Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.11.2014 11:39 - Разказа за Божия промисъл .
Автор: lubovakoniamash Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1213 Коментари: 4 Гласове:
5

Последна промяна: 28.11.2014 11:40

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


Пътят към Йерусалим

Разказ на сестра Екатерина (Александровско подворие, Йерусалим)

В онзи период на моя живот много приятели ме смятаха за успешна и щастлива. Имах свой бизнес, хубава кола, хубав дом извън града. Но не бях щастлива. Обратно, все по-остро се чувствах самотна сред хората. И все по-често възникваше въпросът: а за какво живея? Към онзи момент умеех да наситя тялото си – да го облека в скъпи и красиви дрехи, да го нахраня, стопля. Но не знаех как да утоля глада на душата си.

Дойдох в Киев от малък миньорски град, за да започна да уча в Института по култура. Занимавах се с танци, мечтаех да стана балерина и да танцувам на сцената. Всички, които ме познаваха, бяха уверени, че това ще се случи. На 14-годишна възраст вече преподавах танци на деца, нищо че също бях ученичка като тях. Майка ми, брат ми, сестра ми и треньорът ми по танци бяха толкова сигурни в мен, че дори аз не се съмнявах в предначертания си жизнен път.

Но не ме приеха и животът ми се преобърна. В Киев учеше брат ми и аз реших да остана при него. Започнах работа и бързо се издигах по кариерната стълбица. На 20 години ръководех отдела за продажби в голяма компания. А на 23 рискувах и започнах свой бизнес, който ми носеше приличен доход. И ако преди отдавах себе си на танците, то вече отдавах всичко на бизнеса. Нямах време да мисля за духовното. Но два пъти в годината на Пасха и на Връбница винаги ходех на църква. Тогава си спомнях детството, когато баба ме водеше за ръка. Ставаше ми радостно на душата от съпричастността с нещо неземно. Тези спомени бяха единствената тъничка нишка, която ме свързваше с Бога.

Но ето ви парадокс: колкото по-благополучен ставаше животът ми, толкова по-силно усещах вътрешна пустота. Толкова по-настойчиво душата ми настояваше за отговори на въпросите си. Започнах да помагам на стари хора, давах милостиня, посещавах детски домове. Но това ми носеше само временно облекчение. Въпросите възникваха с нова сила. И се случи това, което ме подтикна към Бога. Омъжих се и родих син  Данила. Неговото раждане ми наложи да преразгледам живота си. Когато до теб е такова чисто, искрено създание, няма начин да не го направиш. Посредством кристалната светлина, излъчваща се от детето, ти още по-ярко виждаш недостатъците си. И разбираш, че за да не омърсиш малкото човече, трябва да се промениш.

Така се получи (макар че аз вярвам, че не е случайно, а в това имаше Божий промисъл),че във фирмата ми работеше син на свещеник. Помолих отеца да освети дома ни. Месец по-късно го поканих да освети и офиса. След освещаването се разговорихме и той започна да ми задава въпроси. Това бяха същите въпроси, които отдавна не ми даваха покой. Вече знаех къде да търся отговор. Започнах да ходя в църквата при отец Петър. Отначало да причастявам Данила. След това започнах и аз да се причастявам. Бях още в началото на пътя към вярата, когато се случи най-страшното изпитание в моя живот — детето ми загина. Случи се пред очите ми и нищо не можах да направя…

Изпаднах в състояние на абсолютна скръб. Всички ценности в един миг престанаха да съществуват. Всичко, което беше важно за мен, изгуби смисъл. Останах само аз и Бог. И се молех: “Боже, спаси ме, не мога да преживея всичко това без Теб, вземи ме на ръце и ме понеси…”. Имах чувството, че предишното ми аз е умряло заедно със сина ми. Да ме върне към живота можеше само Господ.

