Третата неделя от предшестващия Великия пост подготвителен период в православната църква – или втората неделя преди началото на Великия пост – е наречена Неделя на Страшния съд (Неделя Месопустна). Тази неделя, по време на неделната служба, на Божествената литургия, се чете много добре познатата притча на Христос от евангелието на Матей 25, притчата за Страшния съд. И тази неделя, разбира се, както обикновено, всички църковни песни за деня – на вечернята, утренята, има канони на утренята – всички (са) посветени на размисъл и съзерцание на Страшния съд.

В тази притча Иисус казва, че когато в края на времената Син Човеческий дойде в славата Си и всичките Си свети Ангели и седне на престола на славата Си, ще събере пред себе Си всички народи и ни казва, че всички народи и всички хора на земята и всеки отделен човек ще даде обяснение за своя живот. Всъщност, в нашата православна църква, този Страшен съд се предвкусва, когато човек умре. Според учението на православната църква, когато умрем, ние незабавно се изправяме пред възкръсналия и прославен Христос, и тази среща вече представлява съд.

Важно е да се разбере също, че Съдът е просто присъствието на Христос. Иисус вече каза това, когато беше на земята, в евангелието от Йоан: “Защото Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него.” (Йоан 3:17)Той каза: “И ако някой чуе думите Ми, и не повярва, Аз няма да го съдя, защото не дойдох да съдя света, а да спася света” (Йоан 12:47) но това е присъдата, която Той каза, че вече се е случила. В евангелието от Йоан Той казва: “светлината дойде на света, но човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината, понеже делата им бяха лоши.” (Йоан 3:19) А самата светлина на Бог е присъда. Тя разкрива делата. Тя прави делата явни. Тогава те се виждат такива, каквито са. Ние, християните, вярваме, че когато умрем някак веднага сме представени в края на времената, при последното пришествие на Христос.

Св. Йоан Златоуст, на когото често се позоваваме, казва: “Какъв необичаен начин на присъда е това. Всъщност няма съдия. Няма защита. Няма прокурор. Няма дори съдебни заседатели. Единствено Христос и ние. Това е.” И ние произнасяме собствената си присъда. Как го правим? Господ ни казва в тази притча. Той казва, че когато всички народи и всички хора са събрани пред Него, Той ще ги раздели. Между другото, глагола „разделям” е свързан и с глагола „отсъждам” (на гръцки “krisis”) – един вид да се тегли черта през средата, за да се изяснят нещата. Всъщност, бихме могли да кажем дори , че отсъждането означава да вземем това решение: къде да стоим? Къде слагаме себе си при това отсъждане?

Много интересно по-нататък в притчата е как Господ казва , че Той ще седи като Цар, и ще каже на ония, които са от дясната Му страна: „дойдете вие, благословените на Отца ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира.” (Мат. 25:34) След това Той дава и основанието, поради което те наследяват подготвеното за тях царство, защото: „гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте.” Изумени праведниците, честните, тези, които ще бъдат спасени, тези, които ще издържат съда, го питат: „Кога Те видяхме? Кога Те видяхме гладен или жаден, или странник, или гол, или болен, или затворен?” Тогава Царят, Господ, Христос, ще отговори: „истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.”

Интересно е да се отбележи този израз: „Истина ви казвам.” „Амин”, на гръцки се казва „Амин, казвам ви”. Понякога, учените разглеждат Новия завет опитвайки се да открият истински оригиналното в него, това, за което не можеш да намериш прецедент, особено в Библията, в Стария завет. Едно от тези неща е, че Христос в Новия Завет често се обръща към хората казвайки „Амин, амин” или „Истина, истина”, или в (английския превод на) Библията (направен под ръководството) на крал Джеймс: “Наистина, наистина ви казвам.” “Ἀμὴν, ἀμὴν λέγω ὑμῖν” на гръцки. Той първо казва „Амин”. Обикновено, когато някой говори, човекът, който слуша или който чува би трябвало да отговори „Амин, така да бъде”, но Иисус казва първо „Амин”. Това означава: „Това не е предмет на обсъждане. Не се интересувам от вашето „Амин” по този въпрос. Аз казвам първо „Амин”, това е, всъщност, истината. Това не може да се договаря. Затова Той казва „Амин, ви казвам. Ако сте го направили на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.”

