Словата са понятни за нас, но зад тях стои реалност, която не ни е особено ясна. За първите християни, пък и въобще за християните, просветени духовно, тази реалност е била не някаква абстракция, теория, не нещо изчетено от книгите, те са я познавали в живия си опит.

В случая всичко е свързано: трудно е да се говори за смъртта и Възкресението, ако не сме наясно с някои най-прости неща. Ето, да речем, спасението. Казваме, че Христос е Спасител. Но често под това ние разбираме спасение от несгодите, мъката, скърбите, болестите, страданията и други подобни. И несъмнено всеки от нас има подобен опит в живота си, знае какво е да получи такава помощ от Бога. Но всъщност Христос дойде да ни спаси от смъртта, която е главна последица от греха.

Христос донесе Благата вест на човеците, защото те са чувствали, че робството на греха е най-тежката им беда: „Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?“, възкликва апостол Павел. Те са чувствали неизбежността и безсмислието на смъртта. Без значение дали си живял повече или по-малко благочестиво, умираме всички и това е краят. Ние също знаем, че всички ще умрем, но този факт сякаш не ни безпокои особено много. Нашата култура се е приучила да се справя с това по различни начини, най-вече като прехвърля грижите и тревогите ни към по-разбираеми и близки нам неща.

Някой наш съвременник беше казал: „Всички знаем, че ще умрем, но малцина вярват в това“. И на практика е точно така, защото да вярваме означава да съотнасяме целия си живот с това, в което вярваме. Вярата е не просто знание за определено нещо – нея я има, когато усвоеното от нас знание заема централно място в живота ни, отразява се във всички прояви от земното ни съществуване. И именно в тази светлина става разбираем заветът на отците: „Помнете смъртта“, макар че в наши дни за мнозина навярно е по-близък един друг принципи: „Не се чеши там, където не те сърби“. Да помниш смъртта означава да наложиш върху живота си повече ограничения, да го направиш по-напрегнат и труден, а това ще рече – по-задълбочен, по-зрял и отговорен. Това са го разбирали още древните. Известни са словата на Цицерон: „Смисълът да усвояваш философията е в подготовката за смъртта“, а също и на Сенека: „Да се наслади истински на живота може единствено човек, който има подготовката да се раздели с него“. Подобна мисъл е изразил и св. Августин: „Единствено пред лицето на смъртта намира истинско раждане човекът“.

Това е ужасната реалност, която за нас настъпва някак неочаквано. Съвършено различен може да бъде начинът ми на живот, ако зная, че за всичко ще трябва да давам отговор, или ако не зная, не желая да знам за това. По различен начин човек води живота си, когато знае, че го очаква вечността и трябва да се подготви за нея, и когато е подобен на растение: процъфтяло и после повехнало.

Всяко духовно учение  поставя пред себе си въпроса за смъртта. Различните религии предлагат различни решения за това, но най-същественият въпрос е този: как да я преодолеем, освобождавайки се от ноктите й, как като човеци да станем наследници на вечността.

Именно в този смисъл трябва да разбираме Пасхалното благовестие, то е за това: няма смърт. Смъртта е унищожена – не във физическия, биологичния смисъл. Не, в това отношение всичко си е както преди и думите на поета са верни: „Смърт и време царуват на земята“.

Но фактически съвременниците на Христа са разбирали това, което днес изглежда скрито за нас: смъртта има две страни. Съществува реалност физиологическа, но и реалност духовна. И в тези две реалности смъртта е отделяне от живота, Господарят на когото, неговият първоизточник се явява единствено Бог. Човек може да е мъртъв по време на земното си съществуване, но също и жив след смъртта. В това е същината на Откровението. При теб всичко може да е благополучно, може да си здрав, но ако си обърнал гръб на живота, на Бога, ако твоето съществуване се свежда най-вече до биологичните ти функции, ти съществуваш, но дали живееш? А друг може и да умре, но да не прекъсва тази връзка с Бога, с живота. В това е смисълът на Пасха – тя ни напомня за онази реалност, която понастоящем всеки човек носи у себе си и от която никой няма да избяга: иска или не иска, вярва или не вярва, но след смъртта идва нов живот, възкресение. Единственият въпрос е доколко сме подготвени за този живот.

Няма да има такива, които да не възкръснат – ще възкръснат всички. Няма да има такива, които да не срещнат Христа, Възкръсналия, даряващия с любов всеки човек. В такъв смисъл няма да има нито рай, нито ад – тези структури до голяма степен са нещо умозрително, не новозаветно. Църквата благовества, че Христос е дошъл, за да разруши ада. Често си представяме, че човек, който е водил лош живот, ще отиде някъде, където ще му бъде неприятно, дори мъчително и тежко. А този, който е водил добър живот, с него всичко ще бъде наред.

