Постинг
04.01.2017 11:01 -
Не съществува причина да бъдем в стрес
Ако разберем какво се крие зад стреса, ако видим лъжата, която се крие зад него, ще установим, че в крайна сметка не съществува причина да бъдем в стрес. Нашият живот би трябвало да бъде щастлив, спокоен, радостен и да живеем дълги години. Защо не? Христос ни е дарил живота, за да живеем в този свят, да му се насладим, да видим Неговите дарове и да ги приемем евхаристийно, т. е. с благодарност, а чрез Неговите дарове да намерим Самия Него. Слушах в едно предаване да говори някакъв много добър лекар, който казваше, че нашите гени, т. е. нашето устройство е такова, че можем да живеем много повече години, ако водим правилен живот.
Естествено, хранейки се правилно, но и бидейки душевно уравновесени, със спокоен душевен свят, с тиха, спокойна душа, тогава бихме живели повече години. Човек обаче остарява от притеснения, проблеми, стрес, смущение, които чувства в себе си, от несигурност. Всичко това кара косите му да побеляват, още докато е много млад, косата му пада без причина, само от притеснение. Виждате, че от стреса стомахът се разболява, появява се язва, едно, друго… Колко болести започват от душевен проблем! Затова, ако искаме да се радваме на живота, както казваме в пожеланието: за много години!, трябва да намерим предпоставките и тайните за това дълголетие.
Една такава тайна е да живеем без стрес. Без тази тревога, тази язва, която постоянно ни яде в душата. В един дом видях няколко снимки – снимки на наши предци, баби и дядовци. Виждали ли сте такива стари снимки, черно-бели, с дядото и бабата? Бабата със забрадка, дядото с мустаци, със сако, гледат отпред фотографа с едно невинно изражение, простота и невинност на душата си. Гледат напред, тяхното лице е покрито с бръчки, изморено, остаряло, от многото работа, от многото деца, от нивите, от умората, от постоянното търчане в живота, но забелязах нещо любопитно. Докато лицата им бяха загрубели от труда, от мотиката на нивата, от земеделието и многото раждания (в миналото било изключено жената да няма 5, 6, 10 деца), но видях, че техните лица и най-вече очи бяха спокойни, мирни, тихи и излъчваха благост. Уморени, но спокойни, те не знаели какво означава лифтинг, маски за лице, грижи за тялото, те не разбирали от такива неща. Миели се с бял сапун и то определени пъти, а не постоянно, но тяхната плът ухаела на почва, на чистота от друг тип, ухаела на автентичен и истинен живот. Те имали друга чистота, друга красота, друго спокойствие и това личало на лицата им. Спели малко, но сънят ги насищал, спели без кошмари, не скачали в съня си. Заспивали, веднага щом легнели и нямали нужда нито от сънотворни, нито от специални апарати, нито от отпускащи чайове, нито от нощни чайове, нито от сутрешни чайове и т. н, каквито имаме днес. Дневният труд, тяхното честно сърце, тиха съвест и уморена плът обаче ги карали да спят като птиченца, малко, но здраво, малко часове, но истински си отпочивали и душата им реално се освежавала. Те се събуждали с апетит за живота, със сили, с кураж. Имали своите проблеми, но имали и някои тайни, които ги правили щастливи и най-вече не познавали стреса. Те предавали това нещо на своите близки и на децата си, т. е. раждали здрави деца, с желание за живот, с желание и те да създадат семейство, с желание да работят, да се впуснат в океана на живота без страх, несигурност, тревога и вливали в тях това желание за живот. Как ставало това? Коя била тяхната тайна?
Тези хора поставяли друг за капитан в своя живот. Мисля, че нещо подобно е ставало. Тези стари хора, особено в нашата страна, били заквасени с Църквата, с Христос. Без да знаят много неща, имали жива вяра, не знаели нищо от това, което ние знаем. Което ти си чул от предавания, списания, конференции, касети, от Добротолюбието и други духовни текстове, от Евергетинос и т. н. – те не знаели, нито били чували, но техният живот бил жив Евергетинос. В своя квартал те живеели Патерика, в който четем за светите старци, преподобните отци и майки в пустинята. Те отваряли прозореца си, поглеждали се със съседите и чувствали утеха, виждали куража на другия и се поучавали на думата търпение, на думата надежда, на думата молитва, на думата смирение, на думата любов, на думата съкрушение и прошка, всички хубави неща, които ние сме се научили да ги четем в книгите.
