Вътре в самия човек няма източник на Вечeн Живот. Човекът по природа е нито смъртен, нито безсмъртен. Тъй като ако Бог го бе сътворил в началото безсмъртен, то човекът би бил Бог, и обратното, ако го бе сътворил смъртен, то би се оказал Сам виновник за смъртта му. И така, Той го е сътворил способен и към едното и към другото (виж: св. Теофил Антиохийски. Към Автолик. 2, 27).
Сам по себе си човек няма необходимост да умре, нито пълнотата, необходима за безсмъртието. Той обладава само някаква  потенция: към какво той „прислони” своето битие – такъв и ще стане.
Когато човекът диша с Бога – тогава той става безсмъртен.
Но ако се затвори в самия себе си и в света на невечните творения – той ще умре.
Човекът, какъвто го вижда Православието, прилича на водолаз, който получава въздух по шланг от кораб. И ето, този водолаз с невнимателно движение прищипва шланга и се задушава. Безполезно е да му се вика отгоре, да се ругае, или напротив, ласкаво да му се съобщи за това, че капитанът не му се сърди за повреденото имущество. Нужно е, някой да скочи отгоре и да донесе нов шланг с живителен въздух, за да даде на неудачника да вдиша. Плачът на хората от Стария Завет е за това, че „нямамепосредник” (Иов. 9:33). Някой трябва да донесе на потъващия човек Горното Дихание.
Началото на човешката история било опалено от космическа катастрофа. Чрез греха в света влязла смъртта. Можем да кажем, че се е взривил Чернобил.
Същността не е в това, че Бог ни се сърди и наказва поколение след поколение за престъплението на Адам. Просто ние самите сме сътворили смъртта. Ние сме виновни за това, че целия свят, целия космос, започнал да се подчинява на законите на разпада и тлението.
Напротив, Бог търси как да ни спаси от радиацията на смъртта.
Външно в Чернобил всичко е спокойно. Но човек, пиещ от тамошното мляко, – пие смърт. Дишайки горския въздух – вдишва смърт. Той събира гъби – и събира смърт… Защо не трябва да бягаме в центъра на Москва? Защото колкото по-интензивно е дишането, толкова повече въздух ще прекарва човек през дробовете си, – толкова повече мръсотия ще засяда в тях.
Така и в света след грехопадението: колкото повече „космически енергии” пропусне човек през себе си, толкова повече продукти на разпада ще засядат в неговата душа…  Всички „космически откровения” и „екстрасензорни контакти”, всички включвания към „космическата енергия” и към „неизвестните ресурси на човечеството” са изпълнени с разрушителна енергия…
Затова езичеството има в Библията още едно определение: робуване на пустите и суетни светски стихии. „Така и ние, докле бяхме невръстни, бяхме поробени под стихиите на света… а сега, като познахте Бога, или, по-добре, като бидохте познати от Бога, как се връщате пак към немощните и оскъдни стихии и искате пак изново да им служите” (Гал. 4:3-9).
В гръцкия текст „начала” – са „стихии”, т. е. на езика на гръцката мисъл, тези първоначала от които е създаден космоса. Стихиите световни (вж. Кол. 2:20). От общуването с космическите стихии трябва да се отклоняваме, т. к. „вие с Христа умряхте за стихиите световни” (Кол. 2:20).
За отклонението от играта със „стихиите” (т. е. религиозно разбирани „космически енергии”) има твърде основателна причина: те не са вечни. Веднъж създадени, „разгорелите се стихии ще се стопят” (2Пет. 3:12). Душата, пропита с техните енергии и приела ги вместо силите Божии, ще изгори заедно с тях.
За да придобие безсмъртие душата трябва да се промъкне през легиони от космически „енергии” и да се причасти с Единия Безсмъртен (вж. 1Тим. 6:12). Така че, за това, да избегне печалното бъдеще, трябва в настоящето да строи религиозния си живот не по влеченията на космоса.
Въобще с нито една от своите  части, космосът не може да даде безсмъртие. Той може да се разбира като безкраен, като вечен в своята цялостност. Но всяка, от съставните му части е въвлечена в кръговрата на стихиите, затова съчетанието, което в дадения момент съставя тази конкретна част от „проявеното битие”, рано или късно ще се разпадне. Човекът – много бързо; камъкът – по-бавно…
Само ако в човека има надкосмическа опора на битието, т. е. ако в нас има надкосмически произход от Надкосмическо Същество, което не е засегнато от потока на времето, ние имаме шанс на лично безсмъртие. Ако има личен Бог, свободен от космоса, личен и трансцендентен по отношение на света Бог, за когото космоса е свободно творение ( и затова космическите цикли, създадени от Него, не могат да подчинят на себе си своя Творец) и ако човек е образ на такъв Бог, само тогава в човешката личност има защита от космическото премахване на границите, от унищожение в космическата стихийност.
