· EЛЕНА ФЕТИСОВА · 27/08/2014
Когато се случва нещо по света или когато събитията от криминалната хроника предизвикат силен обществен резонанс, ние реагираме: “Господи, но как могат да правят така?!”. Или: „Как Ти търпиш това?“. Макар че е много просто да разберем как те могат и как Господ все още ги търпи. Можем даже да не размишляваме особено пространно и да не се оглеждаме наоколо, а само да обърнем внимание на собствения си живот и на живота на тези, които срещаме всеки ден.
Например нашият вход. Прилича на приют за котки. Разбира се, за котките се грижи съседката, но за спалня неизвестно защо са избрали количката на сина ми. Не мога да вкарам количката в апартамента и затова всеки ден мъча животинките, като им развалям “законната” спалня ту с полиетилен, ту с дебела завивка. Чувствам, че скоро ще започна да мразя животните, а да обичам съседката все още не съм и започвала…
Понякога някой член на входния зоопарк успява да проникне под завивката, победоносно оставяйки следи от кални лапи и косми. След такъв набег моята „любов” към съседката придобива не особено приятен тъмен оттенък. Без всякакви преструвки, тя се изразява в простичкото: „Бих я убила!”. Мога да го кажа по-меко и по-интелигентно, но смисълът ще си е същият.
Разбирам, че съседката няма от какво да се страхува, благодарение не само на Наказателния кодекс, но и на моето вероизповедание, прочетените в детството книги и не на последно място на моята боязън. Макар че ако ми зададат подвеждащия въпрос: „А ако тя си отиде, ще тъжиш ли?“ – не бих отговорила „не“ навярно от приличие…
Можем да пофантазираме, разгръщайки тази проста битова ситуация до мащабите на абсурдна фантасмагории. Да допусне, че някога в бъдещето „британските учени установят“, че любовта към животните е следствие на сложна деформация на личността, представляваща латентна заплаха за обществото. А любовта към животните във фазата на нейното свръхактивно проявление подсказва, че съседката, любителка на котки е «дремещ» сериен убиец. Американските учени пък ще открият, че паразитите, живеещи в котешката козина са основен катализатор на ракови образувания и на почти всички страшни болести, включително аутизъм и шизофрения.
А прогресивното реформиране на наказателно-правната система ще доведе до това, че на населението ще разрешат безнаказано да осъществява някаква “превантивна ликвидация на източника на повишена обществена опасност”. И тогава какво ще спре законопослушния гражданин, обезпокоен за обществената сигурност, от “превантивната ликвидация” на стопанката на тези котета? Вярващият ще го удържи умението да вижда зад „източника на опасност“ образа Божий, някого от невярващите ще ги спре “етиката на благоговение пред живота”, страх от проливане на кръв или нещо друго, но много от нас няма да имат никакви задръжки.
Все още не знаем дали скоро няма да ни предложат разсъждения, описани още у класика: „твар (творение) ли съм, или имам право” да взема брадвата? Достатъчно е само последователно да убедиш себе си, че „имаш право“ и поводът за агресията е готов.
Някои не извършват убийство, защото се боят от наказателната отговорност, на някои не им позволява възпитанието, което пък ни позволява да презираме убийците и да настояваме за възмездие. Но това не означава, че не сме убийци по душа. Ние убиваме на ниво емоции, когато ни пререждат на опашката или ни настъпват в маршрутката. Убиваме, дори когато на лицето ни е изписана благовъзпитано-високомерна гримаса. Само малцина вместо гримаса ще се усмихнат или ще се пошегуват – в този момент те побеждават убиеца в себе си.
Нашите дядовци и прадядовци, а също историците са ни разказвали за зверствата на фашистите. А фашистите преди войната са били същите хора като нас. Солидни, работливи, грижовни немски бюргери и не само немски. Какво се е случило в съзнанието им, кое изведнъж ги тласна към тази дивашка, кървава, жестока и безсмислена агресия?
