Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.10 13:11 - За една християнска кончина!
Автор: lubovakoniamash Категория: Лични дневници   
Прочетен: 932 Коментари: 1 Гласове:
5


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

За свещеника самото му служение разкрива неща, недостъпни за никой друг. Няма да споменавам тук извършването на Божествената литургия: случващото се до Божия престол в минутите на Евхаристията наистина превишават всяко описание. Но освен литургията, свещенството има изключителната възможност да опознава света и хората по начин, който другите хора просто не могат и да си помислят.

Лекарят и свещеникът нерядко присъстват на последните минути от земния живот на християнина. Но само свещеникът е единственият свидетел на последната изповед. И работата тук далеч не е в това, за което се покайва умиращят: човешките грехове по правило са едни и същи. Но свещеникът става очевидец, а често и участник на поразителните събития, разкриващи таинството на Божия Промисъл за човека.

Древното предание е донесло до нас думите на Христа: „В каквото ви заваря, в това и ще ви съдя“. Църковният народ отдавна пази вярата, че ако човек успее преди смъртта си да се причасти със Светите Христови Тайни, то душата му веднага се възнася към Бога, преминавайки през всички посмъртни изпитания.

Понякога се изумявам защо някои хора (примерите са много), които цял живот посещават храма, може дори да бъдат монаси, свещеници или епископи, но при смъртта им обстоятелствата се подреждат така, че те умират без причастие. А други – не са стъпвали в храма, живели са без вяра, а в последните си дни са показали не просто най-дълбоката вяра и покаяние, но и противно на всички очаквания, Господ ги е удостоил с причащение със Своите Тяло и Кръв.

Веднъж зададох този въпрос на отец Рафаил (http://www.pravoslavie.ru/put/34809.htm). Той само въздъхна и каза:

- Да, да се причастиш преди смъртта си! За това може само да се мечтае! Аз смятам, че ако човек целият си живот е прекарал извън Църквата, но в последния момент не само се е покаял, но се е и причастил, то Господ вероятно му е подарил това заради някаква особена тайна добродетел. Например, за милосърдие.

После отец Рафаил помисли малко и поправи сам себе си:

- Макар че – за какво говорим? Кой човек може да знае пътя на Божия Промисъл? Нали помните думите Господни, казани чрез пророк Исая: „Моите помисли не са като вашите помисли. Нито вашите пътища са като Моите пътища“. Ние понякога твърде сурово съдим нецърковните хора! А в действителност нищо не знаем!

***

През есента на 1994 г. при мен в Сретенския манастир спешно пристигна мой приятел от института – Дмитрий Таланкин. Не го бях виждал много години. Дима сподели тъжната вест, че професор от нашия институт - великият актьор и режисьор Сергей Феодорович Бондарчук е на смъртно легло. Дмитрий ме намерил, за да изповядам и причастя умиращия, който е близък приятел на семейството му.

Не бях виждал Сергей Феодорович от студенските си години. Знаех обаче, че последните години на този забележителен творец бяха вгорчени от отвратителна интрига, която организирали негови колеги от кинематографическия цех. Сергей Феодорович твърдо устоял на всичко. Освен разностранните си таланти, Бондарчук притежавал и силен, мъжествен характер. Но здравето му необратимо се разклатило.

Що се отнася до духовния живот на Сергей Феодорович – кръстен в детството си, той бил възпитан и живял в атеистична среда. Беше ми известно, че в залеза на годините си, той сам е достигнал до познание за Бога. Но вероучението получил не в Църквата, а в религиозните трудове на Лев Николаевич Толстой, пред чийто писателски гений той се прекланял. Както е известно, Толстой в края на 19 век предложил на света създадена от самия него религия. Няколко поколения руски интелигенти са преживели изкушението „толстоизъм“. За някои от тях отношението към техния кумир е приело формата на истинско религиозно почитане.

Дима Таланкин рзказа, че в последните седмици към физическите страдания на Сергей Феодорович се прибавили странни и тежки духовни мъчения. Пред него, като наяве, се явявали образи на отдавна починали хора, които били познати на Сергей Феодорович – известни актьори, колеги от областта на изкуствата. Но сега се явявали пред него в най-чудовищния и страховит вид и изтезавали болния, като не му давали покой ни денем, ни нощем. Лекарите се опитали да помогнат, но безуспешно. Измъчен от тези кошмари, Сергей Феодорович се опитал да намери защита в онази – неговата си религия. Но странните, превзели съзнанието му пришълци, се подигравали с него и го измъчвали още по-силно.

