На пръв поглед случайността управлява света – а тя е превращение на Божието установление, което е по съдържанието си е закономерност. Така в живота няма нищо случайно, в него действат духовни закони и всичко управлява Божият Промисъл. Той включва в себе си както волята Божия, така и Божието допущение. Волята Божия е винаги блага, насочена за спасението на човешката душа и ако човек живее по волята Божия, тоест по Неговите заповеди, ще бъде щастлив и на земята, а след смъртта си ще премине в блажената вечност. Ето как говори за това св. Гавриил Угребадзе (1929-1995): „Човек не може да проникне в Божия промисъл. Има допущение, воля и промисъл Божий. Допущение е когато Бог дава свобода на човека. Човек прави това, което желае. Но когато действа волята Божия, човек прави това, което му повелява Бог. Волята Божия винаги донася добро. Промисълът Божий управлява: или дава допущение, или свобода. Когато не може да решиш даден въпрос и не знаеш какво да правиш, довери се на Промисъла Божий, моли се и повече не мисли за това.
Една от Евангелските заповеди гласи : „Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде“(Мат.6:33). Всичко материално ще се придаде от само себе си, ако човек не го търси.
Когато Господ вижда, че човешкото сърце не е в плен на суетното, че човек се старае да живее по духовните закони (кае се за прегрешенията си, милостив е към хората, дава милостиня от това що има), Той щедро му дава и материални блага, защото те вече не пречат, а даже съдействат за спасението на душата.
Ако човек се противи на волята Божия (знаейки или не на Кого се противи и какви ще бъдат последствията, защото законите важат за всички), той сам си търси бедата. Тук вече влиза в сила Божието допущение. Бог не иска гибелта на човешката душа, нито нейните земни страдания, като не нарушава свободата, която е дал на човека. Затова Той му дава да живее така, както сам иска. Живот против Божиите заповеди означава винаги, че Бог го допуска. Допуска това, което е лошо за човека, тъй като човек сам си го избира и ще понесе отговорността за лошия си избор, вкусвайки последствията от своите невежествени в духовен план действия.
В днешния съвременен свят малко хора живеят по волята Божия: едни поради неверие, други по незнание, трети, защото им е трудно изпълнението на вярата в Бога. Бог допуска това и врагът, ползвайки се от Божието допущение, обърква бедните хорица, отвежда ги в страна и от спасението им, и от земното им щастие (представя им мрачни миражи и мечтания, довежда ги до тежки разочарования, а понякога и до самоубийство). Така ги омазва в греховната кал, че те без помощта Божия вече не могат да се измъкнат, не могат да разплетат страшните възли на духовните противоречия, които успяват да заплетат докато живеят без Бога.
Подложени на разрушаващите последствия от греховете си, те по милостта Божия осъзнават опасността за своя живот и идват в православния храм, при православния свещеник. Принасят покаяние за предишния си греховен живот, проглеждат и се възраждат духовно и телесно. Когато душата се очисти от натрупаните грехове, болките и болестите отминават, очистени от благодатта Божия. Така човек започва да се учи да не се противи Богу, да живее не по законите на падналия в грях свят, а по Божията воля – по духовния закон на любовта и милосърдието.
Така плътски живеещият и развратен от света човек, намира омиротворение на душата си в живота, построен върху Божиите заповеди и любовта, започва да вижда смисъл и щастие в това. Тогава изведнъж жизнените проблеми се разплитат и животът се нагласява непротиворечиво от само себе си. Оправянето на трудностите „от само себе си“ е ясен белег за Божията намеса в живота на човека. Това означава, че твоят Създател ти е простил греховете и ако ти повече не правиш грехове (по правило) натам в живота си, врагът няма да има власт над теб. Въобще, когато човек живее в руслото на волята Божия, той изпитва блаженство още тук на земята.
Светската максима „Взимай от живота всичко, което ти харесва, защото веднъж се живее и от всичко трябва да опитаме“ е проява на лош вкус и егоизъм. Тази максима носи дух на непослушание към Бога и пренебрежение към Неговите заповеди; по-конкретно към главната Христова заповед “Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичката си сила, и с всичкия си разум, и ближния си като себе си“. Човек с такава плътска настройка непрекъснато греши, докато ако прояви послушание на Бога ще живее без напрежение, няма да изкушава околните и ще спаси душата си. Най-повторяемите действия, които човек ежедневно извършва за поддържане и украсяване на живота си, могат да бъдат спасителни и да му донесат огромна духовна полза. Но затова те не биват да бъдат насочени към него, а към другите. Защото се спасяваме и чрез своите ближни, и чрез личните си врагове (а не Божиите врагове). Когато правиш добро не заради себе си (т.е. за пари, кариера, слава), а за братята и сестрите си в Христа, тоест заради самаго Бога, Той ти дава мирно духовно устроение и щастие. Бог много помага на хората проявяващи милост, състрадание и безкористна помощ, изразена чрез кротост и недосетливост.
Принципът “в живота трябва да опитаме всичко“ е страшно и убийствено правило, изключващо не само духовната мъдрост, но и елементарната житейска логика и предпазливост. Този лозунг чрез средствата за масова информация, рекламата и пропагандата на западния начин на живот днес усилено се посява в умовете на нашите подрастващи деца и младежи, податливи на внушение поради младата си възраст. И ако те не са научени от родителите си на верния мироглед, на смисъла на живота и на нравствената си роля в него, то такива деца биват възпитавани от рекламните манипулации по телевизията, биват изкушавани от модата на всезадоволеност и все по-лек и красив живот. Те не разбират кой стои зад всичко това и какво ще се получи от него. Но последствията ще бъдат тежки, болезнени и разрушителни, нищо няма да може да се измени, а може да се стигне (да не дава Бог) и до самоубийство.
„Който не знае плитчината, да не влиза в реката“- казва пословицата от прадедите ни, който са били по-мъдри от нас. Те са живеели със страх Божий и с чувство за всесилното присъствие Божие в техния живот. Живеели са по спасителните Божии заповеди и са приемали тяхната духовна мъдрост. Затова са живеели щастливо. Човек е щастлив, когато има мир и спокойствие в душата си, чиста съвест и разбиране, осъзнаване на Бога. При тези дадености непоправими неща няма. Човек не се страхува от нищо, освен от това – да не направи грехове пред Бога.
Но когато човек си въобразява, че е център на вселената, че всичко му е позволено, когато не търси оправдание на живота си в Божиите наредби, във волята Божия, той много бързо се изхабява психически и физически. Така той не усеща вкуса на естествените радости в живота, защото живее неестествено, не природосъобразно. А това е така, защото в крайна сметка живее небогоугодно. А е образ Божий.
Монахинята Нина Кригина, оценявайки психологичните особености на подрастващите казва, че на тях е присъщ така наречения мит за собствената им неуязвимост. Този мит им изиграва зла шега, защото вместо очакваното щастие, вследствие на необмислено извършените грехове в младостта си, те биват постигнати от депресии, душевна болка, разочарования, самоубийства. Подрастващите трябва постепенно да бъдат въвеждани в света на възрастните, поради неукрепналата им психика. Те може да имат чувството, че са пораснали, но по съдържание са си все още деца и зависят от своите родители. Но именно в тази възраст, когато те не издържат тежестта на въпросите, които сами си задават (правилно или не), родителите трябва да бъдат до тях, за да им помогнат. Това е и задължението на родителите пред Бога.
Превод със съкращения: Димитър Павлов
Източник: nasledie77.wordpress.com
