съня си една голяма градина, пълна със светци, които се радвали много. Там видяла един светец, който разпознала, и му казала:
 

- Как мога и аз да дойда там? Има ли някакъв начин?
 

А той й казал:
 

- Как да няма? Ето, ще минеш оттук, ще минеш и оттам и ще влезеш вътре.
 

Бабата погледнала и казала:
 

- Как ще мина оттук, тук има тръни! Ще си надупча нозете, ще ги разкървява.
 

А светецът й казал:
 

- И ние оттам минахме.
 

Изпитанията са жребий на праведниците, нима Бог не ги е обичал? Нима Бог не обичал Своята Майка? Да претърпи тази болка, най-голямата болка – майка да гледа детето си разпнато? Защо Бог го допуснал? Както казват отците, за да не може никоя майка да каже – „останах сама!“; за да може вече всяка майка да се обърне към тази велика Майка и да й каже: „Ти сега знаеш как е“. Защото на Света Богородица не била дадена особена благодат да не изпитва болка. Тя изпитала тази жестока болка, където имаш едно дете и го виждаш да умира. Тази болка, най-голямата болка, но Бог не облекчил болката й. Както и Христос на Кръста. Защото имаме лесен отговор – „Да, ама Той бил Христос.“ Не, когато пролял Своята кръв и изпитал болка, Той я изпитал като Човек, изпил чашата докрай. И то два пъти. Първо по пророчески начин, когато виждал това пред Себе Си, защото бил Пророк, виждал пред Себе Си мъченичеството, и след това когато изпил чашата по време на самото мъченичество – два пъти.


Затова и казал на Отца: „Ако е възможно, да Ме отмине тази чаша.“
Света Богородица изпитала болка, за да не може вече никоя майка да каже – „сама съм“, или „ти не разбираш!“ Имаме Света Богородица, която разбира, която знае, знае цялото изпитание, защото целият й живот – не само часът на Кръста – не бил нищо друго, освен този меч, за който й казал праведният Симеон. Представете си една жена с бебе да го представя в Храма и Божият угодник да й каже, че меч ще прониже сърцето ти. През целия живот сърцето на Света Богородица било прободено от двуостър меч – от край до край. Защото Света Богородица в Светия Дух разбирала и пазела в себе си Божиите слова. Тя обаче, в противоположност на нас, които казваме „защо“, казала „Нека ми бъде по думата ти.“ Тя казала: „Тук съм! Ти, каквото позволиш, е добро.“ Ние обаче много пъти казваме на Бога какво да прави.


Когато покойният ми баща се разболя, беше в болницата. Намериха петно в белия дроб. Тези страшни петна в белия дроб. В крайна сметка не беше нищо, но ние започнахме да се молим. Аз бях казвал на други преди да се молите за здравето на вашите ближни, но да се подготвяте и да казвате „Но и да бъде Твоята воля!“ Аз знаех да казвам това, но знаех ли да го живея, да го преживявам? Как може да казвам на Бога да бъде Твоята воля! И ако волята на Бога беше да вземе баща ми? Това не ми харесваше. Помня, че отидох и четях Молебния канон към Света Богородица и казвах да бъде Твоята воля, не го казвах силно. Такъв е човекът, не може да се остави като малко дете в обятията на Бога и да каже „Боже мой, Ти знаеш“.


Болката на някой друг не засяга само този, който я изпитва, а всички онези, които са около него и тя е урок за всички. Изпитанията не са нищо друго освен пещ, която стопява пороците на човека и го очиства. Ние, хората, много пъти не разбираме ползата от изпитанията и изкушенията. Въпреки това, когато се отдадем на тази духовна борба и преминем на отсрещната страна и погледнем назад и видим през какъв мост, през какъв хаос и бездна ни е прекарал Бог, се питаме – наистина аз ли минах оттук? Не ти, а благодатта на Бога, Който те е държал в ръцете Си, както казват отците, ти е дал да изпиеш сладкото вино в часа на болката, където не усещаше силно остротата на болката, сякаш ти е сложил упойка, както правят анестезиолозите, и не усещаше какво става. Благодатта те беше покрила, защото, ако разбираше трагичността на момента, нямаше да можеш да издържиш.


Следователно изпитанията очистват човека и ако той се остави на техния урок и упражнения, му принасят полза. Един известен артист – Никос Куколос се разболял от рак и гаснел. Една журналистка отишла и го попитала:
 

- Казахте ли някога защо на мене, Боже мой?
 

Той казал:
 

- Не. Не казах защо на мене, а казах защо не и на мен?
 

Аз като свещеник, с ръка на сърце го казвам, никога не съм изричал това. Примерно ако отидете в детския онкоцентър и видите дечицата, тези ангелчета, които са без коса, никой от нас не казва: „Боже, да не страда това дете, дай това, което има, на мене!“ както правили светците, с любов, пълна с болка, а с едно потупване по гърба с пожелание „Търпение!”. О. Атанасий Симонопетритски отишъл при стареца Паисий и му казал:
 

- Еди-кой си е болен от рак. Какво да правим?
 