На следващата сутрин в апартамента на Бондарчук ме посрещна съпругата на професора – Ирина Константиновна - и техните деца – Алена и Федя. Навсякъде цареше печален полумрак. Тук като че ли всичко беше изпълнено със страданията на умиращия болен и на неговите любящи близки.

Сергей Феодорович лежеше в голяма стая с плътно затворени щори на прозорците. Болестта го беше изменила много. Срещу леглото, точно пред погледа на болния, висеше голям и красив портрет на Толстой.

Поздравих Сергей Феодорович и приседнах до него на леглото. Нямаше как да не започна с това, каква благодарност изпълва нас, възпитаниците на различните факултети на ВГИК (бел. превод.: абревиатура на „Всероссийский государственный университет кинематографии“ - Руски държавен университет по кинематография), при спомените от срещите ни с него в студентските ни години. Сергей Феодорович с благодарност стисна ръката ми. Това ме ободри и аз преминах към главната цел на моето посещение.

Казах, че съм тук, за да напомня за ценното знание, което Църквата съхранява и предава от поколение в поколение. Църквата Христова не само вярва, но и знае, че физическата смърт далеч не е краят на нашето съществуване, а начало на нов живот, за който именно е и  създаден човекът. Този нов живот се открива на хората, които са приели Бога – Господа Иисуса Христа в себе си. Разказах и за прекрасния, удивителен свят, безкрайно добър и светъл, в който Спасителят въвежда всеки, който Му се довери от цялото си сърце. И за това, че за великото събитие на смъртта и прехода в другия живот, човек трябва да се подготви.

Относно страшните видения, така жестоко обсебили болния, тук без никакви заобикалки разказах за учението на Църквата относно влиянието върху нас на падналите духове. Съвременният човек много трудно възприема тази костелива тема, но Сергей Феодорович, който от личен опит е изпитал реалното присъствие на тези безпощадни духовни същества, ме слушаше с голямо внимание.

В преддверието на смъртта, когато човек се приближава към границата на нашия и на другия свят, непроницаемата преди това духовна завеса между тези два свята става прозрачна. И, неочаквано за самия себе си, човек може да започне да вижда една нова за него реалност. Но често най-потресаващото е това, че тази нова реалност може да бъде необичайно агресивна и наистина ужасна. Хората, които са далеч от живота на Църквата, не разбират, че заради неразкаяните си грехове и страсти, човек става достъпен на въздействието на духовните същества, които в Православието се наричат бесове. Именно те плашат умиращия, те могат да приемат облика на познати от него лица. Тяхната цел е да доведат човека до страх, объркване, ужас, пределно отчаяние. По този начин душата преминава в другия свят в мъчителното състояние на пълно отсъствие на надежда за спасение, без вяра в Бога и упование в Него.

Сергей Феодорович изслуша всичко с видимо вълнение. Личеше си, че той сам вече беше осъзнал и разбрал много неща. Когато свърших, Сергей Феодорович каза, че от цялото си сърце би искал да се изповяда и причасти с Христовите Тайни.

Преди да остана отново насаме с него, трябваше да направя две важни неща. Първото беше лесно. Ние с Алена вдигнахме тежките щори на прозорците. Слънчевата светлина веднага заля цялата стая. После помолих домашните на сергей Феодорович да се съберат за малко в другата стая и там, според възможностите си, им обясних, че безутешната скръб и отчаяние на роднините само повече изострят душевната болка на умиращия. Преходът на нашите близки в другия живот, безспорно е печално събитие, но съвсем не бива да е повод за отчаяние. Смъртта не е просто скръб за отиващия си човек. Това е и велик празник за християнина защото е преход към вечния живот. Трябва с всички сили да се помогне на умиращия да се подготви за това най-важно в живота му събитие. А това съвсем не значи да стоим пред него в униние и отчаяние. Аз помолих Ирина Константиновна и Алена да наредят празнична маса, а Федя – да намери най-хубавити питиета, с каквито разполагат у дома.

Връщайки се при Сергей Феодорович, съобщих, че сега ще се приготвим за изповедта и причастието.

- Но аз не знам как се прави това – доверчиво сподели Бондарчук.

- Аз ще Ви помогна. Само че трябва да ми кажете – вярвате ли в Господа Бога и Спасителя наш Иисуса Христа?

- Да, да! В Него вярвам! - простосърдечно каза Сергей Феодорович.

После, той като че ли спомняйки си нещо, започна да се колебае и погледна към висящия пред него портрет на Толстой.

