Съвременният човек често сам разрушава връзките си с другите хора. Всичко това е резултат от нашите грехове и от неправилния начин, по който сме устроили живота си.
По-рано не съществуваха такива средства за придвижване и общуване, каквито имаме днес. И много хора, живеейки на големи разстояния едни от други (по тогавашните мерки) и желаещи да навестят своите близки и роднини, полагали доста усилия за това. Най-често предприемали тези пътешествия пеша. В Националния музей на Ларнака ми направи впечатление това, че всичките древни скулптури имат необичайно здрави, развити крака. По-рано хората преодолявали пеша огромни разстояния. И когато срещнели някой свой роднина или приятел, те го прегръщали, целували го, т.е. като са нямали възможност да се виждат често, са се радвали искрено на срещата си с него. Ако човекът е имал болка, те я споделяли с него, както се казва: „Плакали заедно с плачещите и се радвали заедно с радостните“. Те си ходели на гости и оставали за дълго време, споделяйки своя хляб с близките си. Общуването с другия човек им носело радост.
А днес всичко е различно. Без да напуска жилището си, човек набира телефонен номер и започва разговор (отстрани може да изглежда, че си говори сам със себе си), разплаква се, кара се на някого или се смее. Или например, използвайки Bluetooth, върви по улицата и разговаря с някого дори без да държи слушалката на ухото си. И, за съжаление, това вече не ни изглежда странно – отдавна сме свикнали с подобни гледки.
И още едно нещо, което в нашата епоха ни отдалечава от личностните отношения – компютърът. Един младеж ми разказа как се запознал по интернет с едно много добро момиче от Америка. На моя въпрос как си общуват, той отговори: „Чрез компютъра! Прекарваме много време в общуване. Аз й пиша и тя ми отговаря!“.
Така съвременните хора се влюбват, прекарвайки цели нощи пред монитора на компютъра, без нито веднъж да се погледнат в очите. За съжаление, те не са в състояние да разберат, че така се разрушава естественото общуване.
От нашия живот незабелязано изчезва дарът, даден на човека от Бог – дарът на личното общуване между хората. Изглежда сякаш точно обратното, чрез съвременните технологии сме облекчили процеса на общение, направили сме го по-достъпен, но ако погледнем на това в дълбочина, ще видим, че ние постепенно ограничаваме себе си само чрез този начин на общуване, подменяйки с него естественото – живите човешки връзки. Както казваше св. Паисий: „Едно нещо е найлонът, съвсем друго – авлонът“ (от гръцки: Αυλον – Дух – бел. на рус. прев.).
Нима може да се сравни истинската благоуханна роза с изкуствено цвете? Сега се научиха да правят най-изящните изкуствени цветя, които външно никак не се отличават от живите, но те нямат мирис, не са живи. Или например зеленчуците, отглеждани извън сезона – никакъв вкус! Нима може да ги сравним с онези зеленчуци, които растат в нашата манастирска градина? Монасите – овощари обработват земята, грижат се за зеленчуците и когато настъпи сезонът им, какъв вид имат само, какъв вкус и мирис! Имат своята неповторимост.
Ето вижте: съвременният човек е стигнал до там, че е започнал да разрушава дори собствения си дом – Земята. Замърсява средата си – природата. Абсолютно противоестествено е за човека да разрушава собствения си дом.
Всичко това е следствие от съвременния неестествен начин на живот. По-рано например, хората пишели писма, изпращали ги, те пътували с дни, получавали ги, после пишели отговор, изпращали го. Хората с нетърпение очаквали отговора, а когато го получели, го четели с радост. Четели писмото, препрочитали го, четели от него на близките си. Много от писмата пазели като спомени. В много писма се съдържал дълбок смисъл. В нашата епоха този начин на общуване вече практически не се използва. Ние звъним по телефона, говорим си за нашите радости или проблеми, а историята на много събития от живота ни се загубва.
На Света гора в канцеларията на манастира се пазят писма от 1860 година. Цели томове писма. Отците са пазели дори и най-незначителното писмо.
Ето един монах пише в писмо до манастира: „Скъпи отци, изпратете, моля, 5 оки восък и 3 оки масло. С любов в Христа м. Дометий“.
Това е история от миналото! Отците в писмата си дори описвали пътуванията си до Солун. Разказвали как са плували с кораба, как са отишли в града, какво са видели там, какви новини са чули. Всичко това приключи през 1977 година, когато в манастира поставиха телефон. От тогава отците започнаха да звънят в манастира от града и всичко, което преди описваха в писма, започнаха да разказват устно. Така беше прекъсната една прекрасна традиция и история!
Спомням си, когато живеехме в скита, как съобщенията идваха само по море. Понякога поради буря писмата се бавеха по няколко седмици. Имахме малка моторна лодка, но излизането с нея при големи вълни беше опасно. Чакахме морето да утихне. Случвало се е да доставят пощата и след месец. Тогава писмата се пишеха с голямо достойнство. Човек внимателно подбираше всяка дума.
Писмата имаха стойност!
Днес технологиите са се развили дотолкова, че изпращаш писмото по факса, веднага получаваш отговор и – в този момент го изхвърляш. Такива писма не ти говорят за нищо, защото хората престанаха да изразяват в тях своите чувства, мисли, наблюдения.
В нашата епоха общуването с писма придоби професионален характер, в тях сега пишат само по работа, по конкретен въпрос и съвсем делово. Къде ти днес съвременният човек да седне на масата и да пише писма за своите преживявания, чувства и радости!
Това свиване на времето, пространството и мястото лишава живота ни от много прекрасни неща.
Както се вижда, състоянието на съвременния свят и общество има непосредствено влияние върху духовния живот на християните. Това съвсем не означава да се откажем от съвременните технологии и да живеем като средновековния човек, но поне трябва да осъзнаем, че от живота ни постепенно изчезва един много интересен и необичаен вид общуване.
Ежедневно имам контакт с близките ми в Австралия, Скандинавия, САЩ, Европа.
Какво по добро от това?
Нека не отричаме прекрасните неща , които ни дават новите технологии....
