Монашеският живот не се преподава, а само се преживява в обикновеното всекидневие. Там, където единият брат прави място за другия брат, отстъпва, проявява търпение, казва охотно „Благослови!”. Монашеският живот е общение (κοινωνία) извън обществото (κοινωνία). Това не е живот без любов. Преподобният Йоан Лествичник казва, че монахът прилича на „безумно влюбен”. Като един влюбен човек, който обича свръхмерно Бога. Човек става монах от голяма любов. Случва се, позволете ми да го кажа, в брака да няма любов; да има липса на общение в обществото. Случва се човекът в града, в университета, на работното място да се чувства сам, да чувства непоносима самота, въпреки че е притиснат от тълпи хора; а монахът, който е сам, да не страда от самота. Самотата, знаете, е явление, при което има отсъствие не на хора, а на здрави отношения с Бога, себе си и ближния.
Безмълвието, безгрижието, кротостта на монасите не е резултат от техника, а извира от състоянието на техния живот и съществена връзка с живия Бог. Безгрижието, неславолюбието, нежеланието за спор, отказът от постоянно изтъкване на горделивото „аз” придава на техните стари лица този покой. Поклонниците чувстват излъчването на един мир – на мира, който Бог дава на Своите приятели. Не са нужни много думи. Това нелицемерно отношение е достатъчно. При това особено младите се умориха от многото съвети и увещания. Особено когато откриха, че нямат и отражение в живота, те горчиво се разочароваха. . .
Старите монаси не говорят много. Те мерят думите си. Знаят добре какво правят. Избрали са внимателно този път. Многословието съдържа много капани за сериозни падения. Те не говорят, не защото не знаят да говорят или не са чели достатъчно или нямат някакви преживявания, а от истинско смирение. Този отказ някога доведе някои до удивителни и висши състояния на святост, както юродството за Христос, т.е. привидното безумство. Докато знаеха много, се правеха на невежи, като безумни, подвизавайки се боголюбиво в себеизобличаването, себеукоряванетото и въздигащото смирение. Веднъж преди двадесет години привечер се запознахме с един такъв старец, като старец Йосиф, за който ви казах. Става въпрос за стареца Иродион, румънец. Той живее в крайна нищета, сред развалини и отпадъци, в гората, без никакво отопление през тежката зима, без огън да си сготви нещо. Животът му е непонятен за рационалистите, за тези, които са обожествили разума. Той презря светския евдемонизъм на съвременното свръхконсуматорско общество. Той не ни направи „услугата” да ни даде съвет. Той знаеше, че ние знаем, но не вършим. Един монах, мой спътник, тръгвайки си от „юродовия” Иродион, с умиление ми каза, че сред малкото и несвързани неща, които той изричал, му отговорил на нещо, което дълго време го занимавало. . .
Понякога младите, но и по-възрастните, идвайки на Света Гора, за да търсят умели разисквачи, за да решат някои свои проблеми или философски и метафизични въпроси, но навярно не намират и си тръгват донякъде разочаровани. Може. Но този неугледен и несресан монах, в Дафни или в Карея, който крие светло лице, може да не говори изобщо за исихазма, а от години да го живее.
Сещам се отново за първия път, когато отидох на Света Гора. Извън Карея срещнахме един старец. Попитахме го колко време има още до манастира Ставроникита. Той ни отговори рязко: „Направо. . .”. Той не ни отговори това, което го попитахме. Останахме с известно недоумение. Той го разбра и ни каза: „Какво значение колко време има дотам? Молете се с броеницата и ще стигнете. Ние тук, деца мои, часовника го имаме за куче, а ние сме господарите. . .”
Колко е хубаво това надмогване на времето! Колко много може да каже на стресирания и задъхан свят, който от сутрин до вечер търчи и отново не сварва (да направи всичко). Когато по-късно отидохме при папа-Ефрем Катунакиот, един рядко духовен човек, и го поздравихме, за да си тръгнем, му казахме със светска любезност: „Простете, отнехме ви от времето!” за да чуем: „Колко време сте тук? Един час. Е, връщам моя часовник един час назад.” Изглежда шега. Не мисля, че е. Определени пъти по шеговит начин може да се изрекат най-сериозните неща.
