Душата винаги е била в известен смисъл вид тайна. На гръцки думата „душа“ (psyche) означава самият „живот“ на човека. Понятието „psyche“ произхожда от думата, означаваща „успокоение, дихание“ и е близка по смисъл с думата „дух“ (pneuma), която означава „дишане, въздушна струя“. Тяло, което не диша, е мъртво. В Битие се казва как Бог вдъхна в лицето на Адам дихание за живот „и стана човекът жива душа“ (срв. Бит. 2:7).
Психологизираното понятие „его“ понастоящем стана изключително модерна концепция. Основополагащите трудове на Фройд са писани едва в края на ХIХ и през първата половина на ХХ век. Неговите концепции добиват стремителна популярност непосредствено след Първата световна война (1918 г.). Учението на Фройд се е оказало изключително привлекателно за живеещите през бурния период на 20-те години. Особено популярни станали разсъжденията му, че сексуалното въздържание е „опасно и вредно“. Това било десетилетието, подготвящо първите изблици на наближаващата сексуална революция.
Съвременният човек е омаян от самия себе си. Той е изцяло отдаден на изследвания на своето его, на “работа” над собствения Аз. И подобно на последиците от предходните фройдистки методи, психологизирания Аз трудно може да бъде определен като носител на някакво „душевно здраве“.
Някои съвременни християнски движения са усвоили това светоусещане и са приспособили Писанието към неговите насоки. Всевъзможните интерпретации относно наличието на евангелско послание за благосъстоянието на човека съдържат идеята за психологизиран мироглед. Даже в някои популярни протестантски църкви се смята, че впоследствие „даденият свише“ живот ще бъде нашият по-щастлив живот. Иисус е станал средство за придобиване на повече благополучие и по-добра реализация на Аза.
Психологизираното его включва в себе си и това доколко сме обсебени от идеята за „личното преуспяване“. Но да обясняваме на изповед, че „нещата при мен вече вървят към по-добро“, е нещо съвършено неуместно. По-уместният въпрос е да се запитаме: „С душата ми всичко ли е наред?“ А от душата се изисква да притежава голяма сила, за да може да се справя с гнева, разочарованията, съблазните, неудачите.
„Затова ние не падаме духом; макар външният ни човек и да тлее, но вътрешният от ден на ден се подновява. Защото кратковременното наше леко страдание ни доставя в голямо изобилие пълна вечна слава, като имаме пред очи не видимото, а невидимото; понеже видимото е временно, а невидимото – вечно“ (2 Кор. 16:18).
Светците съвсем не са „добре приспособени“ към средата си хора.
Психологизираният Аз отлично се съчетава с нашата консуматорска култура – съвсем уместно можем да го определим като консуматорски Аз. Така, както пазаруваме, за да си осигурим някакво удоволствие или комфорт, по същия начин ние „пазаруваме“ за своя Аз съвременни оферти за неговото „оздравяване“. Тук не оспорвам професионалния труд за укрепване на душевното здраве. Подобно укрепване обаче не трябва да се извършва за сметка на собствените ни души. Съвременният Аз се явява една блудкава подмяна на понятието „душа“.
А какво всъщност е душата?
Душата е нашият живот. Тя е нематериална, но вътре в себе си ние носим в пълнота цялото нейно съдържание. Св. Григорий Нисийски дава следното определение: „Душата е част от нашата динамична същност, която влага в организма на тялото жизнена сила и способности за възприятие.“ Нашият живот е нещо повече от общия метаболизъм на клетките. Душата, нашият живот, е носител на смисъла, целта и причината за съществуването ни.
Голяма част от това, което описваме като личност и към което проявяваме такъв огромен интерес и внимание, само по себе си като цяло е функция на тялото. То може да бъде обект на лечение и изменение, а при определени обстоятелства може дори да изчезне. Нашата памет, желания, „стил“ на общуване не са нашата идентичност, нито нашият живот. Да речем, че мозъкът ми може да страда от синдром на дефицит на внимание и хиперактивност, но това не оказва въздействие върху моята душа. Мозъкът е инструмент, чрез който душата изразява себе си (по думите на един съвременен атонски старец), но сами по себе си мозъкът и неговата деятелност не са човешката душа.
Архим. Роман Брага
Струва ми се интересно да размислим над опита на хора, които са претърпели големи страдания в името на вярата, както и над тяхното свидетелство за природата на душата. Един такъв забележителен пример имаме в спомените на архимандрит Роман Брага, румънски монах, прекарал над десет години в комунистическите затвори, където е бил подлаган на крайно тежки мъчения и психически издевателства. Той е написал следното: „Няма накъде да излезеш, даже през прозореца не можеш да погледнеш, защото в изолираните килии липсваха прозорци, но у теб така или иначе остава желанието да се отправиш нанякъде. И тръгваш навътре към себе си – дълбоко в сърцето и в ума, за да се взреш внимателно кой всъщност си ти, да се вгледаш какво представляваш и да се запиташ защо Господ те е създал в този свят. Позволяваш си даже да поставиш под въпрос дали Бог съществува и се чудиш каква може да бъде връзката ти с Него.
