Разликата между живота и оцеляването е много важна. Зад това разграничаване се крие чувството, че този живот не е „животът“, а израз на недостатъчността на човека, където, странно, той постоянно е по-малко от това, което би искал да бъде. Затова и всички постоянно отлагат живота, истинския живот. Казват „ще живея истински, когато порасна“. Студентът казва: „да взема дипломата и тогава ще започна работа!“ Или „ще се пенсионирам и тогава ще си почина!“ – казват тези, които работят усърдно и винаги отлагаме за един идващ живот, който никога не идва така, както ние искаме. Две неща терзаят човека. Първо, споменът за едно въображаемо съвършенство, което никога не е имал, и второ, неговото постоянно стълкновение с това, което няма. Въображаемата проекция на едно бъдеще, което е бъдеще на нарцистична пълнота, където човекът ще си мятка ръката и цялата вселена ще е в краката му.
Този безкраен живот, без бариери и граници, кой го е вложил в нас? От друга страна, се чуват гласове, че „Трябва да изцелим човека от неговата склонност към небесното, да го направим едно доволно животно!“ И днес на запад се борят толкова много да направят това. Водят толкова големи борби, мобилизирани са всички средства, за да кажем, че „небесното“ е едно недоразумение и не съществува нищо повече от „земното“. Ние сме доволни, щастливи, съвършени в мярката на това нищо, което ни се сервира, и там вътре ще намерим всичко. Модерността е мобилизирала всички средства, за да ни убеди, че е напълно невъзможно да бъдем нещо повече от това, което виждаме, чувстваме, ядем, пием, влюбваме се и мразим. Нищо повече. Психоанализата, социологията, икономиката, философията – всичко се е мобилизирало, за да закрие източника на нашата „заблуда”, която е вярата, че съществува нещо, което може да ни дари този безкраен живот. Истинското утвърждаване на човешката природа става, когато има перспективи пред човешката природа. В момента, в който казвам, че наслаждението е същността на живота, лъжа спрямо всички тези, които не могат да изпитват наслада. Ако кажа, че същността на живота е бягането, тогава всички, които не могат да бягат, са осъдени на смърт. Ако кажа, че щастието на живота е зрението, тогава тези, които са слепи, дори не са хора, според този възглед. Ако кажа, че щастието на живота е сексуалността, всички хора от даден момент нататък са мъртви. С други думи не можем да локализираме в човека източника на този безкраен живот, който въпреки това той силно желае. „Обичам те завинаги!“ Завинаги? Къде е това завинаги? Докога ще продължи това „завинаги“? „Прекарвам си превъзходно!“ И колко дълго ще си прекарваш превъзходно? „Чувствам се силен като бик!“ Утре бикът ще е на легло.
Искат от нас да подтиснем това усещане за небесното, усещането, че въпреки това сме създадени за нещо, което няма начало и край, най-вече няма край, една наслада, която няма граници, една любов, за която не искат от нас нещо в замяна. Една такава пълнота на връзката, че човек не е в опасност от смъртта и от себелюбието, което много пъти ни убива. Тук е въпросът, един въпрос, на който никой не може да отговори и днес цялата драма и криза на нашата епоха се състои в това, че забранява и анулира тези въпроси. Не след дълго няма да е много коректно да задаваме такива въпроси, може да излезе закон, който да гласи, че от момента, в който не говориш само за това, което е одобрено от конкретните закони на държавата и нищо друго, няма да говориш! – защото безпокоиш хората. Сега не ви ли безпокоя с това, което говоря? „Това безпокойство в даден момент трябва да се забрани чрез закон!“ – така ще кажат. В Съветския съюз хора с това мислене ги затваряли в психиатрии и там ги съсипвали като личности, защото имали безпокойства. „Социализмът е краят на историята, всички възможности са тук, месианството се осъществи, царството Божие е тук и сега!“ Нима не казвали така? Ленин не казвал ли така? Възкресението на мъртвите се случи, то е тук и сега, ето го, това е! И тогава ти какво искаш? Какво повече търсиш? Опасно е да искаш нещо повече!
Тези неща ще дойдат след години. И вече са дошли. Понеже говоря пред големи аудитории, ви казвам, че дори и от свещеника очакват да черпим мъдрост не от Новия Завет, а от светската мъдрост. Някой ми каза: „появяваш се много често по телевизията.“ Особено по-рано. Той казваше: „хубаво е да виждаме някой, който е свещеник и бла, бла, бла.“ Аз му казах:
- Виж, в телевизията ме канят, въпреки че съм свещеник; не защото съм!
