Това се случило някога в Португалия в бедно рибарско село, на брега на Атлантическия океан. Било през зимата – най-тежкият сезон за хората, разчитащи на даровете на синята морска нива, за да оцелеят.

Силният западен вятър, който вдигал вълни с остри гребени, не давал възможност да се излезе във враждебното, настръхнало море. И единствената храна на поселниците в бедните хижи си оставал коравият царевичен хляб и вмирисаният чироз от лятото.
Двамата възрастни хора се свивали край огнището, когато на вратата им се похлопало. В началото помислили, че е вятърът -  а и кой би могъл да дойде в такава нощ? Живеели самотно от много време – единственият им син отдавна се бил запилял по широкия свят.

Гостът, който помолил за подслон, бил млад мъж. Изглеждал болен и изнемощял. Казал, че идва от далече, чак от Бразилия, където се трудил много и изкарал добри пари. Нямал си никого на тоя свят, но искал да се върне в родния си край за ново начало. Платил щедро – портфейлът му бил пълен с едри банкноти.

Старият рибар останал доволен – при тая бедност тези ескудо, които получил, били сякаш дошли от небето. Господ да го поживи този странник!

Скоро пътникът заспал дълбок сън. Старата стопанка обаче не могла да заспи. Въртяла се на твърдия сламеник и пред очите й все бил портфейлът на непознатия. Толкова пари не била виждала през целия си сиромашки живот. А и кой знае какво се крие в обемистия багаж на този младеж!

По някое време смушкала мъжа си и взела да го убеждава да затрие странника. Кой ще вземе да се интересува от един никому неизвестен скитник без семейство и роднини. Тях животът съжалява ли ги? Чезнат в мизерия, отхвърлени от света. А с парите на странника ще подсладят старините си. Той и без това е толкова болен, сигурно няма да го бъде дълго. Господ ще им прости, от сиромашия го правят.

В началото старецът се дърпал, не искал, грехота било… Но не можел да се отърве от съскащия глас на жена си, от алчно святкащите й очи. Тя настоявала неуморно, извадила скритата стомна с вино и му давала да пие за кураж.

Накрая той се решил. Промъкнал се до спящия непознат и го затрил. С треперещи ръце преровил багажа на мъртвеца. Там видял два големи пакета с подаръци. На единия от тях пишело – „На скъпия ми баща“. На другия – „На скъпата ми майка“. От портфейла изпаднала стара семейна снимка. И от нея стария рибар узнал, че в тази проклета нощ той убил единствения си син, който бил решил да им се разкрие на сутринта, за да ги изненада. И кървави сълзи потекли от старческите очи, поддали се на внушението на злото.

А ето и друга, също истинска история, случила се по нашите земи. В нощна доба на вратата на известния отец Георги от село Жегларци също се появил среднощен гост и помолил да го приютят. Изглеждал твърде отблъскващо и в очите му светело враждебно пламъче. Целият му вид излъчвал нещо заплашително. Личало си, че не бил добър човек, може би дори престъпник.

Първата реакция на презвитерата на отец Георги била да го отпратят. Как да прекараш нощта под един покрив с подобен тип? Може да те ограби, а може и да посегне на живота ти, всичко може да стане.

Не, отговорил отеца, не! Какво ни учи Евангелието? Благословени от Отца ще са ония, които странника приемат – „Защото гладен бях и Ми дадохте да ям; жаден бях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте(Мат. 25:35). Христос говори за страннолюбие и любов и аз не мога да откажа това, как мога да изгоня Христа. Да приемеш бедния, нищия, нуждаещия се е все едно да приемеш Христос. А ние знаем ли кой всъщност е този странник? И тъй, ще го приема.

Отецът нагостил непознатия и го настанил да спи. Въпреки, че по човешки все пак изпитвал страх и решили да дежурят на смени. Цяла нощ ту той, ту презвитерата изкарали будни и неспокойни и се молели. И какво – на сутринта забелязали, че гостът си бил отишъл. От къщата не липсвало нищо.

Ето две истории с два различни края. Странник чука на вратата: как да се отнесем към него? Страннолюбието е велика добродетел, един от елементите на любовта, за която свети ап. Павел казва – „Любовта е дълготърпелива пълна с благост… всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада“ (1 Кор. гл.13:4и7).

Духът на пошлото ни съвремие заявява самодоволно: „Няма такова нещо като безплатен обяд“ – и изгонва странника. Или: „На мен да ми е добре, а след мен – и потоп“- и ако може, гледа да се възползва от неговата безпомощност.

Християнинът обаче трябва да взема пример от Христос и учениците му, които сами са били странници по земята и са чукали по вратите на хората, за да им донесат благовестието. Също и светите отци, за които страннолюбието е било начин на живот.

Да си спомним и думите на св. ап. ев. Йоан: „Възлюбений, ти постъпваш вярно във всичко, що вършиш за братята и странниците, които засвидетелстваха пред църквата твоята любов“. (3 Йоан 1:5-6).
автор: Валерий Андонов