Ние обаче не виждаме тези неща около себе си, не срещаме хора, които нямат стрес, които да предадат и на нас спокойствието на своята душа. Този мир сякаш не съществува, а го виждаме само нарисуван, върху икони, описан в книги, но това не е достатъчно, за да утоли твоята жажда. Когато си жаден, а ти донеса една чудесна снимка с буйна вода, и я сложа отпред, ти не утоляваш жаждата си. Виждаш, че съществува вода, някъде може да има, някой може да пие, но аз не пия. Така продължаваш да си жаден. Това е въпросът. Ние четем, слушаме, но не чувстваме. Не чувстваме липсата на стрес, не виждаме около нас хора без стрес. Знаете ли, че това е заразно, т. е. и спокойствието, и стресът се предават. Не сте ли чували как някои казват:
- Не прави така, защото ми предаваш своя стрес. Така и аз ще се паникьосвам и какво ще правим, ако и двамата се уплашим?
Фотис Контоглу в книгата Благословено прибежище казва за нашата смутна епоха: „Когато вървя и намирам някой човек, който е спокоен и без стрес, спирам, кръстя се, прославям Бога и казвам: Най-накрая намерих един спокоен човек! Всички търчат, бързат, но никой не се радва, никой не се наслаждава на живота, защото всички гоним да постигнем нещо, но не се радваме на това, което вече сме постигнали, защото гледаме следващото, което отново ни очаква.”
И тъй, говорихме за стреса, който ни обзема поради нашия егоизъм, поради това, че искаме всичко да правим сами и вярваме, че сме господари на своя живот. Но ако почувстваш, че ти си господар в живота си, наистина ще се стресираш. Ако мислиш, че всичко минава през твоите ръце и ти си отговорен да направиш всичко, наистина се стресираш. Особено, когато става дума за децата ни. Няма да е така обаче, ако кажеш, че Бог ме е довел в този живот, дарил ми е децата и ме е използвал, за да имат те живот. Той им е дал битие чрез моята плът и с мое участие, но Бог не изисква от мене да направя всичко за моите деца. Изисква това, което мога, а другото, което не мога, ще оставя на Бога и няма да изпадам в стрес от своята невъзможност. Ще се доверя на Бога, ще доверя децата си на Бога, ще утихна и ще се успокоя.
Това е правилното отношение към живота. Когато обаче поемеш всичко върху себе си и мислиш, че си управник на живота на детето си, на работата си, искаш всичко да минава през твоята глава, тогава стигаме до границата на преумората, изтощението, парализираме се, зарязваме всичко и се побъркваме. Нима може твоята глава да побере всичко, твоят ум да разсъди за всичко? Не може. Остави нещо и за Бога, остави и Бог да направи нещо, остави децата си на Неговата грижа. Разбира се, направи и ти нещо, старай се, но тичай след децата си с твоята молитва. С твоята любов, поглед, милувка, а не с твоя стрес, защото така не им помагаш, а им предаваш стреса си. Те подивяват, подивяваш и ти, искаш да ги погалиш, а те чувстват, че ги драскаш, защото им предаваш този дух на стрес, който се предава като най-лошо наследство на околните. Не съществува по-лошо нещо от това другият да наследи от нас това стресово състояние, както и не съществува по-красиво богатство, дар и „банков влог” за детето ти и внуците ти, и всички твои близки от това да им предадеш спокойствието, тишината – това е най-хубавият дар.
Нямаш пари в банката? Не е проблем. Не се стресирай! Ама, какво ще оставя на детето ми? Нищо, на тебе какво ти оставиха? Ти как построи твоя дом? Добре, дай му нещо, не го оставяй лишено и бедно в живота, но му дай това богатство – богатството на простотата, както казва Св. Писание. Това е богатството – простотата, проста душа, прости мисли, прост живот, просто поведение, това е богатството: детето да научи от теб какво е липсата на стрес и обилието на спокойствие и мир. Да каже: имах баща, имах майка, които бяха спокойни хора, с доверие в Бога, за всичко се доверяваха на Бога и за нищо не чувстваха стрес! Когато нашите родители и всички ние отминем от този свят, да оставим именно такъв спомен за себе си.
Остави другото, когато дойде, ще се случи, и тогава ще изпитаме болка, сега живеем в този момент, който е пред нас. Насъщният ни хляб дай ни днес. Днес. За да се науча да не мисля за утре по стресиращ начин. Ако имаш деца, ще вложиш пари в банката, ще имаш спестявания, ще построиш дом, апартамент, това не е лошо, но всичко това да го правиш без несигурност, паника и смут. Това е хубавото. Прави, каквото правиш, но по различен начин, промени механизма на душата си, поработи по друг начин, приеми по друг начин това, което правиш. Посрещни го по различен начин.
