Бог няма нужда нито от мене, нито от вас. Вярвам какво означава? Означава, че се доверявам на Неговата личност и слово. И какво ми казва Христос? Казва ми, че в църква (събранието) да благославяме Бога, че трябва да сме събрани всички заедно, защото именно за тази цел е дошъл. Да съедини това, което преди е било разделено, да направи всички нас Негово семейство. И човекът, който живее в Църквата, който се храни от Христовия живот, действително е Божий човек.

Някога един атеист поискал да воюва с вярата в Христа и казал най-великата истина – той казал, че човекът е това, което яде. Имал право. Това означава, че този, който яде само хляб, зеленчук, месенце, е едно хубаво животинче, но който яде и пие тялото и кръвта на Христос, става бог и именно тази възможност ни е дал Христос: да станем богове, участвайки в Неговия живот. Затова всички светци на Църквата са плодове на Светата Литургия.

Дълги години познавах старец Йаков (Цаликис) от манастира „Преп. Давид”. До него са св. Йоан Руски и преп. Давид. Тези трима светци живели в различни периоди, но ако човек погледне внимателно техния живот, ще види, че имат общи белези. Св. Йоан Руски, който бил много млад, е светецът, който опровергава всички наши аргументи, които понякога имаме. Той бил млад, живял далеч от родината си, от семейството си, бил слуга, потискан и преследван, за да се отрече от своята вяра и въпреки това успял, при тези обстоятелства на живота си, живеейки в един обор, да просияе. Бог запазил нетленно неговото тяло. Три години след неговото успение християните и турците виждали светлина над християнското гробище и когато отишли наблизо, установили, че светлината излизала от гроба на „роба”, както го наричали. Защо ли Бог запазил тялото на „роба” непокътнато? За да каже на всички нас, че при каквито и обстоятелства да живеем, можем да станем свети, за да каже на всички нас, че не съществуват ограничения, от каквито и да е житейски обстоятелства, които да ни попречат, да придобием Бога. Св. Йоан Руски всяка събота ходил тайно в църква и се причастявал. Малко преди да умре, неговият духовник, о. Зосима, му занесъл св. Причастие в една ябълка. Така този млад човек, който живеел в тези тежки условия, се причастявал с Божия живот, в крайна сметка бил изпълнен с този живот и го е открил и го открива в своята смъртна плът. Защото това става днес с него, със свещеното му тяло, което е запазено непокътнато и благоухае, открива живота, който победил смъртта, а също така показва, че всеки човек действително може да стане причастен на Бога. Чухте какво казахме на Светата Литургия? Светинята е за светите. И отговорихте – Един Свят, един Господ, Иисус Христос. Как тогава наричаме св. Йоан свят? Въпросът е може ли животът на единия Свят, на Бога, да стане наш живот? И Христос ни казва – Да! Този, който се причастява с Моето тяло и Моята кръв, той пребъдва в мене, и Аз в него.

Преп. Давид живял доста години по-късно, той построил своя манастир и имал една цел – да служи Литургия всеки ден. Светата Литургия е работилницата, където животът на човека, пълен с тление и смърт, се засажда в Божия живот. Литургията е дело на народа, нашето дело. Кое е нашето дело? Да принесем на Бога нашия изпълнен с тление и смърт живот и да вземем Божия живот; животът, който победил смъртта. Как ще принесем нашия живот на Бога? Чрез просфората и виното, които принасяме. Хляб и вино ядем и пием само ние, хората. И за да стане хляб и вино, не ги намираме директно в почвата, а вземаме житото и лозата, обработваме ги и накрая чрез целия този процес стигаме до хляба и виното. Тоест, за да стане житото хляб, а лозата – вино, е нужен човешкият подвиг и труд. Следователно, когато занасяме хляба и виното, казваме на Бога:

– Боже мой, нося Ти моя живот! Принасяме ти тези дарове като символично принасяне на живота ми!

Бог взема хляба и виното, взема нашия живот и ги прави тяло и кръв на Христос, прави ги Христов живот и ни зове: със страх Божий, вяра и любов пристъпете! Ние пристъпваме, причастяваме се, ставаме причастни на божествения живот, Христос обитава в нашето сърце. Борбата и усилието е да Го задържим. На тези, които се подвизават и Го задържат, Бог им дава власт да станат Негови чеда, както св. Йоан Руски, както св. Давид. Така живели тези хора. Те се подвизавали, за да придобият Бога. До тях е старец Йаков, който особено ги почитал – и преп. Йоан, и преп. Давид, и понеже ги обичал и почитал, бил посетен от тях в болницата, когато бил болен и, както го уверил св. Йоан, той го оперирал, а не лекарят. Светецът водел ръката му и докато му казвали, че би трябвало да е умрял преди десет години, предвид неговите здравословни проблеми, св. Йоан му казал – трябваше да отминеш днес, но те оставиха за утре! И това утре, за щастие на всички нас, било приблизително 30 години живот.