Сега, когато говори за тези от ляво – Той ги отделя като овци от кози. Някой някога попита какво има Бог против козите. Няма нищо против тях. Това е просто притча, в която животните трябва да бъдат разделени. Но когато казва на тези от лявата Му страна „идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели.” Тогава Той казва същите думи, но отрицателно: „защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте; странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте.” И тогава те също както праведните ще Му отговорят: „Кога Те видяхме? Кога Те видяхме гладен или жаден, или странник, или гол, или болен, или затворен и не Ти послужихме, не Ти оказахме помощ?” Тогава Той ще им отговори: “Истина ви казвам. Амин, ви казвам. Доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, на Мене не сте го сторили.” Тогава им казва, че ще отидат в безкрайна мъка, в неизменно, вечно наказание, а праведните в безкраен, вечен живот.

Присъдата, следователно, е за това как се отнасяме към хората. Присъдата най-после е любов. Обичахме ли съседа си, врага си? Обичахме ли събратята си, човешките същества? Това е. Това е, защото първата Божия заповед, великата и свята Божия заповед, Sh’maYisrael, е да обикнеш Господ с целия си разум, с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичката си сила. Така е цитирано в Новия завет. В Стария завет няма „разум”, защото на иврит „сърце” и „разум” са едно и също, но в Новия завет, написан на гръцки, специално е добавен „разум”. Това, разбира се, означава, че ние трябва да обикнем Господ с всичко, което мислим, с всичко, което желаем, с всичко, което знаем. С цялата ни душа означава цялото ни поведение, нашият nefesh, нашият живот, нашите дейности. След това с всичката ни сила, но не сила като в гимнастически салон или фитнес център. Означава с всичката способност, която имаме: всичките ни притежания, всичките ни пари, цялото ни влияние в обществото, какъвто и вид възможности да имаме, особено пари и притежания. Ние трябва да обичаме Господ с всички тези неща: разум, душа, сърце и сила.

И след това втората велика заповед, която следва от нея от Левит (гл. 19 бел. прев.) е, че трябва да обичаме ближния си като себе си. С други думи, ние се откриваме в ближния си. Понякога хората искат да говорят за това че трябва да се обичаме, че трябва да имаме здравословна обич към самите себе си. Това е така. Не трябва да се нападаме или да се ругаем или да се самонаказваме или да изпадаме, в каквото и да е отчаяние по отношение на себе си. Ние сме създадени от Бог, ние сме обичани от Бог.

Обаче, любовта към себе си, φιλαυτία (filaf̱tнa) на гръцки, която свети Максим, един от великите ни светци, казва е първоначалният грях. Когато не обичаш Бог и ближния, но просто обичаш себе си, тази обич е толкова разрушителна според светите отци, защото тогава в себе си нямаме собствена личност, аз. Ние сме създадени по Божи образ и подобие, Който е любов, така че единственият начин да обичаме себе си правилно е като обичаме ближния си. Дори и на иврит би трябвало да се преведе: “Трябва да обичате ближния си, защото ближният ви, това сте самите вие. Вие нямате аз в себе си.” Вие откривате и реализирате себе си като се отказвате от така нареченото си аз в замяна на любовта към ближния и чак тогава вашата личност е утвърдена. Тя се показва, тя е изявена. Тук, мисля, че е важно да отбележа, че парафразите от Новия завет, в които се казва „Да обичате ближния, както обичате себе си” не са наистина точно тълкуване на текста.

Във всеки случай, Светото писание ясно учи, че единственият начин, по който можем да докажем любовта си към Господ е да обичаме ближния си, съседа си. Разбира се, Иисус учи, че ближния ни е най-лошия враг, за който можем да се сетим. Всъщност, ако искаме да оценим начина, по който се справяме като човешки същества, като християни, трябва просто да се запитаме: “Как бих се отнесъл към човека, когото най-силно мразя и който най-силно ме мрази? Как се отнасям към най-омразния си и противен враг?” Когато осъзнаем как го правим, тогава ще разберем дали обичаме Бог или не, защото точно този човек трябва да обичаме.

Така че любовта към Бог се доказва чрез любовта към ближния, и точно това ясно се казва в Първо съборно послание на св. ап. Иоан – как можем да казваме, че обичаме Бог, Когото не сме видели, ако не обичаме човека до нас, когото виждаме. Всеки, който твърди, че обича Бог и не обича ближния си, според св. Йоан е просто лъжец. Така че любовта трябва да се изразява към човешките същества. Така показваме любовта си към Бог.