След погребението реших да отида в манастир. Защо – не знаех. Дотогава не бях ходила в нито един. По телевизията веднъж гледах предаване за Лавърските пещери и искрено мислех, че манастирът е място, където монасите живеят под земята. Близките ми ме молеха да се спра. Обещаха да ми организират пътуване където поискам. Лондон, Париж — където искам. Но аз чувствах — нужно ми е в манастир. Свещеникът, отец Петър, ме подкрепи. Позвъни в манастира на Атонската Божия майка и уреди всичко. Убеди близките ми да изпълнят молбата ми. В манастира ме настаниха в килия — неголяма, просто мебелирана стая, където можех да остана докогато искам. Живях там няколко месеца.

В манастира моят живот се подчини на общия ред. Ставах в 6 ч., ходех на служби, носех послушания, молех се в килията. Молех Бога да ми прости смъртта на детето ми, да ми прости, че не можах да го опазя и спася. Заедно с мен монахините искрено преживяваха мъката ми. А за тях аз бях чужд човек, дошъл отдалече. Това ме порази най-много — готовността да разделиш чуждата болка, като своя. Усещах тяхната любов, искреност, съпричастност. И това се случваше без думи, а преминаваше право през сърцето. Те нищо не ми говореха, просто стояха до мен. От тази безмълвна поддръжка ми ставаше по-леко. Там, в манастира, нямаше фалш, всичко беше истинско. Аз открих за себе си нов свят…

Следващите събития от моя живот отхвърлиха всички мои съмнения. Вече бях сигурна, че Господ се грижи за мен, а на мен е оставил само да не се противя на волята Му. В манастира се запознах със свещеник, който стана мой духовен отец. Узнах за сестрите на милосърдието и светата княгиня Елизавета Фьодоровна.

Веднъж ми попадна книга за Елизавета. Прочетох я на един дъх. Животът на княгинята стана за мен образец за жертвоготовност и любов. Тя е помагала на нуждаещи се, болни, основала е благотворително общество. Но особено ме порази това как е разбрала за смъртта на съпруга си. Тя е събирала парче по парче останките му, а по-късно е молила убиеца да се покае. Нейното умение да не се обижда, с любов да приема всичко, което й изпраща Господ, станаха за мен откровение. А в дълбините на душата ми възникна чувството, че тя се моли за мен. Започнах да се моля и на нея. Молех я да ми даде поне капчица от своята любов, за да мога да последвам нейния пример.

Скоро в манастира пристигнаха сестри на милосърдието. За мен те бяха като ангели. Разказваха за служението си и аз поисках да стана като тях — да помагам на болните, бедните, да дарявам любов на тези, които имат нужда от нея. Бях толкова щастлива, когато моят духовен отец ме благослови! Следващите месеци се подготвях да бъда приета за сестра на милосърдието. Вълнувах се, молех се и шиех одежди. Монахините преживяваха и се радваха заедно с мен, те толкова много бяха направили, без да очакват нищо в замяна! На празника на преподобномъченицата Елизавета ме приеха за милосърдна сестра. В този момент чувствах, че ликувам и заедно с мен ликуват Небесата. И че там, на небето, моят Данила също се радва и се моли за мама.

Когато излязох от манастира, вече гледах на света с други очи. Животът ми вече имаше смисъл. Скоро старшата сестра замина за Йерусалим, в Александровското подворие и на нейното място назначиха… мен! Аз така се вълнувах, бях сестра само от няколко месеца. Разбира се, от света аз имах опит в управлението, в общуването с хора. Но скоро разбрах, че тук всичко е различно. Който е бил пръв, много бързо може да се окаже последен.

Нужно ми беше да се уча отново. Да не заповядвам, а да моля. Да не изисквам, а да променям себе си. Повече да давам, повече да жертвам. И във всичко да се уповавам на Господа. Само тогава Той дава благодат. Но ако се опитваш да свършиш всичко сам, без Бога, нищо няма да се получи. В сърцето ти няма да има любов. Защото само Господ може да напълни сърцето ти с любов.

Скоро ме благословиха да замина за Йерусалим. Мечтата ми ставаше реалност.