Старец Йаков си поставил същата цел – всекидневно да служи св. Литургия. Той всеки ден се причастяваше и докато – както ни казваше много пъти – че бил изморен и измъчен от болестите, когато – казва – стоях пред св. Трапеза, се чувствах като птиченце.

Веднъж един младеж отишъл да се изповяда и на другия ден се причастил, а когато след това излязъл от св. Литургия, старецът го срещнал и го попитал:

– Как се чувстваш?

– Геронда, изключително хубаво!

Старец Йаков се навел, сякаш му казвал една тайна:

– Така, детето ми, се чувствам всеки ден!

Виждате, че не само тези трима светци, но и всички светци, въпреки че живели в различни епохи, се засадили в същото пространство, в Църквата и се хранили със същия живот, с живота на Христос. Оттук нататък те били способни да посрещнат всяко едно затруднение, дори смъртта.

***

Най-лошото робство е когато човек се пороби на своите страсти, пороци, егоизъм, които разрушават човешките отношения. Но когато човек се подвизава да победи своята воля, засади се в Тялото Христово, храни се с Неговия живот, бори се да пази Неговите заповеди и воля, тогава той явява Христовия живот в своята смъртна плът. Точно това е белегът на всички светци. Така са живели всички светци. Така постъпвали в своя живот, в която и епоха да са живели. И помнете, че не съществува никой, който да е станал свят, понеже се е уплашил, че ще отиде в ада. Всички светци възлюбили Бога, закопнели Неговото присъствие в техния живот и направили всичко, за да Го задържат, дори заменили този земен живот, за да задържат живота, който победил смъртта. И човек не прави тези неща, само за да се прави на мним смелчага; а ги прави този, който има опита от Христовия живот в собствения си живот. Във всеки случай той не се бои от смъртта. И след като не се бои от нея, е решен да победи дори своите страсти и така да се научи да изпълнява Божията воля и заповеди в живота.

Знаете ли Божиите заповеди на какво приличат? На пътните знаци. Шофираш и в даден момент една табела ти казва: Внимавай, защото следва завой! Ако не намалиш скоростта, ще изхвърчиш от пътя. Друг знак ти казва: Внимавай, хлъзгав път! Ако не обърнеш внимание, тогава ще пострадаш. Внимавай, защото има преминаващ влак, и всеки ден чуваме тъжни новини за безумни хора, които са загинали, защото тръгнали да пресичат. Защо го направили? Защото си казали – Аз ще успея! Знакът ни предупреждава – внимавай! Не, аз ще успея да мина! Това „аз” го казваме много пъти в живота, въпреки че знаем едни други пътни знаци, които са Божиите заповеди. Резултатът е, че не сварваме, става катастрофата и накрая животът ни може за миг да приключи.

Всички корабокрушения, които всекидневно срещаме в живота, показват, че този, който не взема на сериозно пътните знаци, тоест този, който е безразличен към Божиите заповеди, накрая разрушава живота си. Докато онези, които със смирение са приели Божията воля, които се подвизавали да я пазят в живота си, които, простете ми да го кажа, в крайна сметка са били умни хора! Защото един истински умен човек никога не поставя своята воля над Божията воля. Нима е възможно Бог да не знае какво говори? Аз да знам по-добре (от Бога) това, което реално е моя полза? На св. Литургия казваме един израз: Целият си живот на Христа Бога да предадем! Да поверим целия си живот в ръцете на Бога. Това прави умният човек. Признава първенството на Бога, истината на Бога, и преди всичко Неговата любов. Нима е възможно Бог, Който ме обича до смърт, и то смърт кръстна, нима е възможно Той да ми поставя капан? Да не иска моето добро? Да иска да ми затрудни живота? Именно умният човек казва заедно с пророка- говори, Господи, и Твоят раб слуша!

Някога, с голяма група млади хора, отидохме в манастира на преп. Давид. Децата обичаха и много уважаваха старец Йаков. Накрая им казах, когато вече си бяхме тръгнали от манастира и стигнахме в нашата база: Ние всички го обичаме, уважаваме, почитаме, но някога запитахте ли се този човек какво значимо нещо е направил в живота си и толкова хора се обръщат към него? Не знаем. Да го попитаме другия път, когато отидем. Аз им казах, че съм го питал. И какво ми каза ли? Когато го попитах, ме погледна любопитно и каза: Аз съм едно умряло куче, което замърсява въздуха наоколо. Какво съм направил в живота си? Нищо не направих. Именно това нищо беше великото. Той не направил нищо негово. Но от момента, в който влязъл в манастира, се оставил на Божиите ръце. Пазил своите монашески обети, реда в манастира, направил всичко, което не било негово и накрая Бог го възвеличил. Той умъртвил своята воля и се изпълнил с Божията благодат и воля. Така той вече може да явява Христовия живот във всекидневието. Така живели всички светци. С тази простота и с тази острота на ума бих добавил се отрекли от своята воля. Това е белег на всички светци от всички времена. Те отхвърлили своята воля и стигнали до смърт – пример за това са мъчениците. Те затова загинали мъченически. За да изпълнят докрай Божията воля, а не тяхната, нито волята на някой друг. И накрая, те са хора, които победили смъртта. Ние днес, които много пъти вършим нашата воля, докато се предполага, че сме живи, действително сме мъртви.

