§ 31. Грешникът (типичност и многоликост)

Без да се навлиза подробно в природата и в характера на самия грях, както и в особените му прояви и форми у отдел­ния човек, (което е предмет и задача на сакраменталната из­повед), тук ще се посочи само характерното и в същото вре­ме многообразното в тях. Като типичен представител на това болезнено състояние на човешката воля поради раздвоената й наклонност повече към злото отколкото към доброто (Рим. 7: 15—24) се е явявал и явява в  живота изобщо  грешникът.

Според това, каква насока взема волята и животът на чо­века  в противоречие или в съгласие с Божията воля, той е и става повече или по-малко грешен или праведен (благо­честив). В средно положение той се намира, когато е наистина още в състояние на благодатта, но във всеки момент поради слабост на волята може да го загуби и действително го за­губва в по-малка или по-голяма степен, главно, при събла­зън. Задачата на душепастиря тук е — да научи пасома да прави разлика между състоянието на неправда, грях и вина. Неправда (несправедливост) е всяко нарушение на Божията воля от човека, а грях на библейски език означава постъпка от страна на човека, с която той не изпълнява правилно, по необмисленост или слабоволие, Божиите закони. Съзнанието пък, че е извършил всичко това против волята Божия, прави човека виновен, т. е. прави го да чувствува своята вина пред Бога и, следователно, отговорност пред Него и другите чо­веци.

Грешникът може да стане такъв поради заблуда, поради което душепастирят трябва да се отнася към него, като към болен, и трябва да го научи, как да постъпва правилно (пра­ведно или благочестиво). Той не трябва само да упреква грешника в безнравственост и пр., а търпеливо и продължи­телно трябва да упътва, развива и упражнява волята му в до­брото  и в  изпълнение на Божията воля,  разбирана правилно в   светлината на   християнската   вяра,   при   помощта   на   Бо­жията   благодат.

  Убеден  веднъж  в   истинността   и   необходи­мостта на всичко това, грешникът след това сам почва да се бори със злото и да развива доброто у себе си,  т. е. да съоб­разява  и  съгласува  своята воля с Божията  воля.   Естествено това  е доста трудна  задача,  както  за  самия грешник,  така  и за   душепастиря,   колкото   поради   греховността   на   човешката природа,   толкова   и   поради   свойствения   й   дух   на   фарисейство   или  самоправедност.  Но  те  трябва  да  се  лекуват  и  от­страняват внимателно  и усърдно най-вече при  изповедта.

Конкретните образи, под които грехът и неговият субект, грешникът, се срещат в живота, са най-различни и извън­редно много. Според това, от какво произлизат, на коя страст или похот (на плътта, очите или житейска гордост — 1 Йоан. 2 :16) са изразители и носители, нарушение на Божия заповед или църковна наредба представляват и как се проя­вяват, случайно или по навик, повтарят ли се или не, със зла воля или не и т. н., и грешникът бива случаен или по навик, рецидивист и тежко паднал, пияница, блудник и т. н.

 Съответно на тоя му характер пък, и душегрижието за него на пастиря   бива  най-различно.

Така,  например,  някой само в дадени  случаи  се напива лошо, друг по  навик прави това,  а трети  е  закоравял в  порока на пиянството.   Такъв   човек,   изобщо   пияницата,   е   с   помрачен разум,   съвсем   безволен,   няма  вече   никакъв   срам,   тялото   му е   също   болно.   За  него  чест,   лично  достойнство,   семеен   жи­вот,   привързаност  и  прочие  са  изгубили  всякакво  значение.   Във всички  тези  случаи душепастирят трябва да  бъде много  вни­мателен, трябва сериозно да потърси причините за тоя порок, да ги отстрани и излекува сам,  в специални лечебни и други  заведения   и   с   помощта   на   добре   обмислени   и   приложени средства.

Или,  нерядко срещаният,   невъздържаният в   сексуално   от­ношение, нецеломъдреният и похотливият човек (блудник) из­исква също голяма бдителност над себе си, а мъдрост, тактич­ност и твърдост от страна на душепастиря. Съответно на при­чините за тоя тежък грях, който, както по-горе се посочи, до­вежда  човека  до  толкова  сериозни страдания  и  душевни  из­раждания,   душепастирят  трябва  усърдно   и  умело  да  насочва борбата   на   грешника   било   със   слабостта   на   волята   му  към алкохолизъм,    било    с   вредна    наследственост,    порнографска литература,  среда,  проституция  и др.  Той трябва внимателно и  бащински, но  енергично  и дебело да подчертава християн­ското   учение   за   чистотата   и   светостта   на   човешкото   тяло (1  Кор.  6:15—20), на  брака и семейството.

И не само със са­мия грешник в това  отношение,   а  и  с родителите  и другите му близки  (съпруга или съпруг,  братя или сестри и роднини)

той трябва да говори и увещава, да просвещава разума и да, лекува волята и душата, изобщо. Любовта между младите не само не се забранява, а се благославя и одухотворява от Църк­вата, и съпружеските задължения не се пренебрегват, а само се нормализират от нея в християнския брак и в християн­ското семейство за раждане, съответно отглеждане и възпита­ние на децата и чрез това  за придаване пълния, истински смисъл и щастие в живота.

Падението пък в който и да е тежък грях, особено ако то продължава дълго време и става порок, прави христия­нина закоравял и упорит грешник. Излекуването на волята му в такъв случай е за душепастиря много трудна задача, понеже той, подобно на Пастиреначалника, трябва вече „да подири и да спаси погиналото" (Лук. 19:10). Това обръщане на грешника и на неговата греховна воля се извършва въ­трешно и външно при спазване на условия и с помощта на някои методи, които се излагат и обясняват по-долу във връз­ка със специалното душелечение и душеръководене при све­тото тайнство Покаяние с изповед.

 Автор: професор протойерей Христо Попов