Същият св. Иоан в първото си послание казва още: „нека любим не с думи или с език, а с дела и истина!” (1 Иоан 3:18), защото единственият начин, по който можем да покажем, че обичаме е начинът, по който се държим. Св. Яков казва в Светото писание, че това е единственият начин, по който можем да докажем, че сме вярващи. Той казва: “Покажете ми вярата си без делата си.” Не можете. Вярата без делата е мъртва. Дяволът вярва в Господ, но не извършва дела, затова и тръпне, казва апостол Яков. Следователно трябва да действаме. Трябва да работим.

В цялото Свето писание – в псалмите, притчите, в пророците, в Новия завет – се казва, че в деня на Съда всички ще заемем място според нашите дела. Това, което е написано: „След това видях мъртвите, малки и големи, да стоят пред Бога; отвориха се книги; отвори се и друга книга – книгата на живота; и съдени бяха мъртвите по записаното в книгите, според делата си (Откр. на св. Йоан 20:12) е, че това, което сме направили, а не което твърдим, не което мислено или вербално потвърждаваме, не това, което сме казали, а това, което сме направили, е действие.

Любовта трябва да се изразява в реални, определени действия – върху това се основава отсъждането. Това е един много добър пример, който доказва, че не можем да изолираме какъвто и да е текст от Библията от останалата част на Библията; всеки текст трябва да се чете, като се има предвид skopos, както казват светите отци, обхвата на цялата Библия. Тук, когато мислим за притчата за Съда, трябва да знаем, че делата, които изразяват любов, които са абсолютно необходими – хранене на гладните, поене на жадните, обличане на голите, прибиране на странниците, на бездомните, посещаване на болните и затворените – тези дела трябва да изразяват любов. Но тук светите отци посочват, че според Светото писание, дори такива външни актове могат да бъдат правени без любов, и когато са правени без любов, не ни носят никаква полза, както казва апостол Павел, те са нищо.

Следователно трябва да четем Матей 25 в светлината на 1 Коринтяни 13, където апостол Павел не само казва „Да говоря всички езици човешки и дори ангелски…, и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям…, и да зная всички тайни, щом любов нямам, нищо не съм и нищо не ме ползува”, но и „ да раздам всичкия си имот на бедните, да предам и тялото си на изгаряне, щом не го правя от любов, нищо не ем ползува.” А това е много плашещо, защото е възможно да храним гладните и да поим жадните и да обличаме голите и да подслоняваме бездомните и да посещаваме болните и затворените без дори да ги обичаме.

Затова и Иисус казва, че трябва да е „като един от братята Ми”. Трябва да Го виждаме в човека. Не можем, просто казано, да проявим милосърдие или филантропия сами за себе си. О, трябва да е филантропия, защото трябва да има philia, трябва да има приятелство (братска любов), но също е възможно да направим тези добри дела, обективно погледнато добри дела и поради гордост, суета, високомерие, осъждане на онези, които не ги правят. Например, мога да храня гладните и да си мисля: „Я ме виж! Храня гладните, не като онзи отсреща, който никога не го прави.” Бих могъл и да посещавам хора в болница или в затвор и да си казвам: “Виж ме!”, а тези хора в затвора или болницата стават просто проекция на собствената ми суета.

Всъщност, Свети Йоан Лествичник казва „Защо се получава така, че някои хора, които правят толкова много красиви, праведни дела докато са здрави – посещават болните и помагат на бездомните, веднъж щом се разболеят или не могат да ги правят, се превръщат в чудовища.” Те са раздразнителни, злобни и осъждащи. Той пита „Защо е така?” Или защо човек, който може да бъде много добродетелен в света, когато постъпи в манастир се превръща в пълно страшилище? Той казва: „Причината е, че праведната дейност докато сме живели с другарите си” – това са думите му – „е била напоявана от разлагащите канални води на тщеславието, на суетата.”

Всъщност, св. Киприан Картагенски отива толкова далече да каже, че можем дори да умрем като мъченици за Христа и да не бъдем спасени, защото можем да го направим от високомерие и суета, и осъждане на останалите. Той казва, че ако човек умре като мъченик по собствена воля, не защото е преследван и хванат, той нарушава заповедта и просто свършва в ада. Ужасяващо е да се помисли.