Ако Христос стане моята тревога, всичко останало няма да бъде тревога. Няма да ме интересува нищо човешко и когато не те интересува нищо човешко, тогава ще постигнеш всички човешки неща, защото ще ги правиш без тревога и ще успееш. Няма да те притеснява и да загубиш, и да не загубиш. Този, който върви така уютно и свободен от обвързването със света и зависимостта от нещата на света, е най-успелият човек на света, най-благословеният човек.Ако разберем какво се крие зад стреса, ако видим лъжата, която се крие зад него, ще установим, че в крайна сметка не съществува причина да бъдем в стрес. Нашият живот би трябвало да бъде щастлив, спокоен, радостен и да живеем дълги години. Защо не? Христос ни е дарил живота, за да живеем в този свят, да му се насладим, да видим Неговите дарове и да ги приемем евхаристийно, т. е. с благодарност, а чрез Неговите дарове да намерим Самия Него. Слушах в едно предаване да говори някакъв много добър лекар, който казваше, че нашите гени, т. е. нашето устройство е такова, че можем да живеем много повече години, ако водим правилен живот.
Естествено, хранейки се правилно, но и бидейки душевно уравновесени, със спокоен душевен свят, с тиха, спокойна душа, тогава бихме живели повече години. Човек обаче остарява от притеснения, проблеми, стрес, смущение, които чувства в себе си, от несигурност. Всичко това кара косите му да побеляват, още докато е много млад, косата му пада без причина, само от притеснение. Виждате, че от стреса стомахът се разболява, появява се язва, едно, друго… Колко болести започват от душевен проблем! Затова, ако искаме да се радваме на живота, както казваме в пожеланието: за много години!, трябва да намерим предпоставките и тайните за това дълголетие.
Една такава тайна е да живеем без стрес. Без тази тревога, тази язва, която постоянно ни яде в душата. В един дом видях няколко снимки – снимки на наши предци, баби и дядовци. Виждали ли сте такива стари снимки, черно-бели, с дядото и бабата? Бабата със забрадка, дядото с мустаци, със сако, гледат отпред фотографа с едно невинно изражение, простота и невинност на душата си. Гледат напред, тяхното лице е покрито с бръчки, изморено, остаряло, от многото работа, от многото деца, от нивите, от умората, от постоянното търчане в живота, но забелязах нещо любопитно. Докато лицата им бяха загрубели от труда, от мотиката на нивата, от земеделието и многото раждания (в миналото било изключено жената да няма 5, 6, 10 деца), но видях, че техните лица и най-вече очи бяха спокойни, мирни, тихи и излъчваха благост. Уморени, но спокойни, те не знаели какво означава лифтинг, маски за лице, грижи за тялото, те не разбирали от такива неща. Миели се с бял сапун и то определени пъти, а не постоянно, но тяхната плът ухаела на почва, на чистота от друг тип, ухаела на автентичен и истинен живот. Те имали друга чистота, друга красота, друго спокойствие и това личало на лицата им. Спели малко, но сънят ги насищал, спели без кошмари, не скачали в съня си. Заспивали, веднага щом легнели и нямали нужда нито от сънотворни, нито от специални апарати, нито от отпускащи чайове, нито от нощни чайове, нито от сутрешни чайове и т. н, каквито имаме днес. Дневният труд, тяхното честно сърце, тиха съвест и уморена плът обаче ги карали да спят като птиченца, малко, но здраво, малко часове, но истински си отпочивали и душата им реално се освежавала. Те се събуждали с апетит за живота, със сили, с кураж. Имали своите проблеми, но имали и някои тайни, които ги правили щастливи и най-вече не познавали стреса. Те предавали това нещо на своите близки и на децата си, т. е. раждали здрави деца, с желание за живот, с желание и те да създадат семейство, с желание да работят, да се впуснат в океана на живота без страх, несигурност, тревога и вливали в тях това желание за живот. Как ставало това? Коя била тяхната тайна?
Тези хора поставяли друг за капитан в своя живот. Мисля, че нещо подобно е ставало. Тези стари хора, особено в нашата страна, били заквасени с Църквата, с Христос. Без да знаят много неща, имали жива вяра, не знаели нищо от това, което ние знаем. Което ти си чул от предавания, списания, конференции, касети, от Добротолюбието и други духовни текстове, от Евергетинос и т. н. – те не знаели, нито били чували, но техният живот бил жив Евергетинос. В своя квартал те живеели Патерика, в който четем за светите старци, преподобните отци и майки в пустинята. Те отваряли прозореца си, поглеждали се със съседите и чувствали утеха, виждали куража на другия и се поучавали на думата търпение, на думата надежда, на думата молитва, на думата смирение, на думата любов, на думата съкрушение и прошка, всички хубави неща, които ние сме се научили да ги четем в книгите.
