Животът в Църквата не е спринт, стартирал си устремно, пробягал си дистанцията и си достигнал целта. Даже не е маратон, а ако говорим с тези термини, е крос по пресечена местност дори марш на скок. Не се движим по равна пътека. Движим се нагоре – надолу, ту бегом, ту пешком, ту с празни ръце, ту с тежест или отегчение. Съответно ни е нужна не рязка скорост, а търпение и жизнена издръжливост.Всички се нуждаем от отрезвяване. Не в смисъл въздържане от алкохол, което също е  желателно, а от трезв поглед върху света и мястото си в него. Да придобиваме твърдост, да набираме скорост по избрания път можем след като сме придобили достатъчно опит, след като сме преодолели неизбежните грешки и сме се смирили. Не трябва да живеем само с очакването на края на света, не трябва да изискваме от околните онази святост, която притежава само Господ. Обиждайки се на хората, нека не пренасяме обидата върху Църквата, не се натрапваме за приятели на силните на деня, не разнасяме клюки и не се интересуваме от тях. Нека се учим, мислим и опознаваме църковния живот посредством нужната книга и литургията. Няма защо да бързаме, не е нужно да променяме външните условия на живот с революционна решителност, защото външното ще се промени само в зависимост от вътрешните промени.