Но сам Иисус казва това. Обяснява го на проповедта на планината, когато казва: „В деня на Съда мнозина —polloi—ще дойдат и ще кажат „Господи“ в Твое име бесове изгонвахме. Господи, в Твое име чудеса правехме. Господи, в Твое име пророкувахме.’— изкушавам се да добавя “Господи, говорихме и слушахме AncientFaithRadioв Твое име”, след което можем да продължим: “Хранехме гладните в Твое име. Пояхме жадните в Твое име, Обличахме голите в Твое име. Посещавахме болните и затворените в Твое име.” След което можем да чуем думите на Иисус от проповедта на планината: „никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие.” Три пъти се казва “в Твое име правехме тези неща”, а Той отговаря „Махнете се от Мене. Никога не съм ви познавал. Вие сте беззаконници.”

Как става така? Отговорът е доста ясен. Става, защото сме правили тези неща без любов. Не сме ги правили от любов към Бог и любов към ближния. Правили сме ги за наша собствена полза, за собственото си самочувствие, за суетата си, за гордостта си, за осъждането си на околните. Така че в края на краищата присъдата е основана на любовта! Безспорно, любовта трябва да се изразява с определени дела, които Господ изрежда в тази притча, но тези дела сами по себе си — знаем от Писанието като цяло, особено от ап. Павел — че тези дела могат да бъдат направени и без любов и следователно не ни носят нищо. Ако ги правим по този начин, без любов, в деня на Съда може да чуем “Махни се от Мене беззаконнико. Никога не съм те познавал.”

Сега, когато мислим за тази притча, има една прекрасна интерпретация от свети Августин Блажени от Хипон, и също така още една много подобна на св. Симеон Нови Богослов. Предполагам, че св. Симеон не е знаел за това, което св. Августин е казал. Може и да е знаел, но във всеки случай и двамата казват едно и също нещо, което е: в тази притча Иисус подчертава, че това, което правим на другите, това сме направили на Него, че Синът Господен е станал човек и се отъждествява с всяко човешко същество. Не само когато Го погледнем виждаме Господ, но виждаме и всяко човешко същество. Той е поел греха на целия свят. Той е поел страданието на целия свят, за да го спаси. Това се нарича благословена замяна: Той става това, което сме, за да можем и ние да сме това, което Той е. Той приема всичко наше, за да можем да имаме всичко Негово.

Ето как светите отци тълкуват тази притча. Много красиво е. Господ казва “бях гладен, бях жаден,” и според тях Той наистина бил. Когато бил на земята, Той гладувал. Когато бил на земята, Той изпитвал жажда. Всъщност, едни от думите Му от кръста, както е записано в св. Евангелие от Йоан са “жаден съм.” Светците казват, че Господ, Синът Божий, дошъл на земята, станал човек и бил гладен и чрез глада си, станал Хлябът на живота за нас. Че ако ядем Хляба, който е Той, никога няма да умрем, но за да стане хляб за нас, в увредените тела, трябвало Сам да гладува.

След това се казва, че Той изпитва жажда. Изпитвал жажда, за да може да ни даде живата вода, от която ако пием никога няма да изпитаме отново жажда. Той изпитвал жажда на кръста, за да може от ребрата Му да потекат тази кръв и тази вода, живата вода и Кръвта, която е собствената Му кръв, която той дава и пролива за живота на света. Ако пием от нея, никога няма да усетим жажда. Затова Той ожаднява, за да стане нашето питие, за да можем чрез неговата жажда никога отново да не ожаднеем. Той гладува, за да стане нашия хляб, така че когато сме гладни и Го ядем, никога да не огладнеем.

Светите отци продължават като казват: “Той е бил и странник.” Той дойде в света и света не Го прие. Той дойде в собствения си дом, при собствените си хора и те не го приеха. Той казва: “лисиците имат леговища, и птиците – гнезда; а Син Човеческий няма де глава да послони.” Господ Иисус няма място в този свят. Той бил хвърлен извън град Йерусалим, извън стените, разпънат на кръста между крадци от ръцете на езичници, напълно отхвърлен, нямащ никакво място тук. Той е странникът: „Дай ми Този Странник, Който няма къде глава да подслони.” Но бидейки отчужден, бидейки странник, бидейки бездомен на този свят, сам Той става наш дом. Той ни води вкъщи, в дома на Отца. Така че чрез странството си, Той преодолява нашето отчуждаване, и чрез Неговото отчуждаване, ние вече не сме странници. Ние сме вече събрата на светците, както казва св. Павел, членове на дома Господен.