Ние обаче не виждаме тези неща около себе си, не срещаме хора, които нямат стрес, които да предадат и на нас спокойствието на своята душа. Този мир сякаш не съществува, а го виждаме само нарисуван, върху икони, описан в книги, но това не е достатъчно, за да утоли твоята жажда. Когато си жаден, а ти донеса една чудесна снимка с буйна вода, и я сложа отпред, ти не утоляваш жаждата си. Виждаш, че съществува вода, някъде може да има, някой може да пие, но аз не пия. Така продължаваш да си жаден. Това е въпросът. Ние четем, слушаме, но не чувстваме. Не чувстваме липсата на стрес, не виждаме около нас хора без стрес. Знаете ли, че това е заразно, т. е. и спокойствието, и стресът се предават. Не сте ли чували как някои казват:
- Не прави така, защото ми предаваш своя стрес. Така и аз ще се паникьосвам и какво ще правим, ако и двамата се уплашим?
Фотис Контоглу в книгата Благословено прибежище казва за нашата смутна епоха: „Когато вървя и намирам някой човек, който е спокоен и без стрес, спирам, кръстя се, прославям Бога и казвам: Най-накрая намерих един спокоен човек! Всички търчат, бързат, но никой не се радва, никой не се наслаждава на живота, защото всички гоним да постигнем нещо, но не се радваме на това, което вече сме постигнали, защото гледаме следващото, което отново ни очаква.”
И тъй, говорихме за стреса, който ни обзема поради нашия егоизъм, поради това, че искаме всичко да правим сами и вярваме, че сме господари на своя живот. Но ако почувстваш, че ти си господар в живота си, наистина ще се стресираш. Ако мислиш, че всичко минава през твоите ръце и ти си отговорен да направиш всичко, наистина се стресираш. Особено, когато става дума за децата ни. Няма да е така обаче, ако кажеш, че Бог ме е довел в този живот, дарил ми е децата и ме е използвал, за да имат те живот. Той им е дал битие чрез моята плът и с мое участие, но Бог не изисква от мене да направя всичко за моите деца. Изисква това, което мога, а другото, което не мога, ще оставя на Бога и няма да изпадам в стрес от своята невъзможност. Ще се доверя на Бога, ще доверя децата си на Бога, ще утихна и ще се успокоя.
Това е правилното отношение към живота. Когато обаче поемеш всичко върху себе си и мислиш, че си управник на живота на детето си, на работата си, искаш всичко да минава през твоята глава, тогава стигаме до границата на преумората, изтощението, парализираме се, зарязваме всичко и се побъркваме. Нима може твоята глава да побере всичко, твоят ум да разсъди за всичко? Не може. Остави нещо и за Бога, остави и Бог да направи нещо, остави децата си на Неговата грижа. Разбира се, направи и ти нещо, старай се, но тичай след децата си с твоята молитва. С твоята любов, поглед, милувка, а не с твоя стрес, защото така не им помагаш, а им предаваш стреса си. Те подивяват, подивяваш и ти, искаш да ги погалиш, а те чувстват, че ги драскаш, защото им предаваш този дух на стрес, който се предава като най-лошо наследство на околните. Не съществува по-лошо нещо от това другият да наследи от нас това стресово състояние, както и не съществува по-красиво богатство, дар и „банков влог” за детето ти и внуците ти, и всички твои близки от това да им предадеш спокойствието, тишината – това е най-хубавият дар.
Нямаш пари в банката? Не е проблем. Не се стресирай! Ама, какво ще оставя на детето ми? Нищо, на тебе какво ти оставиха? Ти как построи твоя дом? Добре, дай му нещо, не го оставяй лишено и бедно в живота, но му дай това богатство – богатството на простотата, както казва Св. Писание. Това е богатството – простотата, проста душа, прости мисли, прост живот, просто поведение, това е богатството: детето да научи от теб какво е липсата на стрес и обилието на спокойствие и мир. Да каже: имах баща, имах майка, които бяха спокойни хора, с доверие в Бога, за всичко се доверяваха на Бога и за нищо не чувстваха стрес! Когато нашите родители и всички ние отминем от този свят, да оставим именно такъв спомен за себе си.
Остави другото, когато дойде, ще се случи, и тогава ще изпитаме болка, сега живеем в този момент, който е пред нас. Насъщният ни хляб дай ни днес. Днес. За да се науча да не мисля за утре по стресиращ начин. Ако имаш деца, ще вложиш пари в банката, ще имаш спестявания, ще построиш дом, апартамент, това не е лошо, но всичко това да го правиш без несигурност, паника и смут. Това е хубавото. Прави, каквото правиш, но по различен начин, промени механизма на душата си, поработи по друг начин, приеми по друг начин това, което правиш. Посрещни го по различен начин.
Ако Христос стане моята тревога, всичко останало няма да бъде тревога. Няма да ме интересува нищо човешко и когато не те интересува нищо човешко, тогава ще постигнеш всички човешки неща, защото ще ги правиш без тревога и ще успееш. Няма да те притеснява и да загубиш, и да не загубиш. Този, който върви така уютно и свободен от обвързването със света и зависимостта от нещата на света, е най-успелият човек на света, най-благословеният човек.
