Ето в Евангелието бащата на болното дете се хвърля към Христос с думите: „Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми” (Марк. 9:24) – и в тези думи има много повече истина за човека, дълбока, истинска правда, отколкото във всички отвлечени спорове за вярата и неверието.

Ето в градината на първосвещеника апостол Петър три пъти се отрича от Христа. А Христос го погледнал, Петър си спомнил как бил обещал на Христа да умре за Него и после е казано, че излязъл навън и „плакал горко” (Мат. 26:75).

И накрая, сам Христос в предсмъртни мъки се обръща към Бога с тези страшни думи: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?” (Мат. 27:46)

Вярващият по подразбиране доказва вярата си. Невярващият също така снизходително, както се подразбира, доказва правотата на своето неверие. Но вярващият, ако е искрен със себе си, знае, че доста често живее така, сякаш няма никакъв Бог, така често в суматохата и шума на живота като че ли някъде губи, разпилява вярата си.

А у всеки невярващ има повече печал по Бога, повече копнеж по Светлината и Истината, отколкото в един самодоволен вярващ фарисей. Затова са така пусти, така безпредметни в крайна сметка всички спорове за вярата и неверието. И никога досега у никого не се е родила вяра от доказателства и аргументи, не се е родила дори и от чудеса.

Евангелието е изпълнено с разкази за чудесата на Христос, но как се случи така, че всички в крайна сметка Го оставиха, всички Го захвърлиха, всички Го предадоха? А ето – когато нямаше никакво чудо, когато, захвърлен от всички, Той умря на кръста, стотникът, който Го разпъваше, възкликна: „наистина Божий Син е бил Тоя Човек!” (Мат. 27:54).

Да си припомним и друг библейски разказ – за пророк Илия, на когото бе казано, че ще види Бога. И първо се появила буря, но не в бурята е Бог, после – огън, но не и в огъня е Бог и накрая – както чудесно е казано с Библията – „лъх от тих вятър” (3 Цар. 19:12) – и в него е Бог. С други думи, един тих глас – повей, докосване на нещо и някого до човешката душа. Една тайнствена среща.

И точно за такава вяра говори цялото християнство. В нея е неговата същност; не в гръм, в буря или огън. И то достига истински само до онзи, който може – както отново е казано в Евангелието – да вмести, т.е. да приеме, тайнствените слова: „Вятърът духа, дето иска” (Иоан. 3:8). Кой може да чуе нечуваната вест за Царството Небесно в робски вид, невъзможното благовестие за смирения Бог?

Такива мисли ти идват в главата, когато четеш или слушаш спорове за религията. И от двете страни се чуват хвалебствия за своите победи и тържества, сила срещу сила, пропаганда срещу пропаганда, ненавист срещу ненавист и в крайна сметка, тъй често зло срещу зло.

Но цялото християнство утвърждава, че със зло не можеш да разрушиш злото, с омраза не можеш да победиш омразата – всичко това представлява този свят, за който е казано, че „лежи в злото” (1 Йоан. 5:19).

И не е ли крайно време ние, които се наричаме вярващи, да си припомним този сърцевинен парадокс на християнството – че в него побеждава само кръстът, неговата непобедима, непостижима сила, неговата единствена красота, неговата спираща дъха дълбочина. Христос не дойде да ни спаси със сила, нито с външна победа, а заповяда на нас да знаем от какъв дух сме, да имаме в себе си кръстната сила.

И ето това е поразително, че и сега там, където се води борба с религията, побеждават тези, които на силата противопоставят само правда, на омразата – само любов и жертва, на шума и грохота на пропагандата – точно този „лъх от тих вятър”, тишината и светлината на истинската вяра. И ето, над шума се чува само техният глас, в тъмнината свети само тяхната светлина, тази истинска светлина, която тъмнината не може да обземе.

Навремето Владимир Соловьов написа книга с парадоксалното заглавие „Оправдание на доброто”; в нея той така ясно показва, че слабостта на християните почти винаги е в това, че те сами не вярват в своето добро и когато настъпи часът за борба със злото, му противопоставят точно такова зло, точно такава омраза и точно такъв страх. Така че – време е, време е да оправдаем доброто и това означава отново да повярваме в неговата сила, в неговата вътрешна Божествена непобедимост.

Време е на света, който лежи в зло, да противопоставим не чудо, не авторитет и не хляб, както в легендата за великия инквизитор на Достоевски, а този ликуващ облик на доброто, на любовта, надеждата и вярата, от отсъствието, на които се задъхва човечеството. И само тогава, когато успеем в нас самите да оправдаем доброто и да повярваме в него, ще започнем отново да побеждаваме.

В следпасхалните дни църквата все още пее „Христос възкръсна от мъртвите, със смъртта си смъртта победи и на тия, които са в гробовете, дарува живот!” Със смъртта си смъртта победи – защото до възкресението най-страшната от всички злини – смъртта, разрушението – Той изпълва с добро, с любов, жертва, себеотдаване. Самата смърт изпълва с живот, а когато разрушава смъртта, тогава, само тогава настъпва светоносното утро на възкресението.

Тогава и само тогава на тези, които Му отдават цялата земна любов и вървят, не надявайки се на нищо, към гроба, за да помажат тялото Му, Той казва тази единствена дума: „Радвайте се!” (Мат. 29:9) – и тогава започва християнството…

За това мислиш, за това копнееш в днешните дни на ширеща се омраза, страх и подлост.

Протопр. Александър Шмеман. „За вярата и неверието”
www.bogonosci.com/%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D0%B3%D0%BD%D0%B8-%D0%BD%D0%B0-%D0%BD%D0%B5%D0%B2%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%BC%D0%B8/