В духовния живот не можеш да удариш спирачки, когато ти искаш. И наистина е така – мислим, че владеем себе си, че знаем пътя, че макар и натоварени с греховете си, поне представата ни за Бога и целта ни е бистра, че устремът ни е непоколебим и нищо не може да ни извади от пътя на вярата. Така мислеше и Петър, когато Христос го питаше „Обичаш ли Ме?” И знаеше отговора – той беше „не”, защото Петър не беше утвърден в любовта. Но по детински самоуверено вярваше на това, което виждаше у себе си – а то беше горещо желание да бъде такъв, какъвто още не му беше дадено да стане. „Три пъти ще се отречеш от Мене”, му каза Христос. И когато дойде мигът на изпитанието, спирачките на волята му отказаха: той не можа да спре там, където искаше – върху камъка на изповедничеството, но продължи по хлъзгавия път на ветхия човек и отпадна от Живота. Тогава Петър позна себе си. И се разплака, и позна своя Бог, и Го изповяда до смърт, и то смърт кръстна. 

В живота на всеки човек Христос дава поне едно такова изпитание: за да видим спирачния си път и да се познаем. Да видим и изповядаме, че нямаме силата си в нас самите, че живеем в един фантастичен свят на героизъм и лекомислен възторг, че товарът на греховете ни е много над допустимото за безопасно движение, а трафикът на живота е пределно натоварен. Казват, че така щяло да бъде и във времето на антихриста. Тогава всеки ще трябва да направи краен избор и законът на икономията няма да действа. „Когато Син Човечески дойде на земята, ще намери ли вяра?”, риторично пита Христос. В пределния миг на историята илюзиите ще извадят на показ голотата си, ценностите и веруюто на всички ще се открият и всеки ще направи своя избор: със или против Живота. И с този избор ще влезе във вечността.

 Автор: Златина Иванова