Автор:арх. Андрей Конанос
Естествено, хранейки се правилно, но и бидейки душевно уравновесени, със спокоен душевен свят, с тиха, спокойна душа, тогава бихме живели повече години. Човек обаче остарява от притеснения, проблеми, стрес, смущение, които чувства в себе си, от несигурност. Всичко това кара косите му да побеляват, още докато е много млад, косата му пада без причина, само от притеснение. Виждате, че от стреса стомахът се разболява, появява се язва, едно, друго… Колко болести започват от душевен проблем! Затова, ако искаме да се радваме на живота, както казваме в пожеланието: за много години!, трябва да намерим предпоставките и тайните за това дълголетие.
Една такава тайна е да живеем без стрес. Без тази тревога, тази язва, която постоянно ни яде в душата. В един дом видях няколко снимки – снимки на наши предци, баби и дядовци. Виждали ли сте такива стари снимки, черно-бели, с дядото и бабата? Бабата със забрадка, дядото с мустаци, със сако, гледат отпред фотографа с едно невинно изражение, простота и невинност на душата си. Гледат напред, тяхното лице е покрито с бръчки, изморено, остаряло, от многото работа, от многото деца, от нивите, от умората, от постоянното търчане в живота, но забелязах нещо любопитно. Докато лицата им бяха загрубели от труда, от мотиката на нивата, от земеделието и многото раждания (в миналото било изключено жената да няма 5, 6, 10 деца), но видях, че техните лица и най-вече очи бяха спокойни, мирни, тихи и излъчваха благост. Уморени, но спокойни, те не знаели какво означава лифтинг, маски за лице, грижи за тялото, те не разбирали от такива неща. Миели се с бял сапун и то определени пъти, а не постоянно, но тяхната плът ухаела на почва, на чистота от друг тип, ухаела на автентичен и истинен живот. Те имали друга чистота, друга красота, друго спокойствие и това личало на лицата им. Спели малко, но сънят ги насищал, спели без кошмари, не скачали в съня си. Заспивали, веднага щом легнели и нямали нужда нито от сънотворни, нито от специални апарати, нито от отпускащи чайове, нито от нощни чайове, нито от сутрешни чайове и т. н, каквито имаме днес. Дневният труд, тяхното честно сърце, тиха съвест и уморена плът обаче ги карали да спят като птиченца, малко, но здраво, малко часове, но истински си отпочивали и душата им реално се освежавала. Те се събуждали с апетит за живота, със сили, с кураж. Имали своите проблеми, но имали и някои тайни, които ги правили щастливи и най-вече не познавали стреса. Те предавали това нещо на своите близки и на децата си, т. е. раждали здрави деца, с желание за живот, с желание и те да създадат семейство, с желание да работят, да се впуснат в океана на живота без страх, несигурност, тревога и вливали в тях това желание за живот. Как ставало това? Коя била тяхната тайна?
Тези хора поставяли друг за капитан в своя живот. Мисля, че нещо подобно е ставало. Тези стари хора, особено в нашата страна, били заквасени с Църквата, с Христос. Без да знаят много неща, имали жива вяра, не знаели нищо от това, което ние знаем. Което ти си чул от предавания, списания, конференции, касети, от Добротолюбието и други духовни текстове, от Евергетинос и т. н. – те не знаели, нито били чували, но техният живот бил жив Евергетинос. В своя квартал те живеели Патерика, в който четем за светите старци, преподобните отци и майки в пустинята. Те отваряли прозореца си, поглеждали се със съседите и чувствали утеха, виждали куража на другия и се поучавали на думата търпение, на думата надежда, на думата молитва, на думата смирение, на думата любов, на думата съкрушение и прошка, всички хубави неща, които ние сме се научили да ги четем в книгите.
Ние обаче не виждаме тези неща около себе си, не срещаме хора, които нямат стрес, които да предадат и на нас спокойствието на своята душа. Този мир сякаш не съществува, а го виждаме само нарисуван, върху икони, описан в книги, но това не е достатъчно, за да утоли твоята жажда. Когато си жаден, а ти донеса една чудесна снимка с буйна вода, и я сложа отпред, ти не утоляваш жаждата си. Виждаш, че съществува вода, някъде може да има, някой може да пие, но аз не пия. Така продължаваш да си жаден. Това е въпросът. Ние четем, слушаме, но не чувстваме. Не чувстваме липсата на стрес, не виждаме около нас хора без стрес. Знаете ли, че това е заразно, т. е. и спокойствието, и стресът се предават. Не сте ли чували как някои казват:
- Не прави така, защото ми предаваш своя стрес. Така и аз ще се паникьосвам и какво ще правим, ако и двамата се уплашим?