Ако човекът не е стигнал до Бога, объркал се е в „небесата”, „плановете” и „астралите”, Господ не може да му предаде Своето безсмъртие.
С грехопадението на първите хора в структурата на мирозданието е станала промяна, която прекъснала животворящата връзка на човека с Бога.
В самата природа на човека станала мутация, направила го неспособен за истинско богообщение. Даже след смъртта праведникът не се съединявал с Бога.
До Христа, Царството на Радостта още не можело да побере в себе си света, и никой от света не можел да го вмести в себе си.
Ето, кое е важно да се отбележи за разбирането на християнството: фонът на който прозвучало като „Радостна Вест”, като Евангелие, бил достатъчно мрачен. За никого нямало никаква надежда. Светът бил отрязан от живота. Двете най-известни равинистични школи на античността – на Хилел и Шамай, провели три години в диспут на тема „Не напразно ли е създаден човекът”. Стигнали до общ извод: по-добре човек да не се появява на света14.
Тук е време да забележим изходната разлика между християнското мировъзприятие и това, което владее умовете днес.
Единствено християнството познава идеята за прогреса; било е много лошо, било е „вехто”, и ето пробляснала зарята на обновлението на цялата твар.
Светът на рационализма, просветителството, светът на позитивизма и хедонизма от последните векове макар и да се кланя във вярност на идеята на прогреса, в действителност, в най-главното не вижда и не признава прогрес.
Не разбирайки единствено важният Прогрес в пробива от Вехтия Завет към Новия, нашият век е разменил великата идея на Новото за разни малки „подобрения”. Прогрес в техниката на войната, прогрес в експлоатацията на земята и „човешките ресурси”, подобрения в бита и грижата за тялото…
„Нима културният прогрес си поставя  такива задачи, като унищожението на смъртта? – Зная, че не си поставя, ето защо и самия той не бива да се поставя много високо”, – казва в своето завещание Владимир Соловьов15.
Съвременният свят предполага, че по принцип винаги всичко е било добро. В космическото хазяйство – всичко е в порядък, само недостатъчната просветеност на хората пречи всичко да се вкара в класацията на „общочовешките ценности”.
Главното – макар и да няма никакъв Творец, все пак човекът е създаден (от космоса, не от Бога!) за щастие, като птица за полет. И всяка религия, всяка философия и политика са длъжни да оправдаят претенциите на човека за неговото право на щастие.
Радикалните атеисти (екзистенциалисти), които твърдели, че в света няма разум, затова проблясъка на самосъзнание в човека е страшна и болезнена грешка на безсмисления космос, са обявени за несъвременни, също както и християните.
В мирозданието цари подобренческа еволюция: жизненото равнище трябва да расте не само в този живот, но и в бъдещия.
Оттук изискването на масовото съзнание към християнството: „Утешете ни, кажете, че можем да живеем по стандартите на потребителското общество, можем ежедневно да изповядваме практически материализам, а за това Иисус заедно с Буда ще ни въведат, след раздялата с тялото, в по-богати, по-красиви и щастливи светове. Позволете ни без всякаква ирония да припяваме песничката на Борис Гребенщиков: „Буда броди по Голгота и крещи: Аллах акбар!”
И преди всичко – избавете ни от необходимостта да мислим, да избираме и въобще съзнателно да израстваме душевно.
Ние нищо не знаем за света на религиите – затова за нас всички са равни, затова сме и много веротърпими. Вие, богословите, не смущававайте ентусиазма ни, позволете ни да се считаме за християни, без значение на нашия окултизъм. Не ни пречете да се считаме за духовни („езотерически”) християни, въпреки че сме прелиствали Евангелието само веднъж и не сме го изпълнявали никога.
Тук мога да кажа само едно нещо: ние можем да избираме духовните пътища, можем да следваме или не духовните закони.
Но самите тези закони са толкова независими от нашето желание, колкото и законите на астрономията. „Ето, аз днес ти предложих живот и добро, смърт и зло…Избери живота, за да живееш ти и потомството ти” (Втор. 30:15-19),- предава Мойсей на хората закона на Твореца.
Ние не можем да предложим на Бога маршрути, по които би ни се искало да вървим. Той е открил за нас духовния път, на който можем да Го открием, и ни е предупредил за това, в какви случаи Царството Божие не се наследява от хората.