След това Той още казва ”Гол бях и Ме облякохте.” Светите отци казват “Да, наистина е бил гол.” Той е бил гол в пещерата във Витлеем, когато Дева Мария Го родила. Бил е гол на масата, когато свещеникът Го обрязал на осмия ден, според Моисеевия закон. Бил е гол в река Йордан, когато е приел Кръщение заради нас и нашето спасение, така че и ние да можем да се кръстим и да умрем и възкръснем с Него. Бил е гол и когато Го разпънали на кръста. Бил е гол и обвит в пелени, когато се е родил, и в плащаница, когато умрял, гол и положен в гроб, в гробница.

Той станал гол заради нас, така че чрез неговата голота да можем да се облечем. Така пише св. Павел на Галатяните, това пеем в православната ни църква на всеки голям празник на мястото на „Святий Боже, Святий Крепки”.Пеем го и на всяко кръщене: „Елици во Христе крестистеся, во Христа облекостеся“. (Всички ние, които в Христа се кръстихме, в Христа се и облякохме!). Така че ставайки гол и отъждествявайки се с всеки от нас, голите, Господ Иисус Христос става наша одежда, така че никога да не бъдем голи отново. Голотата на Адам сега отново е облечена в Христос, „сияние на славата и образ на Неговата ипостас,” както казва свети Павел на евреите.

По същия начин, по който ставайки гладен, Той се превръща в нашия хляб и храна, ставайки жаден, Той се превръща в нашето питие, ставайки бездомен се превръща в дома ни, така и ставайки гол Той се превръща в одеждата ни. Той е бил и затворник, бил е в затвора. Бил е арестуван от полицията на Йерусалим. Бил е задържан от пазача на главния свещеник и от самия Пилат, от евреите и езичниците, от религията и политиката. Всички те се събрали, за да затворят Христос и го хвърлили в тъмница, където Го били, осмивали Го, подигравали Му се, заплювали Го, бичували Го и в края на краищата Го екзекутирали – законно! Той бил умъртвен законно, с обвинението изписано на кръста Му “Този е Иисус, Царят Юдейски”

Така че е бил и затворник, бил е наранен, Станал е затворник, за да ни освободи. Бивайки затворен ни е дал свободата, за да бъдем Божии деца завинаги, дал ни е божествената свобода на Божии чеда, свободата на Светия Дух, свободата на самия Бог. Но е можел да ни освободи само като пострада и бъде затворен.

Бил е болен – по-лошо от болен. Никога не е бил болен от болест или зараза. Той можел да цери болестите, но бил ранен заради нашите престъпления. Ръцете Му били прободени с пирони. Главата Му била увенчана с тръни. Ребрата Му били прободени с копие. Той бил умъртвен. Той изпитал болка, по-голяма от страданието на цялото човечество, взето заедно, защото Той, който страдал на кръста бил Син Божий, така че чрез Неговото така да се каже „боледуване”, Неговите страдания, Неговите болки, нашите рани са излекувани. Нашето страдание било облекчено. А чрез смъртта Му — той станал и мъртвец, не само болен, но и мъртвец — така станал нашия живот.

Това е начинът, по който светите отци разглеждат притчата за Страшния съд. Присъдата всъщност е: как се отнасяме към всеки отделен човек? Защото за нас, всеки отделен човек е самия Христос. Христос се идентифицира с всеки и всичко, и определено се идентифицира според тази притча, с гладните, жадните, странниците, бездомните, голите, болните, затворените, и в края на краищата с мъртвите. И присъдата над човечеството е как сме се свързали с всичко това, независимо дали сме знаели за него или не, защото в притчата и праведните и неправедните питат „Кога Те видяхме? Кога Ти направихме тези неща?” А отговорът е: „Когато ги направихте за най-незначителния, най-малкия от Моите братя”, защото Той стана като всеки от най-малките Си братя, освен в греха, се казва в писмото до юдеите „тогава на мен го направихте.”

На края на нашия земен живот и в края на времената, всяко човешко същество ще застане пред съдебното място на Христос. Както казва св. Йоан Златоуст „Без съдия, без заседатели, без прокурор, без защита – само Христос и аз.” Христос и ние, И въпросът, който ще бъде зададен :”Ти обича ли? Ти обича ли с конкретни действия на праведност?” И: “Бяха ли твоите праведни дейности, твоите добри дела, изпълнени с любов? От любов ли бяха направени? Защото ако са били направени на най-нисшите, най-малките човешки същества, великият Господ ни го казва в лицето на Сина си, Иисус, „тогава на Мен са били направени.”
Автор: протопрезвитер Томас Хопко