Фотис Контоглу в книгата Благословено прибежище казва за нашата смутна епоха: „Когато вървя и намирам някой човек, който е спокоен и без стрес, спирам, кръстя се, прославям Бога и казвам: Най-накрая намерих един спокоен човек! Всички търчат, бързат, но никой не се радва, никой не се наслаждава на живота, защото всички гоним да постигнем нещо, но не се радваме на това, което вече сме постигнали, защото гледаме следващото, което отново ни очаква.”
И тъй, говорихме за стреса, който ни обзема поради нашия егоизъм, поради това, че искаме всичко да правим сами и вярваме, че сме господари на своя живот. Но ако почувстваш, че ти си господар в живота си, наистина ще се стресираш. Ако мислиш, че всичко минава през твоите ръце и ти си отговорен да направиш всичко, наистина се стресираш. Особено, когато става дума за децата ни. Няма да е така обаче, ако кажеш, че Бог ме е довел в този живот, дарил ми е децата и ме е използвал, за да имат те живот. Той им е дал битие чрез моята плът и с мое участие, но Бог не изисква от мене да направя всичко за моите деца. Изисква това, което мога, а другото, което не мога, ще оставя на Бога и няма да изпадам в стрес от своята невъзможност. Ще се доверя на Бога, ще доверя децата си на Бога, ще утихна и ще се успокоя.
Това е правилното отношение към живота. Когато обаче поемеш всичко върху себе си и мислиш, че си управник на живота на детето си, на работата си, искаш всичко да минава през твоята глава, тогава стигаме до границата на преумората, изтощението, парализираме се, зарязваме всичко и се побъркваме. Нима може твоята глава да побере всичко, твоят ум да разсъди за всичко? Не може. Остави нещо и за Бога, остави и Бог да направи нещо, остави децата си на Неговата грижа. Разбира се, направи и ти нещо, старай се, но тичай след децата си с твоята молитва. С твоята любов, поглед, милувка, а не с твоя стрес, защото така не им помагаш, а им предаваш стреса си. Те подивяват, подивяваш и ти, искаш да ги погалиш, а те чувстват, че ги драскаш, защото им предаваш този дух на стрес, който се предава като най-лошо наследство на околните. Не съществува по-лошо нещо от това другият да наследи от нас това стресово състояние, както и не съществува по-красиво богатство, дар и „банков влог” за детето ти и внуците ти, и всички твои близки от това да им предадеш спокойствието, тишината – това е най-хубавият дар.
Нямаш пари в банката? Не е проблем. Не се стресирай! Ама, какво ще оставя на детето ми? Нищо, на тебе какво ти оставиха? Ти как построи твоя дом? Добре, дай му нещо, не го оставяй лишено и бедно в живота, но му дай това богатство – богатството на простотата, както казва Св. Писание. Това е богатството – простотата, проста душа, прости мисли, прост живот, просто поведение, това е богатството: детето да научи от теб какво е липсата на стрес и обилието на спокойствие и мир. Да каже: имах баща, имах майка, които бяха спокойни хора, с доверие в Бога, за всичко се доверяваха на Бога и за нищо не чувстваха стрес! Когато нашите родители и всички ние отминем от този свят, да оставим именно такъв спомен за себе си.
Остави другото, когато дойде, ще се случи, и тогава ще изпитаме болка, сега живеем в този момент, който е пред нас. Насъщният ни хляб дай ни днес. Днес. За да се науча да не мисля за утре по стресиращ начин. Ако имаш деца, ще вложиш пари в банката, ще имаш спестявания, ще построиш дом, апартамент, това не е лошо, но всичко това да го правиш без несигурност, паника и смут. Това е хубавото. Прави, каквото правиш, но по различен начин, промени механизма на душата си, поработи по друг начин, приеми по друг начин това, което правиш. Посрещни го по различен начин.
Ако Христос стане моята тревога, всичко останало няма да бъде тревога. Няма да ме интересува нищо човешко и когато не те интересува нищо човешко, тогава ще постигнеш всички човешки неща, защото ще ги правиш без тревога и ще успееш. Няма да те притеснява и да загубиш, и да не загубиш. Този, който върви така уютно и свободен от обвързването със света и зависимостта от нещата на света, е най-успелият човек на света, най-благословеният човек.Ако разберем какво се крие зад стреса, ако видим лъжата, която се крие зад него, ще установим, че в крайна сметка не съществува причина да бъдем в стрес. Нашият живот би трябвало да бъде щастлив, спокоен, радостен и да живеем дълги години. Защо не? Христос ни е дарил живота, за да живеем в този свят, да му се насладим, да видим Неговите дарове и да ги приемем евхаристийно, т. е. с благодарност, а чрез Неговите дарове да намерим Самия Него. Слушах в едно предаване да говори някакъв много добър лекар, който казваше, че нашите гени, т. е. нашето устройство е такова, че можем да живеем много повече години, ако водим правилен живот.