- Сергей Феодорович! – топло започнах аз – Толстой е бил велик, изключителен писател! Но той не би могъл да Ви защити от тези страшни видения. От тях може да ви отдели само Господ!

Сергей Феодорович кимна. Трябваше да се приготвим за таинството. Но на стената, пред взора на болния, както и преди, като икона висеше портрета на неговия гений. И единственото място в стаята, където биха могли да се сложат Светите Дарове за подготовката към причастие, беше шкафът под изображението на писателя. Но това беше немислимо! Защото Толстой не само че е отказвал да вярва в Църковните таинства, но дълги години съзнателно и жестоко се е подигравал с тях (вж. http://www.pravoslavie.ru/jurnal/1410.htm). Писателят е хулил особено дръзко таинството Причастие. Сергей Феодорович знаеше това не по-зле от мен и разбираше, че да се причастиш пред портрета на Толстой би било във всякакъв смисъл кощунствено. С негово разрешение, аз пренесох портрета в гостната. И това беше второто нещо, което беше важно да направя.

В дома на Бондарчукови имаше старинна икона на Спасителя, с обков от потъмняло сребро. Ние с Федя я поставихме пред взора на болния, и Сергей Феодорович, най-сетне загърбвайки всичко ветхо и временно, извърши това, към което Господ, със Своя Промисъл, го е водил през всичките години и десетилетия. Той се изповяда много дълбоко, мъжествено и искрено за целия си живот. После в стаята влезе семейството му и Сергей Феодорович за първи път, след своето далечно, далечно детство, се причасти със Светите Христови Тайни.

Всички бяхме поразени с какво чувство той извърши това. Даже изражението на болка и страдание, което не слизаше от лицето му, сега някъде изчезна.

Сложихме до леглото му празничната маса. Федя наля на всички по малко прекрасно вино и от любимия стар бащин коняк. Направихме си истински безметежен и радостен празник, поздравявайки Сергей Феодорович за първото му причастие и изпращайки го в „пътя на земята“ («путь всея земли»), който скоро му предстоеше да извърви.

На прощаване, отново останахме насаме със Сергей Феодорович. Аз записах на едно листче и сложих пред него текста на най-простата – Иисусовата – молитва: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме грешния“. Сергей Феодорович не знаеше никакви молитви. И заради състоянието си, нищо по-сложно не можеше да научи. Но и нямаше нужда! След това свалих от ръката си монашеската броеница и показах на професора как да се моли с нея.

Простихме се.

Минаха няколко дни. Обади ми се Алена Бондарчук. Тя разказа, че всичко с баща й поразително се променило. Ужасните видения вече не го измъчвали. Той станал по-спокоен, но и някак видимо се откъснал от света. Алена сподели, че често виждала баща си да лежи загледан в иконата на Спасителя, или със затворени очи да превърта броеницата, шепнейки молитвата. Понякога притискал към устните си кръстчето на броеницата и дълго го задържал така. Това бил знак, че физическата болка ставала нетърпима.

Мина една седмица. На 24 октомври сутринта, по покана на завеждащия неврохирургичното отделение на Московската областна болница, аз освещавах операционните и реанимациите. Там ме намериха Дима Таланкин и Федя Бондарчук. Оказа се, че докарали Сергей Феодорович в Централната клинична болница (ЦКБ) и лекарите предупредили, че до дни може да се случи всичко. В себе си имах Светите Дарове, приготвени за причащение на болните и ние веднага тръгнахме към ЦКБ.

Сергей Феодорович страдаше нетърпимо. Когато се приближих, той приотвори очи, давайки ми да разбера, че ме е познал. В ръката му беше броеницата. Попитах го дали иска да се причасти. Сергей Феодорович едва забележимо кимна. Той вече не можеше да говори. Аз прочетох над него разрешителната молитва и го причастих. После, до леглото му, на колене, ние с цялото му семейство изпълнихме канона за изход на душата.

В Църквата има едно особено молитвено последование, което се нарича „Когато човек дълго страда“. Тази молитва се чете когато душата на умиращия дълго и мъчително не може да се раздели с тялото, когато човек иска да умре, но не може. Виждайки състоянието на болния, аз прочетох тази молитва. В нея Църквата предава своя син в Божиите ръце и проси освобождаване от страданията и временния живот. Прекръстих Сергей Феодорович за последен път и се сбогувахме. Ние с Дима Таланкин напуснахме болницата, оставяйки роднините с умиращия. Колкото и скръбно да е зрелището на предсмъртните страдания, животът все пак продължава. От сутринта аз и Дима не бяхма слагали и залък и затова решихме да отидем при родителите му, на Мосфилмовская, в дома на Таланкини за да обядваме.

