Край тях са съученичките им, които обичат да си правят селфита, като си кривят джуките пред обективите на джобните си компютри. После качват снимките си из антисоциалните мрежи и чакат да видят колко лайкове ще съберат, кой ще ги лайкне и кой не, за да знаят с кого да се скарат и кого да ненавиждат. Те пазят завета на Ботев, силно да любят и мразят, но някак си повърхностно, заради самата омраза. А за любенето те си знаят, но по начина по който говорят и по който се обличат, подозирам, че са напред с материала.

Тровят и разкапват прекрасните си млади организми с всякакви боклуци пред очите ми и се чудя дали вече не влизам в графата мърморещ чичка, но ми става криво, като си помисля, че някъде в скандинавските страни или в САЩ децата на тяхната възраст спортуват повече и пушат по-малко. Мисля си, че е така. Мисля си, че анархията и липсата на грижа за собствените ни деца ги обрича на неприятни изживявания в недалечно бъдеще. Поне една ученическа столова с нормална храна да можехме да поддържаме като в онези държави...

И въпреки това, въпреки това... С очите си видях изумителни неща. Неща, които ми дават надежда. Вратата на класната стая се отвори и едно момче от десети клас ме попита може ли да пусна едно момиче за малко навън в коридора. За минута. Погледнах момичето, тя също се чудеше на въпроса му, но понеже го познавам, разреших й. След минута тя влезе обратно в клас и държеше цвете, свежа червена роза, класика. Лицето й бе почервеняло повече и от розата. Не знаеше какво да каже и да обясни, седна си, другите я заразпитваха. Този, който я повика, бил посредник. Онзи, който й подарил цветето, я чакал отвън, не му преподавам, а и се притеснявал сам да я извика. Попитах през междучасието посредника кой е този джентълмен, показа ми го, стиснах му ръка. Защото този старомоден начин на ухажване е достоен за уважение. Защото показва, че децата ни не са съвсем изперкали.