Естествено, хранейки се правилно, но и бидейки душевно уравновесени, със спокоен душевен свят, с тиха, спокойна душа, тогава бихме живели повече години. Човек обаче остарява от притеснения, проблеми, стрес, смущение, които чувства в себе си, от несигурност. Всичко това кара косите му да побеляват, още докато е много млад, косата му пада без причина, само от притеснение. Виждате, че от стреса стомахът се разболява, появява се язва, едно, друго… Колко болести започват от душевен проблем! Затова, ако искаме да се радваме на живота, както казваме в пожеланието: за много години!, трябва да намерим предпоставките и тайните за това дълголетие.
Една такава тайна е да живеем без стрес. Без тази тревога, тази язва, която постоянно ни яде в душата. В един дом видях няколко снимки – снимки на наши предци, баби и дядовци. Виждали ли сте такива стари снимки, черно-бели, с дядото и бабата? Бабата със забрадка, дядото с мустаци, със сако, гледат отпред фотографа с едно невинно изражение, простота и невинност на душата си. Гледат напред, тяхното лице е покрито с бръчки, изморено, остаряло, от многото работа, от многото деца, от нивите, от умората, от постоянното търчане в живота, но забелязах нещо любопитно. Докато лицата им бяха загрубели от труда, от мотиката на нивата, от земеделието и многото раждания (в миналото било изключено жената да няма 5, 6, 10 деца), но видях, че техните лица и най-вече очи бяха спокойни, мирни, тихи и излъчваха благост. Уморени, но спокойни, те не знаели какво означава лифтинг, маски за лице, грижи за тялото, те не разбирали от такива неща. Миели се с бял сапун и то определени пъти, а не постоянно, но тяхната плът ухаела на почва, на чистота от друг тип, ухаела на автентичен и истинен живот. Те имали друга чистота, друга красота, друго спокойствие и това личало на лицата им. Спели малко, но сънят ги насищал, спели без кошмари, не скачали в съня си. Заспивали, веднага щом легнели и нямали нужда нито от сънотворни, нито от специални апарати, нито от отпускащи чайове, нито от нощни чайове, нито от сутрешни чайове и т. н, каквито имаме днес. Дневният труд, тяхното честно сърце, тиха съвест и уморена плът обаче ги карали да спят като птиченца, малко, но здраво, малко часове, но истински си отпочивали и душата им реално се освежавала. Те се събуждали с апетит за живота, със сили, с кураж. Имали своите проблеми, но имали и някои тайни, които ги правили щастливи и най-вече не познавали стреса. Те предавали това нещо на своите близки и на децата си, т. е. раждали здрави деца, с желание за живот, с желание и те да създадат семейство, с желание да работят, да се впуснат в океана на живота без страх, несигурност, тревога и вливали в тях това желание за живот. Как ставало това? Коя била тяхната тайна?
Тези хора поставяли друг за капитан в своя живот. Мисля, че нещо подобно е ставало. Тези стари хора, особено в нашата страна, били заквасени с Църквата, с Христос. Без да знаят много неща, имали жива вяра, не знаели нищо от това, което ние знаем. Което ти си чул от предавания, списания, конференции, касети, от Добротолюбието и други духовни текстове, от Евергетинос и т. н. – те не знаели, нито били чували, но техният живот бил жив Евергетинос. В своя квартал те живеели Патерика, в който четем за светите старци, преподобните отци и майки в пустинята. Те отваряли прозореца си, поглеждали се със съседите и чувствали утеха, виждали куража на другия и се поучавали на думата търпение, на думата надежда, на думата молитва, на думата смирение, на думата любов, на думата съкрушение и прошка, всички хубави неща, които ние сме се научили да ги четем в книгите.
Ние обаче не виждаме тези неща около себе си, не срещаме хора, които нямат стрес, които да предадат и на нас спокойствието на своята душа. Този мир сякаш не съществува, а го виждаме само нарисуван, върху икони, описан в книги, но това не е достатъчно, за да утоли твоята жажда. Когато си жаден, а ти донеса една чудесна снимка с буйна вода, и я сложа отпред, ти не утоляваш жаждата си. Виждаш, че съществува вода, някъде може да има, някой може да пие, но аз не пия. Така продължаваш да си жаден. Това е въпросът. Ние четем, слушаме, но не чувстваме. Не чувстваме липсата на стрес, не виждаме около нас хора без стрес. Знаете ли, че това е заразно, т. е. и спокойствието, и стресът се предават. Не сте ли чували как някои казват:
- Не прави така, защото ми предаваш своя стрес. Така и аз ще се паникьосвам и какво ще правим, ако и двамата се уплашим?