На прага ни посрещнаха разплаканите родители на Дмитрий – Игор Василевич и Лилия Михайловна. Току-що им се обадила Алена и съобщила, че Сергей Феодорович е починал.

Веднага, на място, в апартамента, отслужихме панахида.

С това историята за християнската кончина на забележителния човек и велик творец Сергей Феодорович Бондарчук, би могла и да завърши. Но има едно повече от странно събитие, за което ни разказаха родителите на Дмитрий.

Сега, завършвайки разказа, аз дълго мислих дали да разкажа за това събитие. Честно казано, не знам как биха възприели разказаното от родителите на Дима дори и църковните хора. Дали не биха го определили като непонятни, измислени фантазии? Или в краен случай – просто – съвпадение... Но в крайна сметка, тази история е и си остава съкровено семейно предание на семейство Таланкини, което получих разрешение да опиша.

Има такива странни, но напълно реални събития в живота на хората, които един външен човек би възприел като случайности или дори смешни нелепици. Но за хората, с които подобни събития са се случили и още повече – този, заради когото са се случили, за тях това завинаги ще остане изконно откровение, изменило целия им живот и мироглед. В тази книга (бел. прев.: Тук авторът - архимандрит Тихон говори за книгата си „Несветите светии“ и други разкази“, която излезе в края на 2011 г. и част от която е настоящият разказ) ние пак ще се върнем към подобни, ако може така да се каже, частни откровения, отправени към конкретен човек, към душата му и жизнените му обстоятелства.

Затова, ще представя хрониката на онзи ден без съкращения. А разказът на тези двама, напълно здравомислещи човеци – народният артист на Съветския Съюз, режисьора Игор Василиевич Таланкин и неговата съпруга – професор Лилия Михайловна Таланкина, ще предам точно във вида, в който ние с Дмитрий го чухме от тях.

И така, когато завършихме първата панахида за Сергей Феодорович, родителите на Дима с объркване и смущение споделиха, че няколко минути, преди да им се обади Алена с известието за смъртта на Сергей Феодорович, се е случила непонятна и доста странна история.

Те още нищо не знаели за смъртта на своя приятел и били в стаята си. Изведнъж, през прозореца се разнесло силното грачене на многочислено ято врани, което се усилвало все повече и повече и накрая станало почти оглушително. Като че ли неизброими пълчища врани прелитали над техния дом.

Учудените съпрузи излезли на балкона. Пред тях се разкрила картина, каквато никога преди не били виждали. Небето буквално потъмняло от черния облак с птици. Тяхното отвратилелно, пронизително грачене било нетърпимо. Балконът гледал право към парка и болницата, в която техният приятел бил на смъртното си легло. Огромното ято се носело именно от там. Тази картина събудила в Игор Василиевич неочаквана мисъл, която той изведнъж, с абсолютно убеденост, споделил с жена си:

- Сергей току-що умря... Това са отдръпналите се от душата му бесове! - казал и сам се учудил от думите си.

Гигантското ято накрая се пренесло над тях и се скрило сред облаците на Москва. След няколко минути се обадила Алена...

Всичко случило се в този ден – и самата смърт на Сергей Феодорович, и необичайното явление с гарвановото ято, случило се в минутата на тази смърт, Игор Василиевич и Лилия Михайловна Таланкини приели като послание към тях от починалия им приятел. Така и не успяхме да ги разубедим от това – нито приятели, нито ние с Дима, нито даже собствената им скептичност на интелектуалци. И доколкото знам, съпрузите Таланкини никога след това не са разказвали за каквито и да е други събития, в които да се долови нещо, макар и подобно на мистика.

Имах възможността да ги кръстя, и постепенно те станаха християни с дълбока и искрена вяра.

Превод: Десислава ШАРКОВА

Източник:  „Несветите светии“ и други разкази“



Гласувай:
5
0



1. teazar - Пак го прочетох и имах нужда...
08.10 15:15
но един блогър може да пише по 20 такива постинга на ден без да
се разбере автора (архимандрит Тихон (Шевкунов)...
би трябвало (както са ме учили) да кажеш ТВОЕ мнение и когато цитираш да уточниш....
Благодаря пак ще прочета още:-)

цитирай
Търсене

За този блог
Автор: lubovakoniamash
Категория: Лични дневници
Прочетен: 280913
Постинги: 608
Коментари: 796
Гласове: 915
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031