Тази сладост е плод на труда човешки. Но не се дава по заслуги. А се дава според мярката – с каквато мерим самите ние.
Обратното на благочестив е нечестив. Произлиза от нечестие, безчестие, лъжа, лукавост, измама, самоизмама, когато човек изгуби честта си, той губи личността си, превръща се в друг, в не-себе си, колкото и да си мисли, че следва девиза „да-бъдеш-себе-си“, той всъщност се обезличностява, защото се обезчестява, личността ни се съдържа в нашата чест. Без чест ние просто губим себе си и се превръщаме в маски на нечестивия, онзи, който ни завижда за свободата и щастието да бъдем близо до Твореца си, за разлика от него, който се е заслепил от гордост и умее единствено да унищожава. Толкова е низък, долен, лукав, че няма човешко същество, което да му устои със свои собствени сили. Чувал съм това – вярвам в себе си. Кой си ти? По-силен си от хитреца на всички хитреци? Ще ти намери колая и на тебе, ще ти намери слабото място, дамара, точно там ще удари с геоложкото си чукче и независимо колко голяма скала си, просто ще се разпаднеш, ще рухнеш.
Той е майстор именно в това направление, да търси слабото местенце, незащитеното, петата на Ахил, онази част от нас, която не сме изчистили докрай, която сме си запазили за себе си, понеже се смятаме за специални, за „утеха“, тоест, за себеугаждане, дали ще е лакомия, дали ще е сребролюбие, дали ще е похот, заделили сме си го това мизерничко нещо само за себе си, скътали сме си го в мухлясалото мазе на сърцето и не пускаме Бога при него да го почисти, да го изхвърли, стискаме го като удавник сламка, о, колко човешко, ще си рече някой, но ако не предадем целия наш живот Христу Богу, както се казва много пъти по време на Литургия, ще си оставаме по-слаби от дявола и той ще знае това и ще знае къде именно да ни удари и по какъв точно начин така, че да нямаме шансове.
Кажете ми, че няма борба, че не са поставени пред изпитания душите на абсолютно всички хора, родили се и живели някога на този свят, без значение кралски особи ли са или последни прошляци. Ние всички всеки ден и всяка минута се борим – със себе си и с врага на човешкия род. Всеки ден отвоюваме себе си, честта си, за да бъде тя блага, за да сме благочестиви, за да ни се услади ежедневието, да не бъде само горчиляк и блудкаж.
Сутрин отваряме очи, излизаме на улицата и там започва битката – когато се сблъскваме. С другите и със себе си. С чуждите желания, претенции, откровени глупости и със своето нетърпение, вироглавие, високомерие. Четеш вечерта от книгите на мъдреците, всички ти казват едно и също, дават ти една и съща рецепта – смирение. Но как се постига то в ежедневието? Как и по какъв начин то става реалност в срещите ни с Другия човек? Само и единствено през покаянието и пречупването – ти си абсолютно никой, аз съм абсолютно никой, нищо не съм постигнал и нямам заслуга за каквито и да било хвалби. Ама не да си го казваш като някаква мантра. А да си прехапеш езика, когато ти се прииска да напсуваш. Да си наведеш главата и да погледнеш в земята, когато ти се прииска да погледнеш на жена с желание. Тя може да гледа в теб, защото е създадена от мъжа, но ти трябва да гледаш земята, защото си създаден от нея – както казва мъдрецът свети Ефрем. И така, миг по миг, минута по минута, час по час и ден по ден да кършиш като клечки всички тия вредни израстъци на душата си – друг начин не е известен.
Това е представата ми за живота. На някого може да се стори болна, ограничена, тесногръда – аз и не се възприемам като здрав, безграничен и широко скроен. Не желая да бъда „свободен“ в светския смисъл на думата. Свободен да правя, каквото си поискам или свободен да угаждам на всяка своя прищявка… Подобна „свобода“ ме ужасява. Влюбен съм в хората около себе си – близките ми и приятелите ми. И няма по-голямо щастие от това да им служа на тях. Така служа на Бога.
В седми клас учителката ни написа на всички характеристики за следващите училища. Запомних определението, което ми беше лепнала на мен – „честолюбив“. Тогава и не знаех какво означава думата, по-късно осъзнах, че честолюбието е близо до гордостта. Така и не успях да се отърва от нея. Бия се с гордостта си всеки ден по много пъти… Така трийсет години по-късно се опитвам да стигна до другото измерение на честта. Онова, което като го опиташ на вкус, друго нищо не ти трябва.
Тази сутрин в църквата отецът каза, че трябва да посрещаме поста с радост, защото постът е ден, светлина. Досега беше мрак, но денят вече настъпва. Ето това много ми хареса.
Автор:· Николай Фенерски