Фотис Контоглу в книгата Благословено прибежище казва за нашата смутна епоха: „Когато вървя и намирам някой човек, който е спокоен и без стрес, спирам, кръстя се, прославям Бога и казвам: Най-накрая намерих един спокоен човек! Всички търчат, бързат, но никой не се радва, никой не се наслаждава на живота, защото всички гоним да постигнем нещо, но не се радваме на това, което вече сме постигнали, защото гледаме следващото, което отново ни очаква.”
И тъй, говорихме за стреса, който ни обзема поради нашия егоизъм, поради това, че искаме всичко да правим сами и вярваме, че сме господари на своя живот. Но ако почувстваш, че ти си господар в живота си, наистина ще се стресираш. Ако мислиш, че всичко минава през твоите ръце и ти си отговорен да направиш всичко, наистина се стресираш. Особено, когато става дума за децата ни. Няма да е така обаче, ако кажеш, че Бог ме е довел в този живот, дарил ми е децата и ме е използвал, за да имат те живот. Той им е дал битие чрез моята плът и с мое участие, но Бог не изисква от мене да направя всичко за моите деца. Изисква това, което мога, а другото, което не мога, ще оставя на Бога и няма да изпадам в стрес от своята невъзможност. Ще се доверя на Бога, ще доверя децата си на Бога, ще утихна и ще се успокоя.
Това е правилното отношение към живота. Когато обаче поемеш всичко върху себе си и мислиш, че си управник на живота на детето си, на работата си, искаш всичко да минава през твоята глава, тогава стигаме до границата на преумората, изтощението, парализираме се, зарязваме всичко и се побъркваме. Нима може твоята глава да побере всичко, твоят ум да разсъди за всичко? Не може. Остави нещо и за Бога, остави и Бог да направи нещо, остави децата си на Неговата грижа. Разбира се, направи и ти нещо, старай се, но тичай след децата си с твоята молитва. С твоята любов, поглед, милувка, а не с твоя стрес, защото така не им помагаш, а им предаваш стреса си. Те подивяват, подивяваш и ти, искаш да ги погалиш, а те чувстват, че ги драскаш, защото им предаваш този дух на стрес, който се предава като най-лошо наследство на околните. Не съществува по-лошо нещо от това другият да наследи от нас това стресово състояние, както и не съществува по-красиво богатство, дар и „банков влог” за детето ти и внуците ти, и всички твои близки от това да им предадеш спокойствието, тишината – това е най-хубавият дар.
Нямаш пари в банката? Не е проблем. Не се стресирай! Ама, какво ще оставя на детето ми? Нищо, на тебе какво ти оставиха? Ти как построи твоя дом? Добре, дай му нещо, не го оставяй лишено и бедно в живота, но му дай това богатство – богатството на простотата, както казва Св. Писание. Това е богатството – простотата, проста душа, прости мисли, прост живот, просто поведение, това е богатството: детето да научи от теб какво е липсата на стрес и обилието на спокойствие и мир. Да каже: имах баща, имах майка, които бяха спокойни хора, с доверие в Бога, за всичко се доверяваха на Бога и за нищо не чувстваха стрес! Когато нашите родители и всички ние отминем от този свят, да оставим именно такъв спомен за себе си.
Остави другото, когато дойде, ще се случи, и тогава ще изпитаме болка, сега живеем в този момент, който е пред нас. Насъщният ни хляб дай ни днес. Днес. За да се науча да не мисля за утре по стресиращ начин. Ако имаш деца, ще вложиш пари в банката, ще имаш спестявания, ще построиш дом, апартамент, това не е лошо, но всичко това да го правиш без несигурност, паника и смут. Това е хубавото. Прави, каквото правиш, но по различен начин, промени механизма на душата си, поработи по друг начин, приеми по друг начин това, което правиш. Посрещни го по различен начин.
Ако Христос стане моята тревога, всичко останало няма да бъде тревога. Няма да ме интересува нищо човешко и когато не те интересува нищо човешко, тогава ще постигнеш всички човешки неща, защото ще ги правиш без тревога и ще успееш. Няма да те притеснява и да загубиш, и да не загубиш. Този, който върви така уютно и свободен от обвързването със света и зависимостта от нещата на света, е най-успелият човек на света, най-благословеният човек.
Автор:арх. Андрей Конанос
А, бре деде, кьопаво у главу ...
Снощи за пореден път си дадох сметка как...
ТАКА СЪМ СЕ РАЗМИСЛИЛА СЛЕД 2ч- БЛИЗО ОБ...
Снощи за пореден път си дадох сметка как...
ТАКА СЪМ СЕ РАЗМИСЛИЛА СЛЕД 2ч- БЛИЗО ОБ...
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 1302
