Безутешна и безгранична щеше да бъде нашата скръб за умиращите ни близки, ако Господ не беше ни дарувал вечния живот. Безсмислен би бил животът ни, ако завършваше със смъртта. Каква полза тогава от добродетели, от добри дела? Тогава прави щяха да бъдат казващите “да ядем и да пием, защото утре ще умрем!” (1 Кор. 15:32).
Нашият земен живот е подготовка за бъдещия и със смъртта тази подготовка приключва. “На човеците е отредено да умрат един път, а след това - съд” (Евр. 9:27). Тогава ще остави човек всички свои земни грижи и ще се разпадне неговото тяло, за да се събере отново при общото възкресение. Но душата му продължава да живее и нито за миг не се прекратява нейното съществуване. От много явявания на умрели ни е дадено отчасти да знаем какво става с нея, когато тя излезе от тялото. Когато се прекрати зрението с телесните очи, тогава се отваря духовното. Често то се отваря у умиращите още преди смъртта им и те, докато още виждат околните и даже разговарят с тях, виждат и неща, които другите не могат да видят.Повод за спасяването на нашите покойници, намиращи се в мрак отвъд, може да бъде нашата молитва за тях, както и заупокойните литургии и милостините, вършени в тяхна памет. Ето тази чиста, тази богоугодна любов към починалите действително може да помогне.