Сложно е да предам тези чувства, които ме обзеха, когато стъпих на Светата Земя. Представях си как много години назад тук е живял и проповядвал Христос, изцелявал е болни, бил е разпнат за нас на Кръста. Невъзможно е да разкажа как се късаше сърцето ми на Голгота, какво се случваше с душата ми на Гроба Господен, в храма на Успението на Божията майка, във Витлеем. Там почувствах цялата сила на Божията любов. Само Господ може да утешава така, да отнема скръбта от сърцето ти и да го пълни с мир. В Йерусалим повярвах, че при Бога няма време. Един ден може да е цяла година по прилив на чувства. Измина само година от смъртта на детето ми, но с Божията помощ, душата ми оживя…

Сега съм старша сестра в Александровското подворие в Йерусалим. Когато за първи път влязох там, почувствах, че съм се върнала у дома. Всички мои скитания, душевни и духовни търсения завършиха тук. Няма и как да бъде иначе, това подворие е построено от самата Елизавета Фьодоровна и съпруга й. Със сестрите живеем като семейство. Имаме свой устав, на практика манастирски. Но едни сестри са постригани, а други — не. Това е прекрасно, да можеш да служиш на ближните и в същото време да имаш семейство и деца.

Всеки ден заспиваме и се будим от камбанния звън на храма на Гроба Господен. Четем Псалтира на прага на Съдната порта (Съдната порта е градска порта, през която са извеждали от Йерусалим осъдените на смърт. Намира са на територията на Александровското подворие в Йерусалим — бел. ред.). Стараем се да съхраним духа на онова време, в което е живяла Елизавета Фьодоровна. Красиво подреждаме масите в трапезарията, сестрите посрещат всички с усмивка и поклон. Занимават се с пеене, изучават етикета.

Всеки ден подворието се посещава от хиляди поклонници. Утешавам се, когато сред източния шум, миризмата на подправки се извисява пеенето на кръстния ход: “Кресту твоему поклоняемся, Владико…”. Това е тържеството на Православието. Всеки ден срещам дълбоко вярващи хора с удивителни съдби. Помня баба, която казваше: “Събирах за погребение, но реших да посетя Светите Земи”. Каква вяра! И вече не тя, а аз я моля за молитва…

Всеки ден моля Бога за любов и доверие. Любов — за да има за всички, които срещам по пътя си. Доверие — за да не изпадна в униние, когато не мога да помогна на всички. Старая се да се трудя по силите си, а останалото доверявам на Бога. Старая се да не жаля за миналото и да не мечтая за бъдещето. В края на деня благодаря на Бога. И винаги помня, че в моите постъпки околните трябва да виждат Господа. Това е служението на сестрата на милосърдието.

· ОЛГА ЛАПТЕВА



Гласувай:
5



Следващ постинг
Предишен постинг

1. duhovnozdrave - изключително силно!
29.11.2014 06:26
Споделям във Фейсбук постинга ти, направо ме разтърси сутрешно! Поздрави!
цитирай
2. lubovakoniamash - Благодаря ти Санди!
29.11.2014 10:59
И на мен ми подейства по същия начин, именно за това го публикувах споделяй, надявам се да достигне до сърцата и душите повече хора.
Поздрав Дора
цитирай
3. jelezov - Аз съм атеист-комунист. Доста се ...
29.11.2014 11:35
Аз съм атеист-комунист. Доста се двоумих дали да напиша коментар. Прочетеното дълбоко ме развълнува. Дори да не беше споменато за държавата (Украйна) мнозинството от читателите биха познали, че текстът е откровение на руски човек.
цитирай
4. lubovakoniamash - Благодаря Ви г-н Железов,
29.11.2014 12:17
..за откровеността оценявам високо това. Разказа наистина е затрогващ и вълнуващ, надявам се много хора след като прочетат публикацията да си задават въпроси касаещи вярата им.
Поздрав Дора
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: lubovakoniamash
Категория: Лични дневници
Прочетен: 655095
Постинги: 771
Коментари: 1086
Гласове: 1302
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031