Разбирате ли? И нашите публични изяви, доколкото ги има, стават въпреки че сме свещеници – „прощават” ни, че сме свещеници, защото нашето поведение ги кара да мислят, че вероятно и ние сме подтиснали трансцедентното в нас, и казват: „интелигентен човек е, знае толкова неща! Оставил е в някой ъгъл това тук, т.е. Бога“. Днес това безпокойство, което Евангелието създава в него, не се смята за част от културата на един порядъчен човек, както и възкресението на мъртвите и Въплъщението. Казахме, Въплъщението от само себе си е съблазън за юдеите, а за елините е безумство. То е безумството на Бога, Неговото голямо безумство. Бог да ти отдава Себе Си, да не си играе с теб. Защо да не си играе с нас? Да си играе така, както ние си играем с нашите изделия и с другите хора! Той ти дава Себе Си и ти казва: знаеш ли, ти си толкова ценен, че ще ти дам Себе Си! И го дава на кого – на този, който също принася себе си на Бога. Бог ти отдава Себе Си. Това нещо е безумство, любовно безумство. Един отец казва, че това е нещо, което става с всички влюбени. Една крайност. Евангелието е крайност. Можеше изобщо да го няма. То е една неочаквана история. Можеше дори да не се поставя този въпрос, да имаме една лъжетрансецедентност като тази на Платон и да казваме: „да бе, хора, паднахме от някъде и сега сме тук, какво да правим!“ И самият Платон накрая станал социален реформатор. „Назад не можем да се върнем, паднали – не паднали, какво ни интересува!. Какво можем да правим сега? Да организираме живота си колкото се може по-добре“.
Ние обаче имаме тази намеса на Бога, Който ти казва: виж, Аз съм тук, разтърсвам всичко, защото Аз съм го създал и искам да направя всичко това вечно като Мене.
Това е възкресението на мъртвите. Това е странно, излишно, неочаквано и не добре прието. Днес никой не иска Християнството – от великите сили, които доминират. Разбрахте ли защо? Защото не могат лесно да те ограничат. Другият идва да ме задуши икономически – и аз му казвам Христовите думи – „не само с хляб ще живее човек“ и му избягвам. От какво иска да ме лиши? За всичко, от което иска да ме лиши, аз имам отговор и позиция. Свободата ли ще ми отнеме? Свободата ми е Светият Дух, кой ще ми отнеме Светия Дух? От живота ли ще ме лиши? Очаква ме възкресението на мъртвите. Не може да ме лиши от живота, от нищо не може да ме лиши. Тоест аз съм вечен, такъв става евангелският човек, не може да го ограничиш. Но тези сили не искат това днес, затова и от свещениците очакват да са единствено философи, социолози, психолози. Това са полезни неща, но ако забравиш Евангелието, другото те затваря в светските неща и дърпаш вратата, пускаш резето и там вътре ядеш, вземаш наркотици, слушаш рок и правиш любов докато умреш, ядеш докато се пръснеш… Колко хубаво! И си едно „надъхано” нищо, а между другото, понеже всичко това те оковава по-силно към земното ти съществуване, си готов във всеки един миг да танцуваш с ритъма, който задават великите икономически и останали сили. Веднага щом щракнат с пръсти, и ти започваш да танцуваш. Не е ли така? – за да не се лишиш от наслаждението. То е единственото, което имаш, нямаш нищо друго. И да свършат войните, за да се наслаждаваме всички заедно! Разбира се, страшното е, че човекът подивява изключително много без Бога и накрая вместо да се наслади спокойно, така казвали в миналото, да премахнем религията, така казвали през 18 век – английският поет Суинбърн и други в Америка. Те казвали: остави Бога в края и човекът ще стане щастливо животно и никой като свещениците няма да му припомня (за Бога). Да няма бариера за насладата. Така и в европейската култура се родила „културата” на Маркиз де Сад. Това обаче показва, че човешката природа без Бога подивява. Без Бога искаш природа. „Не се оплаквай, че те е оставил любовникът ти, намери някой по-хубав!“ Или си икономически слаб, другият е по-силен, ербап е! Той те тъпче и унищожава, това не е ли природа, естествен подбор, най-добрият биологичен вид напредва? Накрая от царството на човека стигаме до премахването на човека. И човекът е едно стъпкано, изтерзано, измъчвано и унижавано същество – и това става с най-голяма лекота. Но и тези, които са ни стъпкали и са спечелили борбата, както по американските филми, и те страдат от ужасна досада, сами са; отиват на психоаналитик и питат „so what?“ Защо стана всичко това?
