Казах му: „Това ли е християнството?”

Той отвърна: „Да, това е. Християнството започва от момента, в който Христос е Бог. Всичко друго не може да бъде наречено „християнство”.” И е вярно: може да четете Новия завет, колкото си искате; може да премахнете вярата в Христос като Бог; може да кажете, че Възкресението е било някакво объркване от страна на учениците заради тяхната любов към Него; може да кажете, че чудесата са били просто едно преувеличение... но тогава всичко е свършено! Вие повече не сте християни.

Също така може да четете Новия Завет... Това е, което мюсюлманите казват днес: „Приемаме, че Христос е бил пророк”... те нямат проблем до тук... „но не ни  казвайте, че Той е също е и Бог”. Бог няма син, Той не Го изпраща... Той изпраща пророци и т.н., но всъщност самият Бог не влиза в човешкото състояние...” Обаче християнството започва от момента, в който Христос е Бог. От момента, в който аз виждам божествеността на Христос в Неговата човечност, от този момент – и само от тогава – християнството започва да бъде Христова църква; църква, която е основана от Христос (а не като че ли Той е просто един от пророците, но е Самият Бог, Който я изгражда) означава, че Той е Единственият, Който събира в едно цялото творение. И Той го събира в Своето тяло, именно защото Той е Бог – Той има правото да го стори, докато ние нямаме правото да създаваме църкви, нали така? Не можем да направим двама или трима последователи на самите нас; ние ще излезем от тази „църква” и последователите също ще излезнат от нея. „Църква” означава, че Единственият, Който е сътворил света е Единственият, Който събира хората – Този, Който ги превръща в събрание, в тяло, което Той приема в Своята прегръдка.

И така, ние не гледаме на Христос като на Божият Син; вместо това ние виждаме в Него учител и ето защо светът разпъва Христос. Всъщност той не вижда (и това е най-деликатния момент), че Бог може да бъде Бог само по този начин. Той може да бъде Бог само по една единствена причина: защото Той има този вид любов, този вид поведение.. това е, което не виждаме...

Зад това се крие една клевета към Бог – т.е., че Бог трябва да бъде със сигурност един тиранин, че Той трябва да бъде потисник; Той трябва да бъде съдия, а не Бог, който би влязъл в моето неразумие и в моята смърт: „Бог със сигурност не може да преодолее Своето върховно състояние и да стане като мен. Бог не е толкова свободен – до степента, че да се освободи от Своята върховност и заради любовта Си да влезе в моите обстоятелства. Не мога да приема такъв Бог; един такъв Бог ме кара да се чувствам неловко.” Разбирате ли какво ви казвам? Опитвали ли сте някога да обичате някой много надменен човек и да се смирите пред него? Той ще се почувства неудобно – той не би разбрал това.. Това е, защото сме твърде горделиви – един такъв Бог не може да бъде лесно възприет от нас. Можете ли да разберете това? Ние очакваме един Бог, Който ни бичува по начина, по който ние бичуваме тези, които са ни подчинени. Един такъв Бог може да бъде възприет много по-добре, заради което често казваме, че ислямът е много по-естествен като религия – много по-близо до падналия човек – и че ислямът има голямо бъдеще в Европа. Той има невероятно бъдеще в Европа, защото е толкова очарователна религия. Казва ти, че си обречен; казва ти, че имаш орисия, от която не можеш да избягаш; че съществува небесна династия, която дава заповеди и ако им се покоряваш, това ще ти осигури добри времена...” Ще ти се дадат четири или пет жени, ще ти се даде власт над другите. Ще ти се позволи да повеждаш свещена война (джихад), нали така? Стига да не навлизаш навътре в себе си; не работи вътрешно. Разбирате ли? Не извършвайте никаква вътрешна работа, защото вярата тук е едно чисто екстровертно нещо. Виждате ли? После има „рай”, който те очаква в края – подобен на този, който желаеш, с „харем” от девици в рая, планините от пилаф и всичко останало... Странни неща... и все пак, те са толкова близо до падналия човек...

Но това са сложни въпроси, ето защо само Бог може да ги реши. Това не са човешки измислици. Богът на Мохамед прилича на бога на Платон; той прилича на Бога от Стария завет; той прилича на бога от източните религии (ако там такъв персонаж въобще съществува).. Той просто е човешко изобретение.. Това е бог в образа на моето собствено самомнение, моето собствено катастрофално падение.. Това е бог, който прилича на мен. Смирението на Бога е Неговата любов – нещо, което не мога да възприема. Ето защо не мога да разбера дълбоко в себе си поради каква причина Въплъщението е било необходимо и как се е случило. Събитието на Въплъщението ме кара да се чувствам неловко. Можете ли да разберете това? Също както някой много надменен човек се чувства неловко, ако отидете при него и му послужите и му кажете:

- Служа ти тук безплатно.

Той би отговорил:

- Сега какво искаш в отплата?

- Нищо.

- Не, ти със сигурност очакваш нещо в замяна.

И ако не успее да намери причината, поради която му служите, той би действал като психоаналитик и ще ви каже това:

„Това, което става в момента е някакво еротично желание към мен, което ти все пак не можеш да изразиш поради една или друга причина – социална или друга причина – и ти го изразяваш като служение; прикриваш го.” ... Като че ли трябва да намерите задължително някакво користно оправдание на предложението си.., но той просто не би могъл да възприеме безкористното служение и любовта. Така, ето как ние също не можем да възприемем Въплъщението, защото то не принадлежи на нашия хоризонт. Ние не можем да станем кучета, заради кучетата, които обичаме, или заради хлебарките или комарите.. да станем от само себе си човеци-комари или човеци-хлебарки, колкото и да ги обичаме. Знаете ли колко ужасяващо е това? Ужасяващо е, защото това противоречи на моята логика дълбоко в мен, и когато го осъзная, аз се съкрушавам. Това е причината, поради която светците се съкрушавали. Всички светци се чувствали съкрушение. Защо съкрушение? Защото за тях, Въплъщението е реалност; защото те са осъзнавали Христос като Бог и като Човек и ако веднъж го схванеш, това ще бъде краят на всички извинения.  „Ах” (ще си кажете), „тук нещата са наистина сериозни; доста по-различни от това, което си представях”. Както един мой приятел от външния свят ми сподели веднъж: „Разбирам – каза ми той, - че това не е шега”. Първо ние възприемаме това лежерно, като стар анекдот или мит. После когато всъщност го осъзнаем (както ви обясних), ние схващаме Божията сила и премъдрост и любов, и не виждаме нищо друго освен тях.