Старецът казал:
 

- Слушай, ще се помолим на Бога, но трябва да дадем нещо на Бога, като гаранция.
 

- Каква гаранция?
 

- Ще поискаме от Бога да вземе рака от него и да даде половината на мен и половината на теб!
 

- Не-е – казал папа Атанасий- не така.
 

- Добре – казал старецът. Бог Да ми даде 80% на мен и 20% на теб?
 

- Дори и 20% не искам.
 

Както и да е, не се разбрали в сметката. Старецът Паисий казал:
 

- Добре, Бог да даде всичко на мене.
 

Той имал това нещо – „защо не и на мен“ – светците преживявали това, любов с болка, да гори сърцето за другия. А не – „добре, търпение“. Лесна дума, лесна находка, но нейното преживяване е трагично и кърваво.


В онкологичната болница „Св. Безсребреници” където лежат хора, които имат това „главоболие” на епохата ни, защото някак така вече се използва тази дума, допреди дори не я споменавахме, смятахме я за нещо далечно. Сега вече е навлязла толкова в нашето всекидневие, че се шокираш. Този рак, който свети Порфирий и свети Паисий смятали за благословение, защото, както казваха, пратил много хора в Рая, подготвил много хора за другия живот – в тази болница направили проучване сред пациентите, които се намират в последният стадий на болестта и техните роднини относно религиозността, т.е. дали хората, които се намират в тези моменти, чувстват нуждата да влязат в общение с Бога. Човек би очаквал, че болшинството би се възпротивило, би казало – след като губя този живот, какво да вярвам в един Бог, който не съществува. Напротив, статистиката сочи, че не само хората, които изпитват тази болка, но и тези, които са до тях, чрез нея намират Бога. Болката не е нищо друго, освен урок и ключ.


Някога едно юначе загина при катастрофа и по-късно попитах брат му, как приемаш отминаването на брат ти от този свят? А той ми каза:
 

- Брат ми се жертва, за да намерим ние Бога! Защото единствената ни връзка с Църквата бяха пасхалните свещи с поздрава Христос воскресе и дотук. Палехме ги и си тръгвахме. Никога не знаехме защо съществува Църквата. Коста ни доведе в Църквата.
 

Тоест един друг прочит на болката. Болката като благословение, както казваше покойният мъдър монах Моисей Светогорец – един човек, който преживя болката и сред тази пещ имаше право да говори за нея.


Ето един случай от Патерика: един старец се разболял от страшна болест, от него излизало зловоние и дори монасите се отвратили от него. Отивайки и дръпвайки се назад, му оставяли малка чинийка с храна и бързо си тръгвали, защото не можели да издържат зловонието. Старецът с голяма любов се обърнал към тях и казвал на учениците си: Братя мои, външната болка е само външна болка, молете Бога вътрешният човек да не се разболее.


Тялото изтлява, 100 години ли ще живеем, 120 ли? Хайде 120, но ще победим ли смъртта или тя някога ще ни победи? Колкото и успехи да имаме, чувате понякога в класическите новини, мисля, че ги имат предварително написани и просто сменят имената, защото казват „загуби битката с рака“ и т.н. въпросът не е да загубиш битката със смъртта, а да спечелиш живота и тук е голямата борба.


В интернет наред с всички щуротии има и някои хубави неща и това, което е полезно, го споделяйте. Интернет е един пазар, но има и хубави неща – има едно хубаво видео, режисирано, но показва една голяма истина – един актьор отива при случаен минувач, който яде нещо, и му казва: хей, можеш ли да ми дадеш да ям нещо? Ядейки, другият му казва: нямам, не мога да ти дам! Отива при друг, но и той казва същото. След това отива при един бездомник, който седи на земята. Някой от екипа малко по-рано му е занесъл една голяма кутия с пица с думите – това е за теб! Да ядеш днес. Бездомникът много се радва. Отваря я и започва да яде с голям апетит. И както яде там, актьорът отива, сяда до него и му казва „Много съм гладен, можеш ли да ми дадеш да хапна?“ Отгатнете! Бездомникът отваря кутията и му казва – разбира се, вземи! И му дава парче пица и той започва да яде. Накрая актьорът изважда портфейла си, оставя пари на бездомника и му казва: това е за теб. И тогава бездомникът разбира, че има нещо логично във всичко това, започва да плаче и така свършва видеото – с плача на този бездомник чиято постъпка била възнаградена. Посланието е няма значение колко, само давай…
Автор : Архим. Ефрем Панаусис



Гласувай:
2
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lubovakoniamash
Категория: Лични дневници
Прочетен: 307598
Постинги: 649
Коментари: 863
Гласове: 1014
Календар
«  Януари, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031