Когато бяхме на свобода, не ни оставаше време да си задаваме тези въпроси. Вярата ни беше повърхностна, защото в крайна сметка можеш и много да знаеш, умът ти да е подобен на енциклопедия, но ако не познаваш себе си и какво представляваш всъщност, тогава даже и да знаеш всичко в света, оставаш повърхностен в своя нрав, щом не си поставил пред себе си въпросите: „Каква е целта на моето съществуване?“, „Какъв е смисълът на живота ми?“, „Защо Господ ме е създал?“ и „Ако вярвам в Бога, какво очаква Бог от мен?“
Подобни въпроси, задавани конкретно от човек, изправен пред трагична безизходица, попаднал във враждебно обкръжение, могат да докарат до умопобъркване. Но могат също така, какъвто е случаят с отец Роман, да доведат до истинно познание на душата и да разкрият в дълбочина чудния дар на живота.
Въпросът „Каква е целта на моето съществуване?“ не може да получи повърхностни отговори. Какво изобщо може да представлява личността в една изолирана килия?
Такива въпроси насочват вниманието право към душата. Когато св. Григорий писал за душата, в началото той използвал апофатическия подход, отбелязвайки още в първите си обяснения, че тя принадлежи, подобно на Бога, към нещата, които не могат да бъдат познати единствено чрез средствата на разума. Въпросът: „Каква е целта на моето съществуване?“ намира отговор в чувството за тайнственост и мълчанието.
И това мълчание е най-предпочитаният от душата звук. Шумът на ума е глупаво бърборене. Когато светите отци са говорели за разума по отношение на душата, те го наричали „Nous“. Фактът, че на латински това било преведено като „интелект“ е част от печалната история по загубването на реалния му смисъл в нашето съзнание. „Nous“със сигурност има силите да разбира и възприема, но съвсем не така, както интелектът. „Nous“ проявява воля (или притежава съзнанието за воля), но не в смисъла на избор.
Подобно представяне на тази концепция не допада на съвременния ум, защото днешното желание е да можем виждаме, да оценяваме, да измерваме, да сравняваме. Дори сме склонни да се съмняваме в самото съществуване на душата като реалност и да си представяме, че тя може да е просто наименование, дадено на нещо друго, от рода на някаква функция на мозъка. Единственото, което искаме да видим в душата, това е наличието на самосъзнание – желанието ни е тя да има самоувереност в собствения си образ, защото именно това в съвременния свят се явява вид неоспоримо и убедително доказателство.
Душата е сътворена, за да познае Бога – ето защо цялото си внимание тя трябва да насочва към Него, не към себе си. Ние добиваме по-реална представа за nous, когато се отдадем на искрена молитва и почувстваме присъствието Бога. Самосъзнанието при nous се разкрива в покаянието, когато „ние се връщаме към себе си“. Истинното покаяние не
означава да се почувстваш неприятно от нещо, което си сторил, или да изпиташ някаква скръб, която може да бъде просто част от нашите общи емоции. То всъщност е дълбоко съзнание, че без Бога ние сме нищо. В монашеската традиция това се нарича „помнене на смъртта“. Тоест познанието, което душата има за своето реално състояние. И именно в това си състояние душата се изпълва с жажда да се върне към Бога. В самото начало на Великия пост изпълняваме едно песнопение, което насочва вниманието ни тъкмо към това:
Душо моя, душо моя, стани, защо спиш? Краят приближава и ти ще се смутиш, но събуди се, за да те пощади Христос Бог, Който е навсякъде и всичко изпълва. (из Покаен канон на св. Андрей Критски)
Душата – това е нашият живот и тя е реалният стожер на нашето битие. Консуматорското его е крайно неподготвено за истинното битие. Ако се сблъска с невъзможност за избор, присъщият нарцисизъм на консуматорското его го оставя да падне до дъното на отчаянието. В съвременния свят хората нерядко се отдават на активно пазаруване, за да „облекчат“ депресията си.
Но нашият истински живот е душата. Единствено в душата неизбежните за света болки и страдания придобиват смисъл. Консуматорският Аз не понася страданията и се хваща за всяка фалшива надежда, обещаваща облекчение на мъките. Но чуйте отново какво ни казва отец Роман: „Страданията са полезни не само за християнина, но и за всички останали. Ако не познаваш страданието, значи не знаеш нищо. Страданието е полезен опит.“
Това го твърди човек, който е живял в условията на затворнически режим, определен от А. Солженицин като „най-ужасното варварство в съвременната история на света“.
Сам Христос ясно е посочвал, че спасението на душата включва страдания. Той е казал, че тези, които искат да Го последват, трябва „да вземат своя кръст“. И тук не става дума за описание на пътя на самореализацията, а за пътя, по който трябва да постигнем самопожертвование и самопонизяване, за да се отдадем всецяло на съвършената воля на Господа.
Съвременният свят е изгубил своята душа. Той обаче постоянно изобилства от страдания, което по всяко време е и възможност отново да си я върне.
Събуди се, душо моя. I blogs.ancientfaith.com
· Автор: СВЕЩ. СТИВЪН ФРИЙМАН
към Твореца. Това ни дава смисълът на нашият живот тук на земята. Познанието ни дава възможността да се срещнем с различното мислене на другите хора, да ползваме техният опит , да преживеем с тях техният избор. От нас зависи какво ще изберем и какво ще приемем за верно за нашият живот. Останалото са празни умувания и игри на умът , а не на нашата същност такава, каквато Бог ни е дал още със зачатието. Нека нито за миг не преставаме да се учим с отворени сетива и да не ставаме фанатици. Фанатизмът е убиец. Примерите са безброй от както свят светува.