За съжаление, в света мнозина говорят много за всичко. Сякаш всичко знаят. Добре правите и ги наричате „всезнайковци”. На Света Гора достатъчно монаси знаят достатъчно и мълчат. Не гледайте мен, аз съм странно фалшиво изключение. Добрите и истинните монаси обичат мистичността, тайнствеността, скритостта, незабележимостта, безславието, съгласно библейските думи: „А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве” (Мат. 5:6). Те знаят за мистицизма и исихазма, не само от книги, но и от опит, но не желаят да се правят на учители, на знаещи. Те предпочитат да преживяват лично благодатта на тяхната красива тайна. Но благодатта често не се скрива. Тя просветлява, осиява лицето, дава мир и радост на смирения труженик на трезвението и постоянната молитва. Те дават „мир, който надвишава всеки ум” на тези, които ги доближават без любопитство и благоразположено.
Благонамереният поклонник и особено младият, ако не се въодушевява, във всеки случай се замисля от този своеобразен живот на монасите. Обикновено монасите стават сутрин, когато младите (в същото време) лягат в света. Добре устроеният монашески живот, който е израз на много древен типик, в началото затруднява младите хора, които не са свикнали да имат правило в живота. Оскъдното и в определени часове хранене изглежда странно за онези, които нямат нито конкретен час, нито спазват конкретен тип хранене. Животът на монасите крие нещо, означава нещо, предполага нещо. Това го осъзнават почти веднага дори тези, които нямат чувствителни сетива.
В един манастир всичко е общо. На входа на една килия пише „днес моя, утре на друг и никога на някого”. Монахът няма право на никакво лично имущество. Колкото повече се развива духовно и се откъсва от материята, толкова повече той открива, че има множество излишни неща и смята за много и малкото неща, които има. В древната пустиня един старец видял, че негов послушник обичал прекалено много една книга, която имал и бил привързан към нея. Той му казал да я изгори. Преп. Ефрем Сириец казва „нестяжятелният монах е високолетящ орел”. Нестяжанието прави човека уютен, свободен, неустрашим. В Патерикът пише, че веднъж един старец, връщайки се в килията си, видял, че от нея излизат крадци. Влизайки вътре, той видял, че липсват неговите вещи и останала само една стомна. Той извикал крадците и им казал: „Елате да вземете и това, забравихте го!”, посочвайки стомната.
Нашият старец, старец Емилиян Симонопетритски, ни казваше: „Ако не можете да станете духовни хора, най-малкото станете учтиви”. Учтивостта е първата стъпка на духовността. Учтивост не с формалния, западен начин на поведение, а като сърдечно движение, любочестиво отношение, духовно благородство. Монахът няма блудкавата, ялова и лицемерна учтивост на салоните, а заема спонтанно, трайно място с ниски тонове. Така, дори когато ходи, когато се храни, когато събеседва, той е внимателен и сериозен не с едно преструване, а просто, спонтанно, уютно. Както е в Църквата и това е знак по-скоро за неговото вътрешно живо усещане за вездеприсъствието на Бога. Като млад монах старецът ми направи забележка, защото седях в килията му с кръстосани нозе. „Ама, няма никой тук”, исках наивно да кажа. Неговият бащински поглед ми напомни със знак присъствието на Всецаря Бог, което винаги е навсякъде. Неучтивостта не идва просто от лошо възпитание или навик, а показва едно дебелокожо, кораво и некултивирано сърце. . . Колко голямо впечатление ми направи, когато една зимна сутрин в един чуждестранен университет един младеж срещна девойка на двора, свали ръкавицата й и целуна ръката й. Не ми казвайте, че съм романтик. Малките неща винаги разхубавяват живота ни.
Казвайки това, не искам да бъда разбран погрешно. Не съм тук тази вечер с вас, за да ви кажа колко добре сме ние там горе в планината, и колко зле вие тук в градовете. Не дойдох да правя сравнения и оценки. „Всякой да си остава в званието, в което е призван” (1 Кор. 7:20), както казва св. ап. Павел. Всеки да бъде истинен там, където е. Монахът да е добър, ученикът също, както и студентът, учителят и преподавателят. Просто от нещата, които казвам, бих искал и младите да възприемат нещо за техния жизнен път от живота на монасите, не с това да стават монаси, нито несъмнено вманиачени и фанатици, а свободно вярващи, истински християни, истински радостни човеци.
Познавахме достатъчно и млади и по-големи хора в света, които с тяхната искреност и честност не се увлякоха от „сирените” на комфорта и повърхностността и преживяват тайнствена радост и мир, дори да нямат най-добрата марка автомобил или други съвременни удобства. Те чувстват безшумно в себе си усладата и освобождението на духовното умиротворение, без да падат духом пред безбройните всекидневни изкушения.
превод от гръцки