Само че след Пасха картината става съвършено различна. Няма да ги има тези две пространствени положения, ще има само едно място, в което всички ще се изправим пред Бога, но за едни тогава ще дойде нещо добро, за други – не чак толкова, а някои изобщо няма да могат да останат там, а за всичко това ни говори св. ап. Йоан Богослов, описвайки го като втора смърт (срв. Откр. 20:6).

Нека от позицията на нашия земен опит да си представим за какво става дума. Можем да го осмислим като вид метафора: човекът мечтал да стигне до планините, в място прекрасно, в място с неизказана красота, и дълго се готвил за това, посещавал занимания по алпинизъм, тренирал, катерил се по разни върхове, приучил се да ползва специално оборудване, изучавал маршрутите, доверявал се на указващите пътя.

По време на изкачванията не било никак леко, брулели го ветрове, натъквал се на опасности… И ето, накрая се добрал до желаното място, почувствал се добре, пригодил се по най-добрия начин. А друг човек го пренесли с вертолет и го положили директно на мястото. Седят двамата редом един до друг, в едно и също място, но единият се чувства добре, защото е подготвен за това, а на другия му е ужасно мъчително и болно, защото той е абсолютно неподготвен. Единият – в рая, другият – в ада, а са редом един до друг.

Струва ми се, че това е много по-ужасно, отколкото разказите за огнените казани на дяволите, защото там някак ти остава мисълта, че ще те помъчат, добре, но няма да е вечно, все някога ще им писне. А в случая какво имаме? Ти вече си там, а времето е свършило. Ако четем Евангелието, ще видим, че Христос ни говори постоянно за това. Притчата за Десетте девици: идете да купите – късно е… Най-ужасяващата дума: „късно“.

На кого да му хрумне подобно нещо: не е ли странно, че мъдрите девици не са дали от своето масло на неразумните? Но тук става дума за това колко е трудно, невъзможно дори да поделиш, даже и да ти се иска, онова, с което човек може да се сдобие единствено със собствени сили. За милосърдието, любовта, духа: ако един човек е добросърдечен, а друг – не особено, то как да се сподели добродетелта помежду им?

Бих могъл с добро дело от моя страна да сгрея твоето сърце, но да го направя добро не мога – ти си, който можеш да се заемеш, да се потрудиш и да го направиш добро, но за това е потребно време, а утрешният ден може и да го няма.

Убеден съм, че така и нищо няма да разберем за човешкия живот, ако не погледнем на този живот през призмата на вечността, на смъртта. Погледнем ли от такава позиция, всичко си идва по местата. Хората си казват: но нима Бог няма да прости? Та нали Той възкръсна, Той е благ. Естествено, че ще прости. Той иска всички да се спасят, всички „да познаят истината“, според словата на апостол Павел. Той иска, но въпросът е ние дали ще можем да се възползваме от тази възможност.

Пасхата е напомняне, че вратата към вечността е отворена, Той ни очаква там.

Ако ли обаче си придаваме вид, че не ни е потребно нищо, че най-важното за нас е тук, на земята, това ще бъде ужасна беда за нас. Апостол Павел е казал: „Ако пък Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви“. По-нататък добавя: „И ако само през този живот се надяваме на Христа, ние сме най-окаяни от всички човеци“ (1Кор. 15:17,19).

Ако се надявате на Христа само защото Той може да ви помогне в този живот – да ви направи по-здрави, богати, щастливи, вие сте най-окаяни от всички човеци

Някои казват: „Защо пък окаяни? Имаме си такъв помощник, просто прекрасно! Езичниците са имали там техните Зевс, Аполон, но те какво могат? А ние си имаме Христос – Господарят на света… „ Да, можем и да устроим живота си така, че на масата да имаме късче хляб, над главата си – покрив, да не чувстваме зъбобол, но забравяме ли за вечността, впоследствие ще бъдем ужасно разочаровани.

Ето ви и друг пример: пътува си човек на кораб и се замисля, че нищо чудно корабът да не стигне до брега. Казват му: ето тук има лодки, спасителни жилетки. Но в същото време на борда е така уютно, имаш даже възможност да се пренесеш от третокласна каюта в каюта от по-висока класа – просто трябва да пристъпиш към действие. Ето ти тук ресторант и музика, и красиви млади хора, и интересни разговори – животът продължава. Та даже и лодката можеш да преобърнеш и да я превърнеш в маса. Но когато стане потребно да прибегнем до нея, ще се окаже, че не умеем да я ползваме, и тогава ние ще бъдем най-окаяните от всички човеци, или по-просто казано, глупци. Имали сме на разположение такова съкровище, а не сме разбрали за какво ни е необходимо то.

Апостолът ни напомня как с Възкресението Христово получаваме посланието, че „тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим“ (срв. Евр. 13:14). Там ни очаква радостта от срещата с Христа, но ако за тази среща не сме се подготвили, това ще бъде нещо много ужасно за нас. „Страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог!“ (Евр. 10:31).