Народите воюват, воюват, воюват. А когато воюват по-малко, тогава пишат повече доноси, за да наблюдават „черните фарове пред съседната врата“, или воюват локално – развеждат се с жените си, карат се с приятелите си. Удивително е, за съжаление, не това, че може да започне голяма война, а че тя все още не е започнала. И когато в тази връзка си позволяваме мисли от рода: „Как Бог търпи това?“» – сме длъжни да разбираме, че разсъждаваме за това как Той търпи лично нас, разсъждаващите, но продължаващи да се гневят на брата си. От това, че нашият гняв е все още безкръвен, не означава, че е престанал да бъде човекоубийствена сила.
Когато Господ е говорил как ще въстане царство против царство, народ против народа, Той не ни е плашил с наказание и мъст, не ни е показвал Своите кървави планове за края на цивилизацията. Той само ни е подсказвал докъде ще стигнем сами, със свои сили и под умелото ръководство на властимащите.
2. Човек е най висшето творение и като такова трябва да има своето място, без да е жертва на първо сигнални животни, каквито са котките.
3.Всяко търпение има граници.
4.Мисля, че нечие поведение не трябва да събужда в нас злоба, агресия и т.н. Защото така наказваме себе си. Писал съм за прошката и милосърдието.
5.Бих препоръчал връзка с : Фондация ЧЕТИРИ ЛАПИ
бул. "Скобелев" 39, ет. 2, ап. 4
София 1463
Тел.: +359 2 953 17 84
Факс: +359 2 952 11 98
E-mail: office@vier-pfoten.bg
Сайт: www.vier-pfoten.bg
за консултация и съдействие по казуса.
Те 100% са по на ясно какво трябва да се направи.
Поздрав Дора
За това, че сме убийци- то си е ясно, стотици хиляди години битки с мощни врагове са ни направили воини и победители, иначе сега нямаше да имаме възможност да седим тук и да обсъждаме вероятността за Бог.
Това, че последните поколения, благодарение на техническият гений на хората вече не ни е нужно да влизаме в директни битки, не може да скрие същността ни...
Битовият проблем, който е засегнат в статията, е познат на всички нас, макар и с различно естество (котки; кучешки вой на нещастни домашни кучета - затворници; боклуци, хвърчащи през балконите; скандални семейства, тормозещи цял един район около себе си и т.н. и т.н.). И на мен ми хареса стила и засягането на дълбоки теми, като зараждането на звяра в един човек, в това число и на емоционално ниво. Аз лично все по-трудно намирам подходящо поведение в ответ на агресията, простотията и непукизма. За жалост, в момент на отчаяние, се покривам в свой измислен свят или отчаяно търся себеподобни. И как да стигнеш до Бога, когато в бебешката количка на детето ти са се настанили куп (иначе невинни) котараци и това те принизява до ниво "прецеждане на помия"?! Как да не се гневиш?! И къде да потърсиш мира за себе си първо, а после и в глобален смисъл....
Поздрави, Доре! Малко се отплеснах :))
Поздрав Дора
Всичко, което казваш е вярно но нашата, а не нечия чужда ненавист, с която твърде вяло се борим и твърде малко се молим за нейното усмирение…ще ни убие. Утре ли ще се случи или Господ ще ни потърпи да направим още няколко такива исторически кръга никой не знае… .......
Колко е трудно да повярваме, че всичко зависи само от нас, че ние, бидейки вече сътворени, сме творци на своята собствена съдба! Така ни се иска, без обаче да губим подарената ни свобода, да прехвърлим и свързаната с нея отговорност за собствения си живот върху някого другиго!
Поздрав Дора
Колкото до участието на Бог.
Ако Го осъзнаем в себе си няма да имаме проблеми.
Останалото е словублудство, бля-бля и графомания.......
ИЗВИНЕТЕ ! МАЙ ЖИВЕЕМ В РАЗЛИЧНИ ДУХОВНИ СВЕТОВЕ.