Ето в какво е разликата между апостолите и съвременните богостроители; апостолите са знаели,че „цял свят лежи в злото” (1Ин. 5:16) и затова се радвали, че Господ е открил възможност за спасението на някои. (1 Кор. 9:22).
Съвременният свят е убеден в това, че всички космически пътища са отворени и са добри, че в религиите няма нищо опасно, че всички хора ще бъдат спасени, затова възприемат като скандал напомнянето за евангелското свидетелство, че пътищата на хората необратимо ще се разделят.
За разлика от подобренческата идеология на съвременността, християнството е религия на спасението.
Спасяват този, на когото вече не може да се „помогне”.
Спасяват там, където не можем да се ограничим със „съвети”.
Спасяват не от недостатъци.
Спасяват от смъртта.
Християнството е Новият Завет.
Това значи, че предишния образ на религиозността се е оказал недостатъчен и безпомощен.
Това означава, че извън Новия Завет хората не са могли да се приближат към истинския Бог – затова Господ не усъвършенства някоя налична философска традиция, а дойде Сам, и в Своята кръв, а не на папирос, сключи с нас Нов Завет.
Повече от това, след като на хората бил даден Нов Завет, предишният закон станал не просто остарял. Той станал, меко казано, пречка. Апостол Павел казва: „пазете се от псетата, пазете се от злите работници, пазете се от лъжеобрязване…аз ..от Вениаминово коляно, евреин от евреите, по закон – фарисеин…по правдата на закона – непорочен. Но това, що беше за мене придобивка, поради Христа счетох го за вреда. па смятам, че и всичко е вреда, поради пръвъзходството на познаването Христа Иисуса, моя Господ, заради Когото от всичко се отрекох, и всичко считам за смет, за да придобия Христа. (Фил. 3:2-8) (…)
Но, ако ап. Павел казва това за старозаветния Закон, – то още повече се отнася за езичеството. Колкото и потенциално светло да е било до Христа, сега то е смет и вреда.
Често християните биват наричани жестоки хора – поради тяхното свидетелство за това, че извън Христа няма спасение. Представете си, че се включва службата за оповестяване на гражданска отбрана и обявява: „Граждани, тревога! Върху нашия град е нанесен ракетно-ядрен удар. След десет минути ракетите ще бъдат над нас. Във вашия район най-близкото убежище се намира еди къде си… Който успее да се добере до него – има шанс да се спаси”… Кажете, кой е жесток в тази ситуация: говорителят на гражданската отбрана или този, който е нанесъл ядрения удар по града?
Светител Иоан Златоуст веднъж се обърнал към родителите, които се възмущавали от проповедите на монасите. Извинявайте, подрастващите деца, вместо да помагат на бащите си в търговията или в занаятите, се събират в храма, слушат монасите и даже отиват в манастири… Златоуст предлага сравнение: ако някой през нощта ви запали къщата, и минаващия наблизо влезе в него, чука по всички врати, събужда хората и ги принуждава да избягат от огъня – кого ще назовете виновник за нощното безпокойство? Подпалвача или спасителя? Ето така, ако в нашите градове можеше да защитим своята душа в огъня на греховете, – нямаше да има нужда от манастири. Не монасите са запалили с грехове градовете ви. Ако те учат децата ви на защита от греха – в какво е вината им?
В света и космоса е разпръсната смъртта. Ние сами нищо не сме направили за нейното преодоляване. Но на нас ни е дадено лекарство от нея, „лекарство на безсмъртието”, противоотрова. Вечният Бог стана Човек, за да ни привлече към Себе Си и с това да ни защити от последствията на нашите беззакония. Ето – чашата на безсмъртието. Това е чашата на живота. Приидите и вкусите….
Жесток ли е лекарят, уверяващ болните, че без донесеното от него лекарство, те няма да оживеят?
Жесток ли е проповедникът говорещ, че извън Причастието, човек няма да намери Живот….
В тази ситуация съвсем не е очевидно, че разликите между християнството и езичеството могат да се пренебрегнат.
Християнството казва: „Премини през болката на покаянието и се стреми към Бог”.
Езичеството ни уверява, че не трябва нито това, нито друго, а само да „разширим своето съзнание”. За тази цел са пригодни и наркотици, и ЛСД, и „ребьофинг” – модна техника за регулиране на дишането, при което в мозъка, доведен до кислороден глад, възникват халюцинаторни видения „райски планети” (понякога, напротив, този ефект дава техниката на хипервентилация на мозъка, чувството на еуфория се достига чрез пренасищане с кислород). А, ако е нужно да се срещнем с някого, то въобще не е с Бога, а просто с някого от космическите жители….

превод от руски, източник:http://lib.eparhia-