Тяхната воля за мощ след това ги кара да мразят себе си, защото искат все повече и повече неща. Победих всички, първи съм. Така човек търси да намери в себе си нещо повече и не го намира и накрая мрази себе си. В психологията това се нарича депресия. И го виждаш хем да е пръв, хем да има депресия, маниакална депресия. Това е голяма трагедия.
Това, което Бог ни дава в блаженствата, е начинът, по който Той съществува. Св. отци казват, че добродетелите в блаженствата не са добродетели, а нетварни енергии на Бога. За да разберем Бога, Той ни предлага Неговото битие, Неговият начин на съществуване, като казва:
„Блажени бедните духом“
тази вътрешна беднота и смирение е Божието смирение, Бог съществува смирено, нещо, което не можем да разберем. Той е много силен, за да може да съществува смирено, защото смирението се нуждае от голяма сила. Ако си комплексиран, как да бъдеш смирен? Бог изобщо не е комплексиран и затова е много смирен.
„Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят“
Бог постоянно гладува за правда. Божията правда е тази, където накрая казваме: Да, така е трябвало да стане.
„Блажени плачещите“
Бог е Този, Който скърби и плаче заедно с човека за отсъствието на доброто. Светият Дух скърби, казва св. ап. Павел. Защо скърби? – защото е лично Битие, иска общение и когато те обича, ти казва: „Виж, десетима се очистиха, къде са деветимата? Къде отидоха деветимата?“ Той иска да създаде връзка с теб.
Бог не иска да си доволен бозайник, а иска връзка с теб, защото те смята за Негов образ, за потенциално подобен Нему, така, както Той е.
„Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене“
Който иска, Го поставя под съмнение. Както и нас – всеки, който иска, ни поставя под съмнение. Противопоставянето на света спрямо Бога е мистериозно и драматично и е доказателство, че Бог ни е дал равенство, самовластие, свобода, както Сам я има, да Го поставяме под съмнение до смърт. Ако човек иска, всичко поставя под съмнение – и Христос, и монасите, и свещениците. „И християните са лицемери!“ – така казват. Това никога не свършва. Тоест имаш свободата да направиш това, но ще понесеш и последиците, бремето на твоя избор. Това е друго. Казах ви, че през 18 век смятали, че ако премахнат свещениците, всичко ще плува в огромно щастие, защото никой няма да безпокои хората. И видяхме през 20 век огромния ужас на стотици милиони мъртви, 100 милиона само в съветския експеримент. 87 милиона през Втората световна война, 30 милиона през Първата световна война. Колко милиона общо? Не знам колко милиона в Китай, някога ще го научим. Тези огромни хекатомби на царството на човека, където човек си мисли, че само той съществува и може да господства върху природата, върху историята, върху всичко. Тези огромни жертви, безкрайни, стотици милиони са свидетелството за това противопоставяне срещу Бога, където човек казва: виж, аз нямам нужда от Теб, имам примерно психоанализата. Нямам нужда от Теб, имам физиката, имам математиката, музиката, любовта, младините ми, но всичко това отминава и накрая не оставя нищо. Човекът са заминава от този свят гол и преди да си тръгне гол, се е съблякъл от всичко, което е смятал за ценно и важно. Това е драмата на съвременния човек, която се очертава да живеем много усилено през идващите години, в които тя ще стигне своя връх.
„Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата“
защото по този начин се уподобяваме на това Вечно Битие, Което е Източник на всичко и в което завършват всички неща. Ако предназначението на човека е толкова велико, ако той е създаден да стане боговиден, бог по благодат, ще станат две неща – или ще стане бог по благодат, или ще разруши всичко. Както едно много талантливо дете – ако сте имали такива деца, знаете какво имам предвид – едно умно дете прави и много бели. Въобще един човек с качества може и много да ти навреди. Той е изобретателен в това. Когато не е боговиден, е много изобретателен в това да разрушава цялото творение, ще причини много голяма вреда и накрая ще смути вселената, ще разруши себе си и ако Бог не се намеси, ако няма някой светец, който да се помоли в онзи момент, и слънчевата система няма да се отърве от него. Ще прави безумни неща.
Това е днешната драма – драмата на оцеляването. Оцеляването е много болезнено, защото законите на оцеляването са ужасни закони. Те са законите на подбора, на естествения подбор. Имаш някой, който е най-добър, но понеже ти не се съгласяваш, че той е най-добрият, той трябва да ти го наложи. И как? – със средства, с които разполага всеки път – икономически, военни, аз съм най-добрият, ще ти го покажа. Не го ли виждаш така? Ще ти го покажа по другия начин – по още по-ужасяващ начин.
Днес човек трябва да е идиот, за да не повярва в Бог. Въпреки това тази идиотщина се е разпростряла навсякъде. И всички бързат да хвърлят и последните знаци на своята богообразност, за да спечелят какво? Какво? Да ни го кажат, та да отидем всички да го вземем! Тоест ние сме безумни? Разбирате ли?
Сещам се, че веднъж стареца Паисий говореше на някои, които не разбираха много, и се обърна към някой и му каза:
- Я ми кажи – както говореше с малоазийски акцент – смяташ, че напразно седя тук и правя това, което правя? Не мога ли да правя това, което правиш, и още по-лоши неща? Защо седя тук? Знаеш ли? Искаш ли да ти кажа – му каза.
Това просто нещо, което биха могли да кажат и други, обикновени хора. Но това именно прави състоянието толкова драматично днес.
Църквата и Христос в действителност не те лишават от нищо, а ти дават това, което искаш много по-дълбоко в себе си, и то така, че да е трайно и във вечността. Няма да те лиши нито от твоята реализация, нито от твоята пълнота, нито от твоята връзка, нито от твоята храна. Христос иска да те устрои в една вечност, и нима няма да те устрои в този живот? Но търсете първом царството Божие. Казахме и преди за молитвата „Отче наш“. „Насъщния ни хляб дай ни днес“. Когато искаш от Бога да те нахрани, Той ти поставя един таен въпрос – на какво посвещаваш живота, че искаш Аз да те нахраня и да те защитя? На какво го посвещавам? Ама на тези неща – „да се свети Твоето име, да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля“. И тогава идва „насъщния ни хляб“, което идва по естествен начин, защото Бог те гледа като Негов. И се грижи, въпреки че сме толкова лоши. Помислете колко много ще се погрижи за тези, които биха искали да са Негови. „И прости нам дълговете ни“ – какво означава? Понеже не си съвършен в твоето посвещение, имаш дългове, прости ни, както и ние прощаваме, защото и другите са несъвършени. Ти си несъвършен и търсиш по несъвършен начин „да бъде Божията воля“ в този свят, и понеже си несъвършен, който знае, че е такъв, затова Бог ти казва: „вземи и насъщния хляб“! Насъщен обаче – тълкувателите казват, че това е този, който засяга поддържането на нашата същност, тоест това, от което имаш нужда, добре, и нещо повече. Това нещо повече, за да покажеш и към другите твоето човеколюбие, да покажеш, че съществуваш даром. След като Бог ни дава даром, няма ли и ние да даваме малко даром? Как ще погледнеш Бога в очите, ако не си малко „даром”? И ако всички отброяваш с голямо внимание и за всичко изискваш обратно с най-малката подробност? Ако всичко това не ни е нужно, тогава Евангелието отива в ъгъла и всички ние ставаме добрите деца на системата, без абсолютно никакви задръжки. И печелим хаоса и вакуума, защото там, където пращаш другите, там са те пратили и те. И после се питаме защо има толкова отчуждение! Ама след като пръв ти се отчужди. Тоест другите трябва да ти се кланят? Но така научихме децата, че ако си значим, другите ще те обичат, не ги научихме, че си значим, ако ти ги обичаш.
Оцеляването винаги означава страх от смъртта. Винаги е страх от греха, винаги е чувството, че съм в опасност. В каква опасност, след като имаш всичко! Нещата, които би искал да имаш. Но ти искаш всички да те разбират и да те обичат даром? Ама тези неща не са предвидени в естествения закон. Видял ли си едно куче да прави нещо даром? Аз не съм видял досега. Кучето не върти опашка, защото те обожава, както си мислят някои госпожи, а от радост, че ще изяде кокала и ако не му дадеш кокала, е свършено с въртенето на опашката. Ще отиде другаде да намери кокал. Нищо в природата не става даром.
***
Не след дълги години ще се види, че само идиоти не вярват в Бога. Но преди това трябва да станат други неща и да се разклати нашето самочувствие. И тези неща не Бог ги предизвиква, а ние, като ги прекарваме през закони и лека полека абсурдизмът ще стане статукво. Много е вероятно, ако вървим така, след няколко години да забранят подобни беседи, които правим тук. Казах ви, това смущава.
Няколко години преди да умре, смятаният за корифей гръцки професор по конституционно право Аристовулос Манесис в интервю за в-к Вима, каза буквално: „на Църквата трябва да се забрани чрез закон дори от амвона да няма право – вижте само какъв фашизъм и тоталитаризъм – „да проповядва срещу предбрачните връзки“. И естествено и сега и за хомосексуализма, тези закони вече присъстват в някои държави. В Англия например е забранено вярващият да носи публично кръстче и стюардеси бяха уволнени за това. С други думи гонението и тоталитаризмът вече са тук. Скоро дори може да се забрани да произнасяме думата хомосексуализъм, ако не я ароматизираме, парфюмираме както трябва. Църквата винаги има човеколюбиво отношение, но човеколюбието на Църквата не означава да оставяш всеки да прави каквото си иска, защото Църквата възпитава и хетеросексуалната връзка. Възпитавам означава поправям, вземам наръчника с инструкции и хвърлям поглед и виждам нещо, което засяга присъствието на Бога. Този, на който не му харесва, може да прави каквото иска, но да не иска нашето съгласие във всичко. Защото въпросът не е да си прекараме добре, а да намерим смисъла, да срещнем Бога в това, което правим и живеем. Ако не срещна Бога – моя Творец, какво да правя с това да си прекарам добре за няколко години и след това мракът и забвението да ме заличат? Да не говорим, че и не си прекарваш добре.
Евангелието е много реалистично, затова и говори на един реалистичен език, но не след дълго това нещо може да се забрани. Евангелието не е политкоректно, да го знаете. Затова и християните някога били преследвани и станали мъченици. Сега, ако дойде епоха, в която да е нужно същото, може да се наложи да направим същото. Този сблъсък на света с Църквата – Църквата не се сблъсква със света, а светът с нея. „Махни се от мене, не искам да зная Твоите пътища!“ – се казва в Писанието. „Не искам да Те познавам! Махай се!“ Добре. Махам се. Не само се махаш, а човекът Те гони отзад – за да не му припомняш изобщо. Какво? Неговата недостатъчност, проблем, агония, страх от смъртта. Човек се страхува от тази пълнота на живота и иска да изтика спомена за нея и да я забрави напълно.
Жалко е, защото младите поколения, особено нашите деца вече са страшно незащитени. Какво ще стане само Бог знае, защото те се опитват да построят върху нищото, но голямата река ги завлича сякаш са отпадъци и им дава нещо минимално, нещо за залъгване, едно лъжливо доволство и ги води където си иска. И дори молят да влязат в кораба на лудите. Явлението не е гръцко, не мислете. В целия Запад става това. Понякога мои студенти ми казват, че не можеш да намериш постоянна работа в Гърция. Е, върви в Англия да намериш постоянна работа. Върви! След няколко години няма да съществува постоянна работа никъде в западния свят. Защото конкуренцията, социалният дарвинизъм иска винаги да си зависим, „хайде още два месеца“, обичайните неща, говоря за Англия, не за Гърция, а за Англия, която добре познавам и често съм там. „Job for life“, както казват англичаните, искам работа за цял живот. Вече няма такова нещо. Струва ми се, че постепенно ще премахнат понятието за постоянство на труда. Да нямаш нищо постоянно – нито връзка, нито семейство, нито религия, нито език, нито работа; и да зависиш тотално. Това е мечта на мнозина днес. И този свят ние го направихме такъв, не Бог; нито в името на Христос са станали тези неща. Внимавайте, казвам го обикновено на младите да знаят, че това състояние не е станало в името на Христос, а напротив, осъществява се от хора, противници на Евангелието.
Автор : Протопр. Николаос Лудовикос