И понеже започнах от св. Литургия, ще завърша с един случай, който има връзка с нея. Веднъж дойде един човек, който беше направил много големи грехове в живота си и беше почти отчаян. Когато ми каза за проблемите си, накрая аз го попитах нещо, което го сепна. Попитах го:

– Кажи ми, ходиш ли изобщо на църква?

Той ме изгледа странно. Сякаш ми казваше: Аз ти говоря за моите сериозни проблеми, а ти ме питаш дали ходя на църква? Навярно за това малко агресивно ми каза:

– Искате ли да ви кажа истината?

– Разбира се!

– Дори не чувствам нужда да ходя!

– Разбрах го.

– Какво разбрахте?

– Ако ви го кажа, ще се обидите ли?

– Не.

– Вие сте един труп!

Той ме изгледа сепнато. И леко подразнен.

Аз му казах:

– Ако един умрял го убодеш с игла, ще усети ли нещо?

– Не.

– Ако го погалиш?

– Не.

– Ако го залееш с гореща, вряла вода, ще реагира ли?

– Не.

– Със студена?

– Не.

– Това си ти! В действителност един труп, понеже душата има Божието дихание и би трябвало да чувстваш нуждата да ходиш на църква. След като не я чувстваш, това означава, че душата ти е мъртва.

И един последен въпрос:

– По какво разбираме, че някой е умрял?

– По зловонието.

Аз му казах:

– Каза една дума. Осъзнал ли си тази дума каква връзка има с твоя живот? Всичко, което ми казваше преди малко, е зловонието на твоята умряла душа. Всички тези дела, които ми каза преди малко, които естествено са дела, за които трябва да те е срам, са мирисът на една умряла душа.

Не знам дали това беше твърд подход, но зная, че в крайна сметка беше спасителен, защото той разбра, че е много важно човек да ходи на църква. Защо? Защото, какво казахме в молитвата по време на Литургията: изпрати Твоя Светий Дух върху нас и върху тези предложени дарове. Върху нас. Ако сега се върнете вкъщи, съберете всички саксии с цветя и ги сложете в мазето, цветята ще увехнат, защото слънцето е техният живот. Ако отдръпнем душата си от Божията благодат, тя ще умре, независимо дали ни харесва или не, защото Божията благодат е храна за нашата душа, тя е животът за душата на човека, неговият истински живот. Затова в живота вървете с отворени очи и се подвизавайте и полагайте усилия да бъдете наистина умни хора.

Веднъж отидох в Лондон заедно с едно болно дете. Там доведоха един грък, 42-годишен с диагноза рак – от цигарите. Отидох да го видя. Когато излязохме, ме придружаваше неговата съпруга. Малко по–нататък по коридора тя ми каза:

– Отче, от 10–годишен пуши, какво очаквате?

И тогава ми дойде наум една мисъл. Той на 12 години е бил ербапът на компанията, а на 42 години, бидейки на умиране, какъв ербап да се чувства? В крайна сметка кой е истинският ербап? Тоест умният? Този, който се опитва да види реално какво е това, което животът му дава, това, което смъртта му дава и знае да се бори в живота, защото, не забравяйте нещо, както гласи поговорката: евтиното месо и кучетата не го ядат. Нищо хубаво не идва в живота без борба. Не съществува нищо хубаво в живота, което да не е скъпо на усилия, воля, търпение. Ако искате един живот, където да си струва трудът да го живеете, и вие първо да се радвате на него, трябва да знаете, че това е животът в духовна борба, за да бъде човек истински благословен.

Виждали сте спортисти, които грабват медали. Ние им ръкопляскаме. Кой обаче от вас е забравил какво се крие зад един медал, каква борба, тренировки и подвиг? Един истински треньор не оставя своите спортисти да седят на столовете и по леглата, а казва: Стани, бягай, бори се, положи усилия! Прескочи препятствията! Само с пот и труд придобиваме медалите. Ако за тези човешки медали е нужен такъв труд, то за медала на живота, който е победил смъртта, са нужни аскетическият труд и борба. Желая ви да усвоите този труд, да се храните от храната (св. Причастие), която ви прави богове и да се подвизавате, за да откривате Божието лице в лицето на другия и така всички заедно да изградите тази любяща кинония, където единият ще бъде за другия не неговия ад, а неговата радост!
Автор: